22 декември 2008

Рождество Христово


Рождество по плът на нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос
25 декември (7 януари)

През ония дни излезе от кесаря Августа заповед - да се направи преброяване по цялата земя.Това преброяване беше първо, когато Кириний управляваше Сирия.И отиваха всички да се записват, всеки в своя град.Тръгна и Иосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. А когато бяха те там, дойде й време да роди; и роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата.(Лук 2:1-7)


Кратък синаксар

В този месец, в двадесет и петия ден,
празнуваме Рождеството по плът на Господа Бога и наш спасител Иисус Христос.
Господи, помогни ни и ние да се родим духовно!


Тропар на празника, глас 4


Рождество Твоè, Христè Боже наш, возсия мùрови свет рàзума: в нем бо звездам служàщии звездòю учахуся Тебè клàнятися Солнцу правди, и Тебè вèдети с висотù Востòка: Господи, слава Тебè.

Твоето рождество, Христе Боже наш,
озари света със светлината на познанието.
Защото в него онези, които служеха на звездите,
от звездата се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата,
и да познават Тебе, Изтока от висините.
Господи, слава на Тебе!


Кондак, глас 3


Дева днесь Пресущественнаго раждает,
и земля вертеп Неприступному приносит,
Ангели с пастырьми славословят,
волсви же со звездою путешествуют:
нас бо ради родися отроча младо, Превечный Бог.

Девицата днес ражда Свръхестествения,
и земята поднася на Непристъпния пещера;
Ангелите с пастирите славословят,
а мъдреците със звездата пътешестват -
понеже заради нас се роди Младенец - Предвечният Бог.
(Св. Роман Сладкопевец)

Икос
Витлеем отвори рая, елате да видим, намерихме храна на тайно място: елате да вземем истинска райска храна в пещерата. Там се яви корен ненапоен, който покарва отпущение (на греховете). Там се намери неизкопан кладенец, от който някога Давид пожела да пие. Там Девицата като роди детенце, утоли жаждата на Адам и Давид. Нека сега към пещерата да идем, там където се роди Младенец – Предвечния Бог.

Рождество Христово

"И Словото стана плът, и живя между нас..., и ние видяхме славата Му". (Йоан 1:14)

В последните столетия преди Рождество Христово Юдея се намирала току-речи постоянно под тежкото иго на иноплеменници: изпод владичеството на персийците тя минала под властта на Александър Велики, а след неговата смърт - под владичеството на египтяни, сетне на сирийци, а след кратковременна независимост - под властта на римляните, които обложили юдеите с данък и за цар поставили Ирод. Страдайки под чуждо иго, юдейският народ се утешавал с надеждата за скорото идване на Спасителя или Месия - Христа, обещан от всички пророци.

Пророчествата ясно определяли и времето, и мястото на Спасителевото раждане. Пророк Даниил предсказал, че Христос ще се яви след 490 г. от възстановяването на Йерусалимския храм; пророк Михей означил мястото на Неговото раждане - Витлеем (Мих. 5:2; Мат. 2:6).

С приближаване на указаното време всички надежди на юдеите се устремили към идването на Месия, от Когото те очаквали за себе си величие и слава. Чудесните личби, които ставали при раждането на Йоана Предтеча, бързо се разнесли по планинската страна на Юдея. Пророческите думи на свещеник Захария, внушени му от Св. Дух, ясно посочвали приближаващото се явяване на Спасителя: "И ти, младенецо, ще се наречеш пророк на Всевишния, понеже ще вървиш пред лицето на Господа, за да приготвиш Неговите пътища" (Лука 1:76). Но юдеите още не знаели за благовещението, пратено на св. Дева Мария. Като приела с вяра думите на архангела, който й известил, че ще роди Син, Който ще се нарече Син Божи, тя смирено пазела тая вест в сърцето си. Нейният годеник Йосиф узнал за това от ангела, който му се явил насън.
Йосиф, макар да произлизал от царския Давидов род, живял в труд и бедност. Той бил дърводелец и с упражняването на този занаят изкарвал прехраната си.

Когато наближило време Мария да роди, особен случай я повикал с Йосиф във Витлеем. Римският император Август заповядал да се направи народно преброяване в цялата обширна империя. Всеки отивал да се запише в онова място, където бил роден. Йосиф трябвало да отиде във Витлеем, бащиния Давидов град.


Пътуване към Витлеем.
Мозайка от XIV в. от XIV в. в Църквата "Иисус Христос Спасител в Хора", Истанбул.

Витлеем бил незначителен град в околностите на Йерусалим. През време на преброяването той се оказал малък да побере дошлия в него народ. Йосиф и Мария не могли да намерят място в гостоприемницата и били принудени да се подслонят извън града в една пещера, където нощно време пастирите затваряли добитък. Тук Мария родила Сина си, повила Го в пелени и Го положила в яслите, където били привързани осел и вол, които със своето дишане съгрявали божествения Младенец.

Първата вест за това велико събитие ангелите съобщили на смирените пастири, които недалече от Витлеем пазели в полето стадата си. Ненадейно те видели на небето чудна светлина, и ангел Божи им се явил в небесна слава. Бедните пастири се уплашили от чудното видение, но ангелът им казал:

"Не бойте се! Ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци! Защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ. И ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли" (Лука 2:10).

Щом ангелът произнесъл тия думи, изведнъж се появило множество небесни сили, които хвалели Господа и пеели:

"Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!" (Лука 2:14)

Когато се прекратило чудесното явление, изумените и зарадвани пастири си казали един на друг: "Да идем до Витлеем и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ!" Като дошли до пещерата, те намерили Младенеца, лежащ в ясли, поклонили Му се и след това разказали на всички за това, което видели.

След известно време в Йерусалим дошли мъдреци от Изток. Известно е, че някога в Халдея пророк Даниил бил поставен от Навуходоносор за началник над езическите мъдреци (Дан. 5:11). Трябва да се предполага, че тогава той открил на халдейските мъдреци своето пророчество за времето, когато ще се роди очакваният от юдеите Месия (Дан. 9:24-27). Това пророчество било предавано от поколение на поколение. И когато на Изток се появила необикновена звезда, мъдреците разбрали, че пророчеството се е изпълнило. Тогава те, не без особено внушение отгоре, се отправили към Йерусалим да се поклонят на родилия се юдейски цар. Следвайки източния обичай да се поднасят на царете дарове, те взели със себе си злато, ливан и смирна, и като дошли в Йерусалим, питали: "Где е новородилият се Цар Юдейски? Видяхме звездата Му на Изток и дойдохме да Му се поклоним". Цар Ирод, като узнал това, се смутил, събрал първосвещениците и учените книжници, и ги питал: "Где трябва да се роди Христос?" Те отговорили: "Във Витлеем Юдейски, както е казано в пророчествата". Тогава замисляйки зло, царят повикал мъдреците и им казал: "Идете, разпитайте грижливо за Младенеца и като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня!" Мъдреците веднага заминали, и звездата, която те видели на Изток, им показвала пътя. Тя се спряла на същото място, където бил Младенецът. Като влезли, те Му се поклонили и с благоговение Му поднесли скъпоценните дарове. Така се изпълнили пророчествата, които преди толкова векове предсказвали идването на Избавителя.

Мъдреците, като се поклонили на Иисуса Христа, заминали по друг път за своето отечество, понеже получили от Бога насън повеля да не се връщат при Ирод. На Йосиф също насън се явил ангел и му казал: "Стани, вземи Младенеца и майка Му и бягай в Египет, и остани там докле ти кажа! Защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби". Йосиф изпълнил заповяданото и същата нощ заминал за Египет, където живял до смъртта на Ирод.
Бягство в Египет.
Детайл от рождественска икона от XII в. от манастира "Св. Екатерина" в Синай

Преданието говори, че през време на пътуването светото семейство било нападнато от разбойници, и един от тях, като видял Иисуса, се удивил на красотата Му и удържал другарите си, като казал: "Не им правете зло! Ако Бог вземеше на Себе Си човешки образ, не щеше да бъде по-прекрасен от тоя Младенец". Тогава пресветата Дева казала на разбойника: "Тоя Младенец ще ти се отплати с добро, задето сега Го запази". Той бил същият разбойник, който по-късно бил разпнат отдясно на Христа, покаял се, повярвал в Него и чул думите: "Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая" (Лука 23:43). Изобщо преданието за пътешествието на божествения Младенец и пречистата Му майка се запазило живо в оная страна. Досега показват мястото, където те почивали под смоковнично дърво. Близо до това дърво тече чудесно явилият се за светите пътници извор, от който те пили и в който пресветата Дева къпала божествения Младенец. Явяването на божествения Младенец в Египет се ознаменувало и с велико чудо: идолите на Египет веднага паднали и се счупили.

Ирод чакал мъдреците, но като видял, че не се връщат, и страхувайки се за своя престол, решил да погуби Младенеца. Като не знаел как да Го намери, той заповядал да избият във Витлеем и в околностите всички младенци от мъжки пол от две години и надолу. Това ужасно злодеяние било извършено и изпълнило цялата страна с плач и ридание, но не постигнало целта си, защото Иисус Христос вече не бил тогава във Витлеем. Избиването на витлеемските младенци се възпоменава от Църквата на 29 декември.

А в деня на Рождество Христово Църквата пее:

"Твоето Рождение, Христе Боже наш, огря света със светлината на познанието, защото при него служителите на звездите чрез звезда се учеха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата, и Тебе да признават за Изток от горе. Господи, слава на Тебе!"

"Днес Девицата ражда Предвечния; а земята предлага пещера на Непристъпния; ангели заедно с пастирите славословят, а мъдреци по (указание на) звездата пътешестват; защото заради нашето спасение се роди младо Отроче – предвечния Бог!"

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Рождество на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос

Рождеството на Иисуса Христа станало така: то станало след годежа на Преблагословената Му Майка, Пречистата Дева Мария с Иосиф, мъж праведен и вече стар (защото бил на осемдесет години).

Според свидетелствата на свети Григорий Нисийски и на свети Епифаний Кипърски, Пречистата Дева му била дадена като съпруга, за да съхранява той девството й и да се грижи за нея. Още преди да започнат да живеят заедно, се оказало, че тя е заченала в утробата си от Светия Дух.

Праведният Иосиф бил мним мъж на Мария, а в действителност бил пазител на посветената й на Бога девическа чистота и очевидец на непорочния й живот. Защото на Господа било угодно да укрие от дявола тайната на Своето въплъщение от пречистата Дева, и затова Той покрил девството на Майка Си със съпружество, за да не знае врагът, че това е тази Дева, за Която Исаия предрекъл: "ето, Девицата ще зачене" (Ис. 7:14).

За това свидетелства свети Атанасий, архиепископ Александрийски със следните думи:

"Иосиф е трябвало да послужи на тайнството, за да се слави Девата, като че имаща мъж, и за да остане скрита за дявола самата истина за нещата, тъй че той да не знае това, което има да стане, по какъв начин Бог ще благоволи да пре бивава с хората" (Слово на Рождество Христово).

И свети Василий Велики казва:

"Годежът с Иосиф е извършен за това, да се укрие от княза на този век (тоест дявола) въплъщението на Сина Божий" (Слово на Рождество Христово).

Същото казва и свети Иоан Дамаскин:

"Иосиф се сгодява за Мария като мъж, та дяволът, не знаейки за безмъжното Рождество Христово от Девица, да отстъпи, тоест да престане да подбужда Ирод и да подстрекава иудеите към завист. Защото дяволът още от времето, когато Исаия предрекъл, че "ето, Девицата ще зачене и ще роди", зорко следял всички девици да не би някоя от тях да зачене без мъж и да роди, оставайки девица. Божият промисъл устроил годежа на Дева Мария с Иосиф, за да се скрият от княза на тъмнината и девството на Пречистата Богородица, и въплъщението на Бога Слово."

Още преди извършването на съпружеската тайна, Пречистата Дева Мария се оказала непразна от Светия Дух и святата й утроба възраствала, вместявайки в себе си невместимия Бог. А бременността й започнала особено да се забелязва тогава, когато, след като изминало тримесечното й пребиваване при Елисавета, тя се върнала у дома си и Божественият плод вътре в нея възраствал с всеки изминал ден, а денят на раждането на младенеца Христос все повече и повече приближавал.

Като видял това, Иосиф бил в голямо недоумение и печал, защото мислел, че тя е нарушила обета на девството. В голямо смущение праведният старец казал:

- Как е могло да стане това? Аз не съм я познал и дори с мисъл не съм съгрешил против нея, а ето, тя е бременна. Уви, как се случи това? Кой я прелъсти? И какво да сторя, не зная. Да я изоблича ли като законопрестъпница, или да замълча заради срама, който тогава ще легне върху нея и върху мен? Ако я изоблича, тогава, разбира се, тя ще бъде убита с камъни по Моисеевия закон и аз ще се явя като че мъчител, който я е предал на люта смърт. А ако не я подложа на изобличение, ще имам част с прелюбодейците. Какво да сторя? Недоумявам. Ще я изпъдя тайно, нека върви където иска. Или аз сам ще избягам от нея в далечна страна, за да не видят очите ми този позор.

Размишлявайки така, праведният Иосиф се приближил до Дева Мария и й казал, както свидетелства за това свети Софроний, патриарх Иерусалимски:

"Мария, какво е това, което виждам в теб: зад честта ­ срамота, зад веселието ­ скръб; и вместо похвали, укор ми донесе; приех те непорочна от иерея в църквата, а какво виждам сега?" (Из службата на Предпразнество на Рождество Христово, тропар на първия царски час)

И свети Атанасий Александрийски повествува за същото така:

"Иосиф, като видял, че Дева Мария е заченала в утробата си, но като не знаел, колко е велико съкровището вътре в нея, в смущението си я попитал: "Какво се е случило с теб, Мария? Не си ли ти чистата Дева, възпитана в свещените притвори на храма? Не си ли ти тази Мария, която не искаше да погледне лицата на мъжете? Не си ли ти тази, която свещениците не можеха да уговорят да встъпи в брак? Не си ли ти тази, която обеща да съхрани неувяхнала розата на девството? Къде е чертогът на твоето целомъдрие? Къде е горницата, охраняваща девствената ти чистота? Къде е срамежливото ти лице? Аз се срамувам, а ти чувстваш дръзновение, защото скривам греха ти."

Докато Иосиф й говорел всичко това, о, как се срамувала нескверната Агница, непорочната гълъбица, целомъдрената Дева, изчервявайки лицето си от тези Иосифови думи? Тя не смеела да му разкрие благовестието, което й донесъл Архангелът, и пророчеството, което изрекла за нея Елисавета, не смеела да стори това, защото се бояла да не се покаже тщеславна и обичаща похвалата. За това свидетелства и свети Атанасий, който влага в устата й следните думи към Иосиф:

"Ако сама започна да ти разказвам за себе си, ще ти се сторя тщеславна. Потърпи малко, Иосифе, и пастирите ще ти открият (истината) за мен."

Само едно казала Дева Мария на Иосиф в отговор на недоумението му:

- Жив Господ, Който ме пази и досега в непорочно девство, защото аз не съм познала грях и никой не ме е докоснал, а това, което е в мен, е от Божието желание и по Божие действие.

А Иосиф, като човек, мислел по човешки и подозирал, че зачатието й е станало от грях. Но бидейки праведен, той не искал да я изобличи, а пожелал тайно да я отпусне, или (както е написано в сирийския превод) той намислил тайно да я остави, тоест да замине от нея някъде надалеч. И когато той помислил това, ето ангел Господен му се явил насън, казвайки:

- Иосифе, сине Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си.

Ангелът затова нарича Девата жена на Иосиф, за да опровергае мисълта му за прелюбодейство (понеже Иосиф мислел, че жена му е заченала от прелюбодейство). Ангелът като че ли казвал на Иосиф така: "Сгодената е твоя жена и не принадлежи на друг мъж."

За това блаженият Теофилакт казва така:

"Ангелът нарича Мария жена на Иосиф, показвайки с това, че сгодената за него не се е осквернила с друг. А също и затова, заедно с девството да бъде почетено и законното съпружество."

Така разсъждава и свети Василий Велики:

"Ангелът нарекъл Мария и Дева, и сгодена за мъж, та така и девството да почете, и брака да не укори. Девството било избрано като необходимо за светото рождение, а годежът, който е начало на брака, бил извършен по закона за това, за да не помисли някой, че раждането е произлязло от беззаконие, а също и за това, Иосиф да стане всякогашен свидетел на Мариината чистота, за да не бъде подлагана тя на упреци, че уж е осквернила девството си. Тя си имала (в лицето на Иосиф) годеник, който бил свидетел и пазител на живота й" (Слово на Рождество Христово).

Ангелът казва на Иосиф: "Не бой се да приемеш Мария, жена си". Тези думи означават:

"Приеми жена си, според годежа, и девицата, според обета й, даден на Бога (така обясняват свети Григорий Нисийски и блажени Иероним), защото тя е първата девица от израилския народ, която е обещала на Бога да запази девството си неосквернено до самата си кончина. Не бой се, защото заченалото се в нея е от Духа Светаго. Тя ще роди Син, и ще Му наречеш името, ще наречеш името като баща, макар че не си участвал в зачеването Му; защото за бащите е обичайно да дават имена на децата си, както и Авраам е назовал своя син Исаак (Бит. 21:2). Така и ти, макар че не си природен, а само мним баща на Младенеца, ще Му послужиш по бащински, като Му наречеш името."

Блажени Теофилакт от името на Ангела казва на Иосиф така:

"Макар че не си имал никакво участие в зачеването на Младенеца, аз искам да ти дам този сан (бащинския), за да Му наречеш и името; ти ще Му назовеш името, макар че Той не е твоя рожба; така ти ще Му сториш това, което е свойствено за бащата. А кое е името? Иисус, което значи Спасител, защото Той ще спаси народа Си от греховете му."

Като станал от сън, Иосиф направил така, както му наредил ангелът Господен, и приел жена си, сгодена за него, която била непорочна Девица, посветена на Господа чрез обета за девство, и Майка на Владиката, заченала Спасителя на света от Духа Светаго. Той я приел като своя годеница, въздавайки й с любов голяма чест, като на Господня Девица, служейки й с благоговение и страх, като на Майка на Спасителя.

"И не познаваше я, докле тя роди" (Мат. 1:25), тоест (според изяснението на Теофилакт) никога не я познал като жена. Защото как би могъл той, бидейки праведен, да познае тази, която му била дадена от храма Господен не за брак, а за опазване на девството й под вид на брак? Как би могъл да се докосне до девицата Господня, която била обещала на Бога вечно девство? Как би могъл да се докосне до Пренепорочната Майка на своя Господ и Създател? А това, че Евангелието казва: "докле тя роди", представлява обичаен начин на изразяване на Писанието, което употребява думата "докле" в смисъл на безкрайно време.

Защото и Давид казва: "Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти" (Пс. 109:1). Тук мисълта не е тази, че Господ - Син само дотогава ще седи отдясно на Господа - Отца, докато Той не положи враговете Му в подножието на нозете Му; но тази, че и след като враговете Му бъдат покорени под нозете Му, Господ - Син още по-преславно ще седи, като Победител, в безкрайните векове.

Подобно на това и за свети Иосиф се пише: "не познаваше я, докле тя роди" (Мат. 1:25), не в смисъл, че той после уж я бил познал, както мислели някои еретици, каквото учение е чуждо на Православната църква; но в този смисъл, че след раждането на такъв Син, Който бил въплътен Бог, и след толкова велики чудеса, станали по време на раждането Му, на които Иосиф бил очевидец, този благочестив старец не само не смеел да я докосне, но и дълбоко я почитал, както роб господарката си, служейки й със страх и трепет, като на Божия Майка.

За тази дума "докле" свети Теофилакт пояснява:

"За Писанието е обичайно да говори така, както казва то и за потопа: "врана(та)... отлиташе и прилиташе (в ковчега), докле изсъхна земята от водата" (Бит. 8:7), а враната после не се върнала.

И Христос казва: "Аз съм с вас през всички дни до свършека на света" (Мат. 28:20). А нима след свършека на света Той не ще бъде с нас? Напротив, тогава, в безкрайните векове, Той още повече ще бъде с нас.

Така и тук се казва: "докле тя роди", тоест, че Иосиф не е познал Пресветата Дева нито преди раждането, нито след раждането на Христа, подобно на това, както и Господ ще бъде неотстъпно с нас и докато свят светува, и след свършека на света. А и как би могъл Иосиф да докосне Пречистата Дева, след като е узнал за неиказаното раждане на Спасителя от нея?"

Непорочното девство на Пречистата Богородица и след рождеството на Спасителя се открива ясно и от това, че когато Иосиф започнал да се съмнява относно бременната Девица и дори си мислел дали тя не е лишена насилствено от девството си, тогава ангелът му се явил и нарекъл Мария негова жена: "не бой се (казал той) да приемеш Мария, жена си" и с това опровергал съмнението му за прелюбодейство.

А когато същият ангел се явил на Иосиф вече след Рождеството Христово във Витлеем и в Египет, и когато този праведен старец вече получил откровение за Мариината чистота и за Богомладенеца, заченат от Светия Дух, тогава ангелът вече не нарича Пречистата Дева Мария негова жена, а само Майка на Родения, защото в Евангелието пише така: "А след като си отидоха, ето, Ангел Господен се явява насъне Иосифу и казва: "стани, вземи Младенеца и майка Му (а не "жена ти"), и бягай в Египет" (Мат. 2:13). И в Египет ангелът отново казва на Иосиф: "стани, вземи Младенеца и майка Му и иди в земята Израилева" (Мат. 2:20), явно показвайки с това, че той насочвал Иосиф не към брак, а към служение на Младенеца и на Майка Му.

И така, не само че Иосиф не познавал Мария като своя жена дотогава, докато тя родила своя първороден Син, но и след раждането на Богомладенеца тя останала нетленна Дева, както всички велики църковни учители единогласно свидетелстват за това.




Разказва се и това*, че по времето, когато Пресвета Дева Мария вече била заченала в утробата си, един от книжниците, на име Анин (вече след явяването на ангела на Иосиф), като дошъл в дома им и като видял бременната Девица, бързо отишъл при първосвещеника и при целия синедрион и им казал:

- Този дърводелец Иосиф, когато вие наричахте праведен, е извършил беззаконие: той тайно е обезчестил и осквернил Девицата, която му беше дадена от храма Господен, за да я пази, и ето, тя сега е заченала в утробата си.

Изпратените от първосвещеника слуги отишли в Иосифовия дом и намерили Мария бременна, както им казал онзи книжник. Те я хванали заедно с Иосиф и ги завели при първосвещеника и при целия синедрион. А първосвещеникът казал на Дева Мария:

- Забрави Господа Бога ти, възпитаната в Светая Светих, получавалата храна от ангелски ръце и слушалата ангелско пение! Какво е това, което си сторила?

А тя с плач казала:

- Жив Господ, Бог мой, чиста съм и мъж не познавам.

След това първосвещеникът казал и на Иосиф:

- Какво е това, което си сторил?

Той отговорил:

- Жив Господ, Бог мой, чист съм от нея.

А първосвещеникът му казал:

- Тъй като ти не преклони главата си под крепката Божия ръка, за да бъде благословено потомството ти и тайно от синовете Израилеви се смеси с Девицата, посветена в дар на Господа, затова двамата с нея трябва да изпиете горчивата вода, що докарва проклятие, за да разкрие Господ греха ви пред всички.

А от Бога чрез Мойсей бил установен такъв съд, както пише за това в 5-а глава на 4-ата Моисеева книга (Числа): ако някой мъж или някоя жена бъдат заподозрени в прелюбодеяние и не открият истината за себе си, на такива в храма Господен им се давала клетвена вода при специални свещенодействия и при специален чин. И след изпиването на тази вода Божият съд извършвал някакво изобличително знамение над извършилите прелюбодеяние, с което знамение ставало явно извършеното беззаконие. С такава именно вода първосвещеникът по подобаващия чин напоил отначало Иосиф, а после Мария, и над нея не се извършило никакво изобличително знамение, тъй че народът се чудел на това, че грехът им не се открива. Тогава първослещеникът им казал:

­ Щом Господ Бог не яви греха ви, идете си с мир.

И ги отпуснал. А Иосиф, като взел Дева Мария, отишъл у дома си, радвайки се и славейки Бога Израилев.
(*Този разказ се съдържа в апокрифното Евангелие на Иаков, т.н. "Първоевангелие на Иаков", в 15 и 16 глави. Той е повторен и в много други апокрифни съчинения, например в "История на раждането на Мария и детството на Спасителя", макар с някои изменения.)

20 декември 2008

ПРОГРАМА На св.Богослужби в храм „Св. Иоан Богослов” за празниците около Рождество Христово - 2008 г.

24 декември,сряда, (Бъдни вечер):
9.00 ч. – Царски часове. Вечерня със св. Василиева литургия.

25 декември, четвъртък: Рождество Христово:
9.00 ч. – Утреня, Златоустова св. Литургия

26 декември, петък, Събор на Пресвета Богородица
9.00 ч. – Утреня, Св. Литургия

27 декември, събота, Св.Първомъченик и архидякон Стефан
9.00 ч. - Утреня, Св. Литургия.

27 декември, неделя,Неделя след Рождество Христово
9.00 ч. - Утреня, Св. Литургия.

С молитвени благопожелания
за спасително посрещане на Празниците:
Енорийски свещеник Георги Георгиев
GSM:0898405685


14-годишният Георги от Владая сам научи “Отче наш” и поиска да се кръсти

Преведоха Златоустовата литургия на ромски
.
Банго Васил и Бали Ефенди
Когато се говори за вероизповеданията, популярни между ромите, обикновено се акцентира на атрактивната смес между езичество, християнство и ислям, която се свързва с най-известния ромски религиозен празник - Банго Васил. Споменава се всичко, което се знае за митичната фигура на Банго Васил. На второ място е култът към Бали Ефенди, известен сред някои ромски общности като Али Баба, някогашният османски управител на София от средата на XVI век, който бил покровител на християните и страшилище за мюсюлманските „ереси”.
.
Ватиканът загрижен за "новото поколение номади"
Ватиканът все по-открито заявява интереса си към пръснатите по света ромски общности с различен етнически състав. През септември 2006 г. във Фрайзинг, Германия, се проведе „Шестият Световен конгрес за пасторална дейност сред циганите", който имаше за тема „Младите цигани в църквата и обществото". На 11 декември тази година пък в Рим се откри двудневна „научна среща на националните директори за пасторална дейност сред циганите, организирана от Папския съвет за пасторална дейност сред мигрантите и странстващите". Какво откроява ромските общества в Европа и с какво те предизвикват толкова активния интерес на римо-католизицма? Според едно проучване, което се смята за базисно, ромските общности - роми, синти (от които произлиза етнонимът „цигани"), мануш, кале, йениш, романишал, канжария, рудари - са 36 милиона в днешна Европа. Население, което в по-голямата си част поддържа традиционния си начин на живот, е важен политически ресурс. Религиозната държава в Рим очевидно вижда колко е важно в една Европа без граници да има влияние сред ромите. Септемврийският конгрес в Германия имаше за задача да обсъди възможностите за „формиране на новото поколение номади". Първият „Конгрес за циганите" (както Ватиканът го нарича) се е състоял обаче още когато за проекта „Европа без граници" са знаели само малцината посветени в това мащабно начинание - през 1964 година. Особено внимание се отделя на възпитаването и образоването на кадри, които да са подготвени да извършват богослужение сред ромите. Миналата година се е състояла „първата Международна среща за свещеници, дякони и духовници от цигански произход" в която участие са взели 40 представители.
.
ПРОТЕСТАНТСКИТЕ МИСИОНЕРИ ГИ УЧАТ НА СЕБЕУВАЖЕНИЕ
В последните две десетилетия ромите отчасти обърнаха гръб на традиционните си вярвания. Все по-често те се определят като християни, като под това се разбира протестанти. Протестантските мисионери с готовност влизат в ромските махали и много по-добре от нас - вековните съжители с ромите, знаят, че това са всъщност най-малко седем различни групи, които се различават, понякога твърде много по манталитет, произход и дори език. Колко много се учудихме, че новото административно образувание в Косово призна за отделни етноси три различни групи, които за нас са просто „цигани" или „роми". Протестантските деноминации са отделни една от друга общини и успешно решават проблема с гражданското осъзнаване на ромите в едно общество, което си поставя коренно различни задачи от всяко предходно. У ромите протестанти има нещо много различно от необхванатите от евангелските „църкви" техни съплеменници - те имат самочувствието на равноправни граждани.

в. "Монитор", 20.12.2008г.

14 декември 2008

Той избра кръста

Той избра кръста
13.12.2008
Преди 12 години, на 23 май 1996 г. войникът от руската армия Евгений Родионов, 18 годишен, извършва мъченически подвиг в Чечня. Предлагаме ви избрани откъси от книгата "Той избра кръста" ("Он выбрал крест", Москва 2006 г.), посветена на 10-годишнината от неговата гибел.

Историята

През нощта на 13 срещу 14 февруари 1996 г. редник Евгений Радионов, заедно с още трима души от неговия полк, всички неопитни войници, носят караулна служба в незащитен открит пост. Със заповед им е било забранено да употребяват оръжие първи; можело е да се стреля на месо само след предупредителен изстрел във въздуха - и всичко това в условията на чеченската пустош.

Взимат ги в плен близо до селцето Галашка на чечено-ингушетската граница. Женя и още трима войници, едва на половин година служба и дошли преди месец на тази застава, са изпратени на караул. Към поста им се приближава автомобил с отличителните знаци на "Бърза помощ" и граничарите излизат, за да го проверят. Оказва се, че автомобилът пренася оръжие. От "линейката" изскачат десетина въоръжени до зъби възрастни мъже - опитни главорези с дългогодишен боен стаж, които се нахвърлят върху голобрадите, почти беззащитни момчета. Силите са неравни. Бандитите залавят войниците и ги натикват в колата. "Линейката" преминава безпрепятствено през три руски блок-поста.

Така започва мъченическият път на четирима руски младежи, които са само част от стотиците момчета, отвлечени и измъчвани от чеченските бунтовници. Следва тримесечен плен, по време на който на четиримата предлагат да приемат исляма. Евгений бил единственият, който носел кръстче на врата, което никога не свалял. Това кръстче предизвиква особна ярост у бандитите; те го карат да свали кръстчето, тоест, съзнателно да се отрече от Христа. Заради безусловния отказ да свали кръста, Евгений е предаден на мъчителна смърт. На 23 май, на рождения си ден, той е обезглавен.

В края на 90-те години на миналия век няколко чеченски журналисти снимат филм за войната. Във филма са използвани видеокадри, взети от чеченските бойци, на които са показани екзекуциите на руски пленници. В тези сатанински кадри се показва как разстрелват две вързани момчета, а след това режат на живо главата на трети с трион. Именно такава е била екзекуцията и на Евгений Родионов. Заедно с него, заради отказа им да приемат исляма, са убити войниците Игор, Андрей и Александър. Но именно Евгений е подхвърлен на най-страшни мъчения и е умъртвен с особена жестокост - защото отказва да свали кръстчето си, получено при кръщението.

Две седмици телата им остават непогребани в майския пек. След това майката на Евгений, преминавайки през всички кръгове на ада и плащайки огромни суми на чеченските полеви командири, намира гроба им. На 23 октомври 1996 г. телата на четиримата са ексхумирани. За още пари чеченците връщат на майката и главата на Евгений на 6 ноември, празника на иконата на Божията Майка "Радост на всички скърбящи".

Майката

В селцето Курилово в Подмосковието, където живее майката на Женя, идва телеграма. Любов Василиевна не може да повярва на очите си: в телеграмата се казва, че синът й е "напуснал частта си". Тя взима бързо решение и заминава на място, за да изясни случая. И случаят се изяснява - Евгений не е никакъв дезертьор и не е престъпил воинската си клетва. Женя е в плен и всяка минута престой при бандитите е смъртно опасна за сина й. И още една проста и чудовищна истина разбира тук майката на войника - че никой няма да спаси сина й; никой няма да го изведе от плен, освен самата тя.

Л.В.: Получих телеграмата на 16 февруари 1996 г. Тази телеграма завинаги ме отдели с черна бразда от онзи светъл, може би нелек, но нормален живот, който имах със сина си дотогава. Беше страшно, че са могли да си помислят, че синът ми е дезертьор. Аз заминах, а в дома ми, в мазето започнаха да идват на проверка милиционери - търсеха "дезертьора"... Когато пристигнах в неговата войскова част, започнаха да ми се извиняват; казаха, че в суматохата не разбрали веднага... Макар че всичко беше толкова очевидно - снегът още не беше засипал петната кръв около заставата; виждаха се следи от борбата.

Любов Василиевна тръгва по собствен кръстен път. Десет месеца тя върви по него, търсейки сина си. Казват й, че са видели Евгений в отдалечен високопланински аул (селце) и майката тръгва натам. Оттам я насочват към съвсем друго място и, без се бави, майката тръгва към новия адрес. Десет месеца преходи от отчаяние към надежда, ту попадайки на следите на сина си, ту губейки ги. Помни лицата и разказите на всичките 67 разпитани от нея войници, които са били освободени от плен. Задава им един и същи въпрос: не са ли срещали сина й. Както става ясно по-късно, през цялото това време Женя се намира в Бамут.

Л.В.: Гледах на картата тази мъничка, едва различима Чечня, и си мислех: "Цялата ще я преровя, с голи ръце ще я претърся и ще намеря сина си. Жив, осакатен, мъртъв - всякак...

Майката просто не допускала мисълта, че синът й може да е загинал. И надеждата, че ще го види отново и ще го прегърне, никога не я оставя. Тя запомня всеки хълм, всеки аул в дългия си път на митарства и скърби. Обхожда около 70 населени места; в паметта й завинаги остават имената им - Итум-Кала, Мескер-Юрт, Автури, Курчала, Шата... Пребивали я с приклади, пращали я в минни полета, където уж се намирал гробът на сина й, стреляли зад гърба й. Какво са искали от нея нейните мъчители? Проверявали са навярно твърдостта на тази дребничка и смела рускиня. Веднъж тя пита един от бандитите: "Сега ли ще ме убиеш, или ще ме настигнеш на пътя и ще ме застреляш там?". "Не", отговаря той, "поразяваш ме, че не се боиш от мен и те уважам заради това".

Тя помни лицата на всички, които среща на този сякаш безкраен път в кръговете на земния ад - отзивчиви добри хора, опитващи се да й помогнат, и онези не-хора, които с думи и постъпки доубивали измъчената от страдания майка. Любов Василиевна все пак се опитва да разбере чеченските бойци - в родната им страна се води война, а войната идва със своите зверски закони. Но как да забрави и да прости думите на "правозащитника" С. Ковальов, към когото се обръща за помощ в отчаянието си? "Защо си дошла тук?", просъскал Ковальов в лицето й, "Та ти си отгледала убиец". "Защитникът на човешките права" стоял в обкръжението на чеченски жени, току-що излезли от артилерийски обстрел. Думите му били предназначени най-вече за тях - искал да разпали омразата им към нещастната рускиня. Как да преглътне думите на депутата от Руската Дума С. Юшенков, който през ноември 1996 г. държи реч пред майки, отчаяни от търсенето на синовете си? В речта си той предлага неидентифицираните трупове на руски воини от три хладилни вагона да бъдат закопани в общи гробове и мястото да бъде обозначено с колчета. Не с паметник, не с правослвен кръст, а именно с колчета - "от съображения за санитарна безопасност, за да не избухне епидемия" - така обяснил предложението си депутатът...

Един-единствен висш военен, генерал Лев Рохлин, проявява истинско човешко отношение към нея. Той не можел да й помогне с нищо, но прави единственото, което е длъжен да направи нормалният човек в такава ситуация: взима ръката й в своята и простичко, без никакъв патос, казва: "Прости, майко". И това искрено "прости" на честния в своето безсилие генерал Любов Василиевна запазва в паметта си.

Жената раздава около 70 фотографии на сина си на чеченци - само с тяхното посредничество било възможно да попадне на следите на Евгений. Тогава още не знае, че се намира само на 7 км от него. Да е знаела, щяла е да се втурне натам, за да го спаси, да го изтръгне от ръцете на мъчителите. Женя е екзекутиран на 23 май, на рождения си ден. Майката научава за това едва през септември, в аула Гелгиден, където чеченците си организират конни надбягвания, любимото им развлечение. Любов Василиевна отива в този аул, защото там е можело да намери посредници от всички съседни аули; не искала да пропусне възможността да научи нещо за изчезналия си син. В тълпата я намира възрастен чеченец и й подава сгъната на две фотография на Женя. "Синът ти е загинал, търси го в Бамут", съобщава й той. По-късно идва втори, трети... Осем пъти в този ден тя чува страшната вест, осем фотографии се връщат в ръцете й в края на празника, на който чеченските бойци се веселят след бойните си подвизи.

Едва тогава тя разбира, че синът й вече не е между живите. Връща се в Ханкала през нощта, в пълен мрак, и вече не плаче, а само се моли: "Нека някой стреля в мен. Ще падна и вече няма да боли..." В този ден от нея си тръгва надеждата.

Четири месеца след смъртта на Женя майка му се среща с един от убийците му, Руслан Хойхороев. Разпитва го упорито; надява се да узнае подробности за последните минути на сина си. Бандитът лъже, измисля разни истории - че Женя загинал при бомбадировка, че бил застрелян при опит за бягство... Но накрая не издържа на въпросите на слабичката жена с почерняло лице и изсъхнали очи - и разказва истината. На руския войник, на нейния син, бил предложен избор: да загине или да смени вярата си. Той избрал първото. И кръстчето, което носил на гърдите си, не пожелал да снеме за нищо на света, независимо от всички мъчения.

Л.В.: Три и половина месеца плен, унижения, издевателства и побоища, които синът ми и неговите другари е можело да прекратят всеки момент. Трябвало е само да се предадат, да приемат техните условия. Момчетата са имали избор - само вдигаш ръце, извикваш "Аллах акбар!", взимаш оръжието и започваш да стреляш в своите - в онези, с които до вчера си служил, с които си ял каша. Оставаш жив, никой няма и с пръст да те пипне; напротив - ще те наричат "брат" и ще те хранят добре - само това и нищо друго не е било нужно!

Тя знае цената на предателството. Наслушала се е на истории за войници, които се съгласявали на жестоките искания на чеченските бойци и се присъединявали към тях. За такива нямало път назад - предателите били принуждавани да измъчват своите бивши другари и да ги разстрелват собственоръчно. Любов Василиевна познавала майки на такива момчета, изменили на клетвата си - майки, изсъхнали и почернели от мъка. "По-добре да не бях го раждала", казвала една от тях.

Палачът отказва да посочи мястото на погребението и поставя ту едно, ту друго условие. И дори за мъртвото, убито от него момче, иска от майката пари. Чеченците имат свой ценоразпис - за живи и за мъртви, за войници и за офицери. Размерът на откупа се изчислява на хиляди долари. По това време отвличането на хора в Чечня е доходоносен бизнес. В това грозно занимание участват не само бандитите, но и т.нар. посредници, които като шофьори на таксита се събират по площадите и за пари предлагат своите услуги на търсещите своите изчезнали близки.

След няколко дни майката се среща с поредния посредник. Той сам я намира, за да предложи да й покаже мястото, където е заровено тялото на Женя. Чеченецът иска половината на сумата, поискана от убиеца Хойхороев.

Три дни Любов Василиевна прекарва като заложница при Шерван, брат на небезизвестния Шамил Бесаев, опитвайки се да измоли разрешение да прибере тялото на сина си. След гаври и побои накрая е освободена и разрешението е получено.

Няколко души тръгват с майката - двама сапьори, санитар и шофьор. Камионът "Урал" с печално известния надпис "Товар 200" тръгва към Бамут. Никой от петимата в камиона не е сигурен, че ще се върне жив.

Л.В.: Вечно ще съм благодарна на тези момчета, те са истински герои. Когато днес ругаят младежта, имам какво да възразя. Видях в Чечня невероятни момчета. Мога да прокълна чеченските бунтовници за бандитизма им, но как да прокълна земята, напоена с кръвта на сина ми?


"Тук някъде е" - посредникът посочва квадрат със страни 100 на 100 метра. Земята е покрита с окапали листа; изглежда невъзможно да се намери гроба на разстреляните войници. Решават да започнат да копаят рано сутринта - краткият есенен ден дава някаква надежда да намерят телата. Но дори и в този трагичен момент чеченците продължават да правят спънки - принуждават сапьорите първо да разминират съседни участъци и едва тогава им позволяват да започнат да копаят.

Денят преваля. В шест часа вечерта при групата пристига черна "Волга". От нея излизат още чеченци с нови искания - незабавно да бъдат освободени от затвора в Нарзан трима техни другари. Всички знаят добре, че не става въпрос за обикновени закононарушители - затворниците са главорези, излежаващи присъди за тежки криминални престъпления. Но исканията на бойците са категорични. По разпореждане на заместник-президента на Ингушетия затворниците са пуснати на свобода. Докато текат преговорите, се стъмнява. Любов Василиевна започва да разбира - утре чеченците ще поставят нови искания, и така - до безкрайност...

Намират гроба в пълна тъмнина, на светлината на фаровете на камиона. Телата намират на дъното на яма от авиационна бомба.

Л.В.: Стоях на ръба на ямата и произнесох в безсилието си фраза, която сигурно са запомнили всички, които бяха с мен тогава: "Ако няма на тялото кръст, значи не е моят Женя, защото знам, че синът ми никога не би го снел".

Окапали листа, подгизнала разкопана земя - и изведнъж един от войниците извиква: "Кръстчето!"

***

Видът на обезглавеното и обезобразено тяло на единствения й син изпълва сърцето на Любов Василиевна с непоносима болка и ненавист. Там, пред гроба, тя изрича клетва да мъсти на всички, които са виновни за гибелта на сина й. Тази ненавист изсушава душата й и я измъчва в продължение на три години. После решава да се избави от това състояние. По време на изповед свещеникът я освобождава от изречената пред гроба клетва. "Oтмъщението е Мое. Аз ще отплатя", казва Господ. Висшият съд се извършва без участието на човека.

Простила на убийците, тя се отегля. След известно време идват новини за гибелта на различни чеченски престъпници. Скоро идва вестта, че в Грозни е загинал и прекият убиец на Евгений, заедно с телохранителите си.

Политиката и войната

Л.В. Три и половина месеца те са били в плен. Знам, че Женя е чакал, че се е надявал, че няма да го оставят; че ще ги освободят и всичко това ще свърши. Но, оказва се, те на никого не са били нужни. Сигурна съм, че ако се беше вдигнал шум тогава, момчетата са щели да бъдат освободени. Да, щяха да ги подържат в плен известно време, но може би нямаше да ги убият. Самите бунтовници тогава предупреждават: "Ако започне настъпление към Бамут, убиваме пленниците". Така и направиха. Нашите момчета бяха предадени. Бунтовниците са поискали откуп, но нашите командири дори не са се опитали да търсят начин да освободят пленниците - "с бандити не преговаряме". Поне на нас родителите да бяха съобщили тогава. Ние щяхме да спасим децата си. Офицерите запазиха "честта на пагона" с цената на живота на нашите синове. Не на своите, а на онези, които не се "откупваха" от армията, не се криеха, а честно, като Женя, отиваха да служат на Родината си.

Днес не мога да кажа, че съм забравила загубата, че съм се примирила с нея; не, никога, до последната си минутка няма да забравя Женя. Но си отиде отчаянието, отиде си онова усещане, когато не ти се иска да живееш; когато се чувстваш като зверче в клетка, а от всички страни получаваш не просто отчуждение, а отблъскване. Когато скитанията по кабинетите на администрацията те превръщат в нищо; не просто в прах; в нищо. Душата ти умира, когато не просто не желаят да те разберат, а просто не те възприемат като човек. Никой не го вълнува нито болката, нито обидата ти. Мислиш си: Господи, в каква страна живея, сред какви хора живея, защо две години не мога да срещна един нормален човек! В чиновническите кабинети и преди имаше малко хора, сега съвсем ги няма.

На погребението един представител на военния комисариат каза страшни думи: "Ето, още едно руско момче даде живота си за нефтената тръба, за нечии пари". Защо го каза? С такива думи можеш само да доубиеш майката. Нали момчетата като Женя умират в Чечня за отечеството си? За отечеството - такова, каквото е; те не са си го избирали. Хилядите наши момчета, които няма да се върнат и онези, които лежат осакатени с години по болниците - нима са мислили за нефтопроводи, пари или награди за себе си? Знам, че те умират за отечеството си - такова, каквото е в момента.


Гледайки снимката на сина си, майката си задава едни и същи въпроси: откъде са доши сили в нейното момче, за да издържи нечовешките изпитания; какво го е укрепявало; какво му е помогнало да запази мъжеството си в последните минути на живота, без да предаде отечеството и да посрами вярата си?

Невъзможното за човека е възможно за Бога. Сам Господ, вярваме ние, е стоял до православните руски воини и дал сили на сина й да понесе до мъченическия си край своя кръст. Укрепвала го е и онази любов, която Женя Родионов щедро получавал от майка си още от детството. Същата сила укрепва и майката в дългото й мъчително търсене на тялото на Женя:

Л.В.: Наложи се да премина всички мъки, които има на тази земя и каквито човек може да измисли. Явно Самият Господ ме е водил по онези пътеки и ме е пазил да не погина, макар че там имаше повече мини, отколкото камъни. Явно Той ме спаси от бомбардировките, не позволи да умра, защото бе решил, че моят майчински дълг е да намеря и погреба сина си на родна земя; да го погреба, както сме погребвали предците си - по християнски, с опело...

Но всичко това разбирам едва сега; тогава, когато скитах по военните пътища, само мълчаливо се молех на Бога. Но не съм се молила да помогне на мен, а се молех така: "Господи, където и да е Женя сега, помогни му, не го оставяй, защото сега той е съвсем самичък. Виждаш, Господи, държавата го предаде. Всичко го предадоха и той на никого не е вече нужен, освен на мен, на майка му, и на Теб - Твореца и Спасителя. Помогни му, не го оставяй!"



Свещеникът о. Владимир Пересльогин: Евгений е имал съзнателна вяра. По собствено желание, преди да замине за Чечня, той се изповядва и причастява. Още от малък има благоговейно отношение към Църквата; обича да посещава храма. Той прави своя избор - смърт заради Христа, като по този начин проявява дълбоката си лична вяра във Възкръсналия. И как иначе младежът, изправен пред избор между живот и смърт, може да избере смъртта, при това мъчителна и безславна - защото момчетата са знаели, че техните командири официално ги считат за дезертьори и че никой няма да им се притече на помощ? Той избира кръста и смъртта. И само скритата в кръста победа над смъртта е можела да го накара да избере този път.

Три месеца мъчения, побоища, издевателства, а след тях - мъчителна екзекуция заради отказа да се отречеш от себе си, да станеш предател и да се присъединиш към врага. Отказът на Женя да свали кръста от себе си в тия нечовешки условия може да бъде разтълкуван единствено като проява на несломима воля и вярност към "отвлечени принципи". Той избира кръста - като символ на верността. Господ му открива силата, скрита в този знак, сила Пасхална, сила за победа над ада и дявола. Евгений се е изповядвал и причастявал пред Кръста и Евангелието. И Бог открива - на този, който с цената на живота си се държи за Неговата светиня - Кръста, символа на любовта Христова към човешкия род. По свидетелството на убиеца Хойхороев, продал тялото на Евгений на майка му, Женя прави своя избор сам; той е имал време да размисли. Кръстчето на войника е намерено в гроба, все още висящо на обезглавеното му тяло.

Мъчениците са били и ще бъдат винаги главната любов на Църквата, нейната слава и тържество. Спомням си думите на една вярваща жена по повод вестта за смъртта на Евгений Родионов. Тя каза, че това събитие по-красноречиво от всичко друго ни показва, че не всичко е загубено в Русия; че за нас има надежда. Всички тези години на "перестройки", "реформи", на съсипване и унищожаване на всичко свято у нас не постигнаха целта си. Това момче прояви такава твърдост пред силите на ада, че в него злото се притъпи и пречупи. Христос победи.

Трябва да разберем, че този подвиг ще стане нравствен и духовен пример за нашата младеж. Човек, когото не можеш да прелъстиш - такъв човек нито ще изплашиш, нито ще купиш. Човек, за когото целият свят не струва колкото този символ на страданието - Кръста. Този мъченик сега се моли за нас; моли се Русия да се пробуди.

Няколко думи за майката Любов Василиевна. Най-яркото впечатление от нея е, че тя е цялостен човек. Другото - че тя не е сломен човек. Третото впечатление - че не е като останалите. Трябвало е да чуе какви ли не упреци към себе си. Защо вече трета година оплаква сина си? Защо не се върне към живота, не се приобщи отново към старите кръгове на своите приятели и близки? Защо не обелва дума за ниската си пенсия, за високите цени в магазините? Защо не приема този меркантилизъм и цялата суета, която ни заобикаля? Каква е тя, светица? Луда? Какво, да не би да е нещо по-различна от останалите? Изобщо, в очите на света тя днес изглежда като юродива - именно заради правилната си оценка на случващото се, именно поради здравомислието си. Това здравомислие й е помогнало, независимо от това, че е преживяла страшни, нечовешки изпитания в Чечня. Успяла е да види всички пружини на машината на войната и да се срещне с хората, които стоят на ключовите позиции на тази война. И тя нито иска, нито ще приеме някаква компенсация от онези, които са отговорни за кръвта на невинните жертви, за кръвта на сина й - онези, които започнаха тази война.

Светостта

Преди няколко години Любов Василиевна пътува до Черна гора, където наскоро е издадена малка книжка на сръбски език за мъченичеството на Евгений Родионов. Тогава митрополит Амфилохий й казва, че в Сърбия синът й е официално признат за светец и православните там го наричат Евгений Руски. В Русия не бързат с официалната канонизация и засега "статутът" му е на "воин-мъченик".

Пред големия кръст на гроба му идват вярващи от цяла Русия и оставят молитвени писма. Ето текста на едно типично такова писмо: "Женечка, мили, помогни ми! Дъщеря ми се омъжи за мюсюлманин. Той изостави и нея, и детето; не се прибира в къщи и се мотае само с приятелите си азърбейджанци. А тя го обича, измъчва се, и материално едва свързва двата края. Помогни ни!" Какво е това, ако не народно почитание?

Войниците от редовните набори вярват, че молитвата към Женя ще ги предпази от "дедовщината" (извращенията в руската армия от страна на старите войници към новобранците, бел. прев.) Мнозина се молят пред снимката му. "Момчетата в Чечня се чувстват изоставени", казва Александър Макавеев, офицер от десантните части, "Изоставени са от държавата, от своите командири. Те не знаят към кого да се обърнат за помощ. А Женя за тях е достъпен, разбираем - той е като тях. Той е, можем да кажем, първият съвременен войнишки светец".

Една от първите изписани икони с лика на войника Евгений Родионов започва да мироточи на 20 ноември 2002 г. по време на литийно шествие в чест на Мелитинските мъченици-воини. Иконата "заплакала" буквално в ръцете на носещия я войник Андрей Зяблицки. Чудото се повтаря и на Връбница същата година, а най-силно иконата мироточи в храма на 23 май - деня, в който се почита паметта на Евгений. "Течността е различна всеки път", разказва свещеникът, "а мирисът е трудно да се сравни с каквото и да било. Най-много напомня на плътен аромат от цветя".

Наскоро администрацията на Подолски район излиза с предложение една уличка в селцето Курилово, където е живял Женя, да бъде наречена на негово име. Улицата се състои от само от четири жилищни блока, а досегашното й название е необосновано гръмко - "Централна".

Идеята не се осъществила. Според закона, имената на улиците не могат да бъдат променяни без съгласието на населението. Затова администрацията свиква селско събрание. Три часа неколцина местни бабички и вечно пияни мужици спорят... Предложението било отхвърлено - трябвало да се звъни на роднините, да им се съобщава за промяната на адреса...

Кръстчето

Малкото кръстче, което с две ръце притискал до себе си Евгений, този символ на победата на вярата над силите на злото, разпятието, към което момчето е отправяло последната си молитва, Любов Василиевна предава в московския храм "Св. Николай". След всяка неделна литургия това кръстче се изнася от олтара и заедно с други светини се поставя на аналоя в средата на храма, за да се докоснат православните вярващи до това непоколебимо оръжие на победата, което свято е пазил воинът-мъченик, руският юноша Евгений Родионов.

Отново майката

Любов Родионова и днес воюва. След гибелта на сина си тя 24 пъти пътува до Чечня. Носи на войниците топли дрехи, подаръци, кръстчета. Колко вагона и контейнера с помощи е събрала - невъзможно е да се пресметне. Войниците в Чечня не винаги знаят името й. Посрещат я така: "Майката на Женя е дошла!"

Л.В.: Занесла съм на нашите войници в Чечня около 6000 кръстчета, икони, православна литература. Там, където границата между живота и смъртта е много тънка, те имат особена нужда от Бога. Не знам как да си го обясня, но войниците не взимат кръстчетата просто така. Искат аз да им ги сложа, склоняват глава и искат да ги благословя. И го правя - с любов и болка, като майка. Защото не знам живо ли ще е това момче утре...

Гробът

На гроба на Женя, до паметната плоча е издигнат висок дървен кръст. Обикновени хора са събрали пари, за да бъде издигнат там. В деня, в който се отслужва панихида за загиналото момче, вярващи идват на гроба с хоругви и икони, а гробът се покрива със запалени свещи. Сред множеството е и майката на войника, толкова слаба и толкова силна, поела на плещите си тежката съдба, мъката на всички руски майки, загубили децата си във войната. Отдавна Господ не дава на нашата родина мъдри, обичащи своя народ политици. Но какви велики майки ни изпраща! И тези майки, както и синовете им, държат в ръцете си цяла Русия - страдаща и болна.

Тялото на Евгений е докарано от майка му в родината на 20 ноември 1996 г., в деня, в който Църквата отбелязва паметта на Мелитинските мъченици. Те били воини-християни от Римската армия, които били обезглавени заради отказа им да се отрекат от Христа. Един от тези тридесет и трима воини се е казвал Евгений.

Л.В.: Когато слагахме кръста, дойдоха свещеници и енориаши, журналисти, писатели, бизнесмени; успели хора. Поразих се - какво търсят тук тези хора, защо са дошли? Да дойдеш на гроба на напълно неизвестно момче, което никого не е спасило, не е взривявало танкове или самолети. В разбирането, с което сме свикнали, Женя не беше герой; той просто загина, доброволно избирайки смъртта. И изведнъж всички тези хора идват да се поклонят и дори казват, че Женя няма нужда от всичко това; те имали нужда. Много бях удивена тогава да видя всички тези важни хора на гроба на моя скромен неизвестен син. Една жена имаше там, пропътувала хиляди километри, за да дойде на гроба; синът й също бил загинал в Чечня през 1995 г. Дойде и човек чак от Екатеринбург. А един ветеран от Великата отечествена война свали от ревера си медала "За храброст" и го положи на надгробния камък на Женя.

По Божие допущение, на границата между второто и третото хилядолетие в Русия пред войниците Евгений Родионов, Андрей Трусов, Игор Яковлев и Александър Железнов въпросът за верността към отечеството се слива с въпроса за верността към православната вяра. Отказът от Христа означавал отказ и от Родината, и от майката. И всички те, четиримата, с цената на страдания и на самия живот, дават отговор на този главен за всеки човек въпрос.

***

На първата панихида в памет на воина-мъченик Евгений, след последните възгласи на свещеника, над гробището завалява. "Ние направихме панихида, а Сам Господ направи молебен с водосвет", казва една жена и подлага лицето си на дъждовните капки - големи и тихи, като майчини сълзи.

Превод от руски: Пламен Сивов

Препечатано от Православие БГ

http://www.pravoslavie.bg/content/view/10438/274/


05 декември 2008

Св. Николай, архиепископ Мирликийски, Чудотворец

Паметта на Св. Николай честваме два пъти през годината: на 6 декември, когато светителят се представил на Господа, и на 9 май/22 май - денят на пренасяне светите му мощи от град Мир (Древна Лигия) в Бари (Италия).

Тропар на св. Николай, гл.4

Правило на вярата и образец на кротост, учител на въздържанието
те показа на Твоето стадо Този, Който е истината на нещата,
поради това със смирението придоби величие, а с нищетата богатство,
отче свещеноначалниче Николае,
моли Христа Бога да се спасят нашите души.

Подрбно за светителя и празника вижте в
http://www.pravoslavieto.com/life/12.06_sv_Nikolay.htm