24 март 2009

Свето Благовещение

Свето Благовещение

Празнува се на 25 март
Разрешава се и риба

Празнични църковни песнопения

Тропар, глас 4

Днес спасения нашего главизна, и иже от века тайнства явление:
Син Божий син Деви бивает, и Гавриил благодат благовествует.
Темже и ми с ним Богородице возопиим:
радуйся, Благодатная, Господ с тобою!

Днес е начало на нашето спасение и явяване тайната от вечност: Синът Божи, Син на Дева става, и Гавриил благодатта благовества, затова и ние с него викаме на Богородица: Радвай се благодатна, Господ е с тебе!

Кондак, глас 8

Возбранной Воеводе победительная, яко избавльшеся от злых, благодарственная восписуем Ти раби Твои, Богородице, но яко имущая державу непобедимую, от всяких нас бед свободи, да зовем Ти: радуйся, Невесто Неневестная.

На Тебе, бранната воевода, след като се избавихме от злини, ние твоите раби, Богородице, записваме победни песни, но и като имаща непобедима сила, благодарствени, от всякаква беди освободи ни, за да ти зовем: радвай се, Невесто неневестна.

Благовещение на Пресвета Богородица и приснодева Мария

В днешния ден християните възпоменават радостното за всички събитие: Ангел Божий донесъл на Дева Мария вест за скорошното явяване на отдавна очаквания Спасител. Нека си припомним какво благовествува св. Лука, който по-подробно от другите евангелисти описва събитията, предшествували рождението на Иисуса Христа.

"А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам.
Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените."
Лука 1:26-28

В шестия месец след като архангел Гавриил възвестил на свещеник Захария за рождението на свети Йоан Предтеча, същият Божий вестител бил пратен в Назарет при Дева Мария. Тая преблагословена Дева била сгодена за един благочестив човек, на име Йосиф, който произлизал, както и тя, от рода на цар Давид.

Ангелът се явил при пресветата Дева и казал: "Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!" Смирената Дева се смутила от тия думи. Но ангелът продължил: "Не бой се, Марие, понеже ти намери благодат у Бога! И ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син, и ще Го наречеш Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давид; и ще царува над дома Яковов навеки, и царството Му не ще има край." Пресвета Дева казала на ангела: "Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?" — Ангелът й отговорил: "Дух Светий ще слезе върху тебе и силата на Всевишния ще те осени. Затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий."

След това ангелът възвестил също така на пресвета Дева за радостта, обещана на сродницата й Елисавета, която скоро трябвало да роди син. "Ето рабинята Господня — казала Мария, — нека ми бъде по думата ти?" Ангелът си отишъл, а светата Дева се отправила в планинската страна, при сродницата си Елисавета, която си изпълнила с Дух Светий и я приветствала, наричайки я майка на Господа.

Пресвета Дева била, както е известно, дъщеря на благочестивите старци Йоаким и Анна, които още от рождението й я били посветили Богу. Когато станала на три години, те я завели в храма. Скоро след това те умрели. А пресвета Дева Мария, като останала под напътствието на свещенослужителите, постоянно се намирала в храма, молела се и чела Свещеното Писание.

Преданието говори, че когато светата Дева навършила годините, в които според юдейския обичай девойките встъпвали в брак, първосвещеникът й обявил, че не може повече да остава в храма и че тя трябва да си избере съпруг.

Но пресвета Дева Мария отговорила решително, че била посветена от родителите си и сама се посветила Богу, затова тя трябва завинаги да остане девойка. А в Юдея нямало обичай доброволно някой да избира безбрачен живот за служене Богу и затова, за да не се наруши общоприетият обичай, свещениците сгодили Мария за един благочестив старец, на име Йосиф, далечен неин родственик, който трябвало да я пази.

Пресвета Дева Мария, като минала в дома на праведния Йосиф, водела скромен живот; занимавала се с ръкоделие и споделяла домакинските грижи с дъщерите на Йосиф.

Гласът й не се чувал в празни и шумни разговори; тя била кротка и мълчалива; най-голяма радост за нея било четенето на свещените книги.

Като изучила пророчествата, тя знаела, че е близко дохождането на Месия - Христос. В пророчествата на Исаия тя чела, че Месия трябва да се роди от Дева (Ис. 7:14), и от все сърце желаела да види тая благочестива Дева и да стане макар последна робиня на тая, от която ще се роди Спасителят на света.

И ето, тя сама трябвало да бъде Майка на Сина Божий!

Пресвета Мария със смирение и неописана радост приела тая блага вест: "Душата ми величае Господа - отговорила тя на Елисаветиното приветствие - и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, защото Той милостно погледна смирението на рабинята Си, защото ето, отсега ще ме облажават всички родове; загдето Силният ми стори велико нещо, и свето е името Му; и Неговата милост е от род в род за ония, които Му се боят."

"Днес е началото на нашето спасение - възпява св. Църква - и разкриване на вечната тайна:
Син Божий става Син на Дева и Гавриил благодат благовествува
Затова нека и ние с него да пеем на Богородица:
Радвай се благодатна, Господ е с Тебе!"

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Копирано от

Виж също и Слово за Благовещение на Пресвета Богородица

22 март 2009

Кризата в нашето училище

“Българският народ е християнски и затова никой няма право да му дава езическо училище. Българският народ се е крепил, живял е и се е опазил в продължение на вековете само чрез вярата в Бога и себе си и затова никой не може безнаказано да учи неговите рожби на безверие и безбожие и да приготвя по тоя начин неговата гибел. Българското училище трябва да се обнови и спаси, за да се обнови и спаси българската младеж. А да се спаси българската младеж, това значи да се осигури и спаси бъдещето на българския народ. Това трябва да стане по-скоро. Това велико дело трябва да се подеме незабавно и се извърши с общи усилия от всички ония, който милеят за българската младеж и треперят над съдбините на българското племе.” Откъс от книгата на митрополит Борис „Кризата в нашето училище", 1928 г.

Из "Кризата в нашето училище", 1928 г.
Архим. Борис (Разумов)


Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава. То обръща изключително внимание на ума и пренебрегва съвършено душата. То дава само познания и не отглежда почти никакви добродетели. То развива само способностите на ума и атрофира силите на душата. То изостря само студения разсъдък и сподавя топлото жизнено чувство. То взима само главата на ученика, тъпче я със сухи и мъртви познания, създава обикновено в нея един хаос от истини и заблуждения, и най-често вместо да просвети ума, то го покрива с мрак. Не рядко то използва главата на ученика, за да влее през нея като през съсъд отрова в неговата душа. По тоя начин нашето училище, като обръща внимание само върху една способност на човешката природа - върху ума, осакатява вътрешно детето и води младежта към вътрешно израждане. По тоя начин то нарушава целостта и хармонията в човешката природа и разрушава нейната същност. По тоя начин то нерядко създава умствени изроди и морални чудовища. По тоя начин нашето училище разрушава също основния принцип и унищожава крайната цел на всяко образование и всяко възпитание: създаване цялостна и хармонична, благородна и завършена личност.

Това едностранчиво интелектуализиране на нашето училище се дължи на тежката заблуда, че умствените способности са най-важното нещо, че умът е всичко в човека. Умът, обаче, е само една от способностите на човешката природа. Той не е същината на човека. Величието и същината на човека лежи другаде: лежи в божествената красота на неговата човечност и във величието на неговия богоподобен и безсмъртен дух.

Нашето училище не само се занимава изключително с ума и игнорира душата на детето, но върши нещо много по-страшно: то въобще отрича душата! Това е вторият смъртоносен недъг в нашето училище. За нашето училище е съвсем чуждо най-великото - вечното в човека: неговата душа. То презира тая божествена същност в човека. То признава само материята, само плътта и отрича душата. То се стреми да заличи съществената разлика между човека и животното и гледа да внуши на нашите младежи, че техните прадеди са били човекоподобни животни и че те са от животински произход. При такива внушения ясно е, какъв мироглед ще могат да си образуват тези младежи и какви заключения ще си направят те за себе си и за своя живот. Щом по същина и произход те са съвсем близо до животните, няма защо те да стоят и по живот далеч от тях.

Нашето училище, което външно се развива правилно и расте нормално, тъй както расте едно здраво животно без душа, вътрешно, в своята същина, е бездушно и мъртво. То е без положителен творчески дух, без идеализъм и въодушевление, без високи добродетели и благородни пориви, без далечни идеали и възвишени цели. Нашето училище е материалистично.

Нашето училище обаче отрича не само човешката душа: то отрича и вечния, абсолютния дух, от който човешката душа е само дихание. Нашето училище отрича Бога. В нашето училище открито се говори по всякакви начини против Бога и против всичко божествено в човека и природата. Но и да не става това, щом в училището не се говори за Бога, щом Бог е изгонен от него, значи: то е без Бог, значи: то е безбожно. Щом Бог не се утвърждава в училището, значи Той се отрича. Щом ние престанем да говорим в училището за Бога и душата, със самото си мълчание ние проповядваме безбожие и бездушие. Не може да има безразлично отнасяне. Всъщност, индиферентизмът е вече отрицание. В душата и съвестта на човека не може да има напълно безразлично състояние: човек или ще утвърждава, или ще отрича. А в нашето училище не само, че не се утвърждава, но и открито се отрича Бог. А щом се отрича Бог, отрича се и се руши всичко божествено и велико в човека и живота, отрича се и се руши човекът и животът в неговата същина. Нашето училище е атеистично.

Щом атеизмът и материализмът проникнаха в нашето училище, те започнаха да вършат опустошения във всички посоки. Те са тъмни сили, които рушат всичко положително и ценно, всичко възвишено и светло. Атеизмът е демонично явление, а материализмът - проява на животинщината в човека. И единият, и другият, доведени до последна консеквентност, означават край на всяка човечност и всяка култура. Атеизмът отрича Бога и всичко божествено в живота и човека, а материализмът отрича човека и всичко възвишено в него. Атеизмът означава победа и тържество на демоничното начало, а материализмът - победа и тържество на животинското начало в човека и живота. Атеизмът иска да демонизира човека, а материализмът се стреми да го превърне в животно. И единият, и другият, които имат еднаква същина, преследват една и съща крайна цел: разрушението на човешкия образ в човека, унищожението на човека в човека! И в нашето училище, където материализмът и атеизмът се ширят свободно, тези разрушителни сили преследват същата крайна цел и дават същите гибелни резултати. Нашето училище, което отрече Бога и душата, неминуемо трябваше да отрече и човека, който е немислим без душата и божественото начало в нея. То не познава и не признава човека. В детето то вижда и признава само ученика и не се интересува от човека в него. За нашето училище е непонятна най-великата цел на всяко образование, на всяко възпитание, на всяка култура и на всяко съществуване: съвършеният човек. Нашето училище биде обезчовечено.

Материализмът и атеизмът, от които се породиха почти всички злини в нашето училище, се проявяват и вършат своето разрушително дело сред обществото в определени форми. Формата на материализма е социализмът, на атеизма - анархокомунизмът. Корените на социализма се крият в материализма, а корените на анархокомунизма в атеизма. Последната основа на социализма е материализмът, неговата единствена цел - материалността. Единственият извор на анархокомунизма е атеизмът, неговата крайна цел - демонизмът.

Социализмът и анархокомунизмът, между които няма съществена разлика, тъй както няма съществена разлика между материализма и атеизма, отричат в действителност онова, което само привидно утвърждават. Социализмът отрича социалността и руши обществото, анархокомунизмът отрича човещината и разрушава личността. Социализмът е напълно антисоциално движение, анархокомунизмът - напълно античовешко явление.

Материализмът и атеизмът и техните рожби: социализмът и анархокомунизмът, които в нашето училище нараснаха до чудовищни размери и взеха образа на страхотни чудовища, разрушиха в душата на нашата младеж почти всички възвишени идеи и всички велики ценности. Те разрушиха религиозно-нравствената идея или идеята за Бога, разрушиха също социално-човешката и национално-държавната идея.

След като внесоха в нашето училище духа на отрицанието и разложението, те прогониха оттам и националния дух и се опитаха да заменят тоя дух с духа на интернационализма и безотечествеността. По едно време нашето училище беше стигнало до там, че в него само българският език напомняше, че то е българско. Нашето училище беше станало безотечествено.

Църковен вестник, брой 10 за 2003 година

Историческа справка:

Митр. Борис Неврокопски е роден със светското име Вангел Симов Разумов на 26 октомври 1888 г. в село Гявато, Битолско, Македония. Баща му загива в 1903 година като четник на Георги Сугарев. Завършва прогимназия в Одрин през 1904 г. и продължава образованието си в Духовна семинария в Цариград със стипендия, отпусната от екзарх Йосиф I.

През 1910 г. Вангел Разумов приема монашество под името Борис и служи като йеродякон при неврокопския митрополит Иларион. През 1911 г. продължава образованието си в Богословския факултет в Черновиц (Австрия) и го завършва с научна степен "доктор на богословските науки" през 1915 г.

През същата година се завръща в България и е назначен за учител в Свещеническото училище в Бачково. След това е учител в Пловдивската духовна семинария. През 1917 г. йеродякон Борис приема йеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим и заминава на мисия в Унгария, където до 1922 г. възглавява в църковно–просветно отношение българската колония.

През юли 1922 г. се завръща и е удостоен с архимандритско достойнство. От май 1923 г. до септември 1924 г. архимандрит Борис е протосингел при Софийската митрополия, а от септември 1924 г. до септември 1926 г. е началник на културно-просветното отделение при Светия синод и председател на храма "Свети Александър Невски". От септември 1926 г. до края на ноември 1931 г. е ректор на Софийската духовна семинария.

В средата на декември 1931 г. Борис е ръкоположен за епископ Стобийски. От 28 ноември 1931 г. е главен секретар на Светия синод, на който пост остава до 17 март 1935 г., когато е избран за неврокопски митрополит.

През 1932 г. е натоварен с историческата мисия по вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. Преговорите започват на 12 април и приключват успешно едва на 22 февруари 1945 г.

1937 г.За кратък период от време неврокопският митрополит Борис успява да извърши успешно строителство на над 20 храма. Наричат го „съвестта на Българската църква” заради изключителната му ерудиция - владеел е свободно 13 езика, и заради непримиримата му борба срещу атеизма на комунистическата идеология. На 29 септември 1948 г. изпраща писмо - протест срещу безчинствата на комунистическата управа в Неврокопска епархия до Светия Синод. Навсякъде говори, че най-голямата трагедия ще дойде от Съветския съюз, разказва за сталинистките мерки срещу духовенството. Поради тези му действия окръжният комитет на БКП го обявява за враг № 1 на народната власт. През 1948 г. във в. „Работническо дело” излиза статия срещу митрополит Борис, озаглавена „Един недостоен служител на Българската православна църква”. Въпреки всичко той не прекратява борбата си за връщането на църковните имоти, за връщането на вероучението в училище и не спира преиздаването на брошурата си „Кризата в нашето училище”, където основната теза е, че нашето училище обучава, но не възпитава.

Един ден митрополитът отива при близките си и казва: „Дойдох да се сбогувам, защото това ще бъде последното ни виждане. Снощи аз получих знамение, че моят край идва. Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене в небето. Аз отивам да осветя черквата „Св. Димитър” в село Коларово, но вероятно това ще бъде моят край.”

Последната проповед, произнесена в деня на убийството му, е: „Да помним и да се готвим винаги за смъртта. Помни своя край и никога не ще съгрешиш!” След приключването й благославя празничната трапеза, но още преди да е вкусил от нея, дядо Борис е повикан от един низвергнат свещеник - Илия Стаменов от с. Хърсово, според всички свидетелства - доносник и шпионин на комунистите. Бил разпопен заради кражба на църковно имущество, но след помилване лично от цар Борис III отървава затвора. Искал от митрополита да му съдейства да си възвърне свещеническия сан, на което дядо Борис се възпротивил. Тогава този нов Юда най-хладнокръвно го застрелва пред очите на хиляден народ. Последните думи на митрополит Борис били: „Недей! Вършиш голям грях!”

Илия Стаменов е осъден на 7 години затвор, от които излежава 3 на лек режим, но свършва в лудницата, като непрекъснато повтаря: „Аз го убих, аз го убих...”

Последното от 76-те издадени стихотворения на митрополит Борис звучи като обобщение и поанта на целия му живот:

„Моята любов -
ангелски покров.
Моята надежда -
девствена одежда.
Моите мечти -
грейнали звезди.
Моите желания -
пламнали страдания.
Мойта ранна връст -
мъченически кръст.
Моят път в живота -
пътят към Голгота.”

Източник: Мартин Николов, "Църковен вестник"

12 март 2009

КОМЮНИКЕ НА ВСЕПРАВОСЛАВНАТА РАБОТНА СРЕЩА

Четвъртък,
12 Март 2009

Днес, 11.03.2009 г., в София по покана на Негово Светейшество Българския Патриарх Максим и Св. Синод на Българската православна църква (БПЦ) се състоя работна среща на представители на Православните автокефални църкви като естествено продължение на Светия Разширен Надюрисдикционен Всеправославен Събор от 1998 г. Обсъдиха се въпросите, повдигнати в решението от 22 януари 2009 г.на Съда по правата на човека в Страсбург, произнесено по жалби № 412/03 и № 35677/04 относно лицата, отделили се от единството на Българската православна църква.

На тази основа участниците в срещата изразяват следното:

1. Единството на БПЦ и каноничността на Св. Синод и на Негово Светейшество Българския патриарх Максим са без съмнение от гледище на каноничното право и на Вселенското православие. Заявяваме, че БПЦ е била, е и ще бъде Една. Съществуващият от 1992 до 1998 г. разкол в БПЦ е преодолян с решенията на провелия се в София Свети Разширен Надюрисдикционен Всеправославен Сьбор от 30.09.-01.10.1998 г., взети въз основа на свещените канони на Православната църква. Решенията на този Събор са авторитетен и канонично-задължителен за православните християни акт, чрез който окончателно е прекратен болезненият разкол в БПЦ. Лицата, поставили се извън Единството на Църквата, имат възможност чрез покаяние да се завърнат в нея.

2. Възниква въпросът, защо този акт на Събора не е обсъждан и зачетен при преценката на случая от Съда по правата на човека в Страсбург, което е повлияло на неговото крайно решение. Предвид наличието на това авторитетно и обвързващо решение на Събора, прекратяващо разкола в БПЦ, е неоснователно да се твърди, че българската държава се е намесила неправомерно, включително по законодателен път, във вътрешните дела на БПЦ.

З. Според принципите и практиката на Съда религиозната свобода включва уважение на автономното право на всяко вероизповедание. В случая в Православната църква става въпрос за каноничното право.


4. Изводът на Съда, че държавата трябва да е неутрална по отношение на традиционната си религия - източноправославното вероизповедание (чл. 13, ал. 3 от Конституцията на Република България) не е задължение, което е включено в обхвата на Европейската конвенция по правата на човека и основните свободи. Законът за вероизповеданията, приет през 2002 г. от Народното събрание на Република България, изразява българското национално самосъзнание, без в същото време да противоречи на европейската практика. Благодарение именно на този закон българската държава е успяла да преодолее негативните последици от намесата във вътрешноцърковните дела, като по този начин е възстановена справедливостта по отношение на каноническата Българска православна църква.

5. Представителите на Поместните православни църкви призовават правителството на Република България да защити законния интерес на БПЦ. Защитавайки БПЦ, държавните лидери ще защитят и идентичността на българския народ, неговата вяра и многовековната му история, неговата религиозна и културна индивидуалност, неговото единство и солидарност. Основавайки се на обстоятелствената част и мотивите в решението на Съда по правата на човека в Страсбург, участниците вярват, че съществуват повече от солидни основания за неговото обжалване. От своя страна Православните цьркви изразяват готовност да окажат на лидерите на Република България всичката необходима помощ, изразяваща се в съвети и информация, както и да влязат в диалог със Съвета на Европа и Съда по правата на човека в Страсбург.


б. Участниците в срещата изразяват общо разбиране и се обръщат към българската държава да предприеме необходимите действия за обжалване на въпроса пред Голямата каллара на Съда по правата на човека в Страсбург, като считат, че Съдът не е разполагал с пълна картина на фактите и аргументите, за да постанови своето решение.

Държавата се готви да обжалва в Страсбург решението за Инокентий

Държавата се готви да обжалва в Страсбург решението за Инокентий

Представители на почти всички православни църкви се събраха по покана на патриарх Максим, за да обсъдят решението на съда в Страсбург

Държавата вероятно ще обжалва в най-скоро време решението на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, което постанови, че България е нарушила граждански права заради отказаната регистрация на т.нар алтернативен синод на Инокентий. Това съобщи председателят на парламентарната комисия по вероизповедания Огнян Герджиков (НДСВ) след среща на депутати с представители на Светия синод и на други православни църкви.

Общо становище за неприемане на решението на съда беше прието на форума, организиран от партриарх Максим с участието на митрополити по повечето православни църкви.

Искането за обжалване на решението на Страсбург е на синода, но държавата е тази, която трябва да предприеме подобни действия, обясниха депутати. Изпълнителната власт не може да не се събрази със становищено на синода, уточни Герджиков. Допълни, че решението на съда ще бъде атакувано като неканонично.

На срещата се опитах да открехна вратата за разговори, казах, че трябва да се помисли за разумен компромис, но не срещнах никакво разбиране, разказа председателят на ресорната парламентарна комисия. Представителите на Българската православна църква обявили категорично, че не трябва да се сяда на маса за преговори с разколниците. Депутати също коментирали като неприемливо решението на Страсбург. Участвали в разговора политици посочиха, че на срещата е била заявена недвусмислена морална подкрепа към архиереите с думите, че има един синод и една църква. Как може съд да решава колко църкви има в България, коментира след срещата Йордан Цонев (ДПС).

Чуждестранна работна група ще помага на синода
Руската патриаршия и останалите православни църкви са готови да създадат работа група и да предоставят експерти по международно право, които да помагат на България и българската православна църква в съдебния спор в Страсбург. Това беше съобщено от митрополит Иларион, който е предствител на руската църква в ЕС. Поканените в България за срещата висши свещеници от православните църкви излязоха със становище, че именно оглавяваната от Максим църква е единствената канонична православна църква в България и само тя е призната от Вселенското православие. Чуждият клир приозва държавата да обжалва решението на Старсбургския съд, като посочиха, че за тях върпосът е много важен тъй като би могъл да създаде опасен прецедент. Българските духовници бяха категорични, че няма да преговарят с хората на Инокентий.
в. "Дневник"

12 църкви от 3 континента зад синода и срещу съда в Страсбург

12 църкви от 3 континента зад синода и срещу съда в Страсбург
24 Часа

С изпяването на два тропара и молитва в “Бояна” тръгна работна среща между представители на 12 православни църкви. Патриарх Максим събра митрополити и експерти по църковно и международно право от 3 континента, за да помагат на Светия синод как да се измъкне от решението на Европейския съд по правата на човека. Магистратите в Страсбург обявиха, че са нарушени правата на разколниците около Инокентий и призова страните да се споразумеят до 22 април, за да не осъди държавата.
Запознати с проблема от юристката на синода Мария Кьосева, църквите се подредиха по старшинство да кажат думата си. Първо пратениците на Вселенската, Йерусалимската и Александрийската заявиха, че БПЦ е единствената канонично призната от тях. Те се обединиха около становището, че решението на Страсбург не е правилно, тъй като се набърква в канонични въпроси извън компетенциите на светския съд. Най-много представители в Бояна е изпратил руският патриарх Кирил.
12-те църкви няма да излязат с решение, а само с общо становище, както е по канон, когато не присъстват главите на поместните църкви.
Ако ЕС обаче не реагира правилно, православието може да свика събор, решенията на който да станат задължителни за всички поместни църкви. Крайната мярка е продиктувана от опасността решението на Страсбург да стане прецедент, от който да се възползват разколници по целия свят, каза Ловчанският владика Гавриил.
Ако разколниците се покаят, патриархът е обещал да ги върне в църквите, в които са служели. На никакъв друг компромис обаче дядо Максим не бил склонен.
Негово светейшество се позова и на откритото писмо, което светогорските монаси от “Св. Георги Победоносец” в Атон изпратиха чрез “24 часа” до президента, премиера и синода. В него те нарекоха решението на съда в Страсбург “крайно пристрастно, тенденциозно и неправомерно”.
Експерти подозират, че казусът “БПЦ - Страсбург” може да мотивира ЕС да редактира концепцията си за човешките права. Сега делото ще се гледа от разширен състав от 17 съдии. Възможно било те да бъдат инструктирани да се произнесат против решението на първата инстанция, за да осуетят открития конфликт между ЕС и православието.
НИКОЛАЙ МОСКОВ

Вселенското православие - единно в подкрепа на БПЦ и Патриарх Максим

блог на Борислав Цеков Участвах в конференцията по покана на Светия Синод на БПЦ и тук споделям някои впечатления. Участваха оторизирани представители на Вселенския патриарх, на Гръцката, Сръбската, Руската, Кипърската, Грузинската, Йерусалимската, Румънската, Албанската, Чешката, Полската, Американската православни църкви. В почти всички църковни делегации са включени и високо авторитетни професори и експерти по канонично и международно право. Беше заявена за пореден път пълна подкрепа за единството и каноничното ръководство на БПЦ в лицето на Светия синод и Негово Светейшество Патриарх Максим, като беше подчертано, че считат лицата, които са се отделили от единството на Църквата и не желаят чрез покаяние да се завърнат нейното единство, за самоотлъчили се не просто от БПЦ, а от православното християнство въобще. Всички делегации, от името на съответните предстоятели на поместни православни църкви, заявиха, че решението на Съда в Страсбург е “опасен прецедент”, който засяга не само БПЦ, а Вселенското православие като цяло. Изтъкна се, че решението е необективно и постановено на основата на погрешни и даже неверни факти. Посочени бяха множество канонични аргументи в тази насока. Изрично се подчерта, че от гледище на православните канони разколът в БПЦ е прекратен с авторитетно и императивно решение на Светия Всеправославен надюрисдикционен събор, проведен в София през 1998 г. Изразено беше недоумение, че Съдът в Страсбург не зачита тези решения и премълчава факта, че чрез този най-висш форум БПЦ е преодоляла разделението, съществувало дотогава. Според участниците съдебният състав е допуснал грубо нарушение на основен процесуален принцип - че съдът трябва да се произнесе по всички доказателства, представени от страните по делото. Същевременно някои специалисти по международно право поставиха принципният въпрос, че практиката на Съда в Страсбург много често интерпретира твърде разширително текстовете на конвенцията, отклонявайки се по този начин от волята и съгласието, което всяка суверенна държава е изразила, подписвайки конвенцията. За разлика от Европейският съюз, където държавите-членки делегират част от своя суверенитет на Общността, Съвета на Европа е типична международна организация, където подобен трансфер на суверенитет няма и органите по Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, в т.ч. Съдът, не могат със своите актове да “дописват” конвенцията.

Наред с това, конференцията даде висока оценка на Закона за вероизповеданията от 2002 г. Очерта се единодушно мнение, че българската държава трябва да обжалва решението на Съда в Страсбург в съответствие с процедурните възможности, които регламентира конвенцията.

Моето изказване се базираше на тезите, които изразих онзи ден в блога си и бяха препечатани в “Православие.бг” - прочети тук.

В заключение конференцията прие съвместно комюнике, отразяващо всички тези идеи, което ще бъде оповестено на пресконференция утре, 12 март, и връчено на висшите държавни институции в България и в Съвета на Европа и Съда в Страсбург.

11 март 2009

Медийна изява на разколниците

РАЗКОЛА СЕ ОПРАВДАВА В „ЧЕРВЕНАТА КЪЩА”


Петък,
06 Март 2009

Руси Ст. Русев

Разкола иска паралелна администрация в рамките на Българската Православна Църква. Той тълкува интронизацията на НС патриарх Максим, като нарушение на каноничното право, но е против канона, щом стане дума, че Христос е завещал само Една Църква! В Гърция били „май, седем и всичките получават заплати”... Това беше духът на изказванията на 5 март вечерта на поддръжниците на отцепването от БПЦ в лицето на свещеник Любомир Попов от Варна, адвокатът по исковите молби в Страсбург Иван Груйкин и доцентът по църковно право Дилян Николчев. Дебатът се състоя в „Червената къща” на улица „Любен Каравелов” в столицата. Те и седналите сред публиката Камен Бараков, Христо Латинов и проф. Радко Поптодоров отново завъртяха старата плоча за уж неканоничния избор от 1971 година, забравяйки, че и Бараков и отец Любомир и протопрезвитерът проф. Поптодоров са ръкоположени, назначавани са и са се чувствали свещенослужители при същия този патриарх от 71-ва до началото на промените. Трябваше глас от залата да им напомни, че няколко десетилетия те са намирали църковната иерархия за достатъчно добра.

Това, че разколът иска десет процента от храмовете е очевидно самоизобличение на хората, които твърдят, че ... не са разкол, а само искали паралелна администрация вътре в Тялото на Църквата. Груйкин станно съжали, че „реформацията на църквата в Западна Европа е подминала България”. Бараков от своя страна нарече държавниците престъпници, явно забравяйки присъдата си от Пазарджишкия съд за измами по ДДС.

Лукави и несигурни разсъждения за това, доколко е легитимен Събора на главите на поместните Църкви изказал се категорично за легитимността на Светия Синод на БПЦ и НС патриарх Максим предизвика смайване.

Вяло и несигурно ветераните на разкола като че ли обсъждаха помежду си какво точно да искат в замяна на обещанието да не създават неприятности. Срещу тезите им да се изправи беше поканен единствено юристът Пламен Сивов, създател на фондацията „Покров Богородичен”. Той грамотно и спокойно посочи несъществеността на исканията и твърденията им. Друг е въпросът защо за защитник на позицията на БПЦ е поканен представител на организация, която от създаването си работи без благословението на Светия Синод, нееднократно е срещала синодалното необдобрение за това, и дейността й се свързва с финансиране от неправославни и антиправославни източници.

Фестивално настроение донесе видеозаписът на изказване на бившия главен редактор на Църковен вестник Георги Тодоров излъчено в началото на дебата, което окачестви решението на Съда в Страсбург като напълно незаконосъобразно.

„Ние не сме онези хора!” – заяви отец Любомир с надеждата, че присъстващите са достатъчно млади да не помнят насилието упражнено от разколниците при завземането на църковните имоти през 1992 г.

„Тук се говори, както дяволът чете Евангелието!” – се провикна Камен Бараков, без да става ясно кого има предвид.

Известната с идеите си за „пазар на религиите” изказвани на чуждестванни конференции за Православието Даниела Калканджиева, която седеше в публиката, съобщи, че е правила „проучване” на отразяването в медиите на съобщенията за решението на Съда в Страсбург. Според нея почти всички медии са се изказали негативно за това решение и общественото мнение е изцяло против разкола, а правителството не е публикувало текста на решението, с което е дезинформирало обществеността. Човек от публиката, който не се представи, я опроверга, като посочи, че това решение е публикувано в сайта на Външно министерство веднага след неговото обнародване.

Михаил Иванов - бивш съветник на бившия президент Желю Желев спомена за насилието извършено над Светия Синод и лично над НС Максим през 1992 година в опит да защити правото на разколниците да си възвърнат окупираните от тях храмове. Отново глас от залата го ориентира, че „тези хора” са ръкоположени и назначени от иерарахията, на която се обявяват за противници.

Препечатано от сайта на храм "Св. Неделя"

Отворено писмо на Зографския манастир "Св. Георги Победоносеца" на Света Гора


До Президента На Република България
До Министър Председателя На Република България
Копие: До Светия Синод На Българската Православна Църква


Уважаеми Господа,

Обръщаме се към вас и във ваше лице към всички български държавници в момент, който е важен и съдбоносен както за по-нататъшния път на Православната Църква в родината ни, така и за целокупния наш народ.

На 22 януари т.г. Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) обяви решението си по делото на "митрополит" Инокентий и др. срещу България. След внимателния му прочит се убедихме, че то е крайно пристрастно, тенденциозно, необективно и неправомерно.

В нашето обръщение не си поставяме за цел да правим подробна критика на решението, но да изложим пред вас мотивите, с които да окуражим и подкрепим ръководството на Българската държава да продължи и довърши в рамките на своите компетенции вече започнатото и благословено от Бога дело по приключването на пагубния и насърчаван от външни на Църквата сили разкол.
Дълбоко сме убедени, че нашата държава трябва да подкрепи и защити приетия през 2003 г. Закон за вероизповеданията, да не позволи изменения във веднъж завоюваното ценно достояние. Считаме, че не съществува нищо, от което държавните мъже биха могли да се страхуват и което да ги разколебае от възприетата вече правилна посока.

Решението на ЕСПЧ е в голяма степен несъстоятелно и слабо като съдебен документ и би могло аргументирано да бъде обжалвано от Правителството. На много места в него се тълкуват субективно и тенденциозно историческите факти. Ще споменем само стремежа Светият Синод да бъде представен като "асоцииран" с определени политически сили, по-конкретно с комунистическата партия (вж. пар. 15, 22 и др.). Това твърдение, освен че е юридически несъстоятелно, е и по същността си абсурдно. Православната Църква никога не би могла да се обвърже с която и да било партия и партийна идеология. Нейната вяра, нейните методи на действие, нейната структура са коренно различни от партийните. Възможно е не гравитирането на Църквата към определени партии, а проявата на държавнически разум от страна на политическите сили и като следствие от това благоприятно отношение към общата на всички ни Майка -Православната Църква.

В решението на Европейския съд е ясно забележима и тенденцията вътрешно църковните въпроси, които са предмет на каноничното право, да бъдат представяни като политически и така да бъде внушавано, че ЕСПЧ е компетентен да се произнесе по тях. В текста на решението постоянно се внушава пряко и косвено, че в БПЦ е налице "дълбоко и истинско разединение", че Светият Синод и разколническият "синод" са две равностойни образувания и че действията на разколниците (които отначало до край си останаха една шепа хора) са проява на демократичност и плурализъм, а действията на държавата след 2003 г. са антидемократични и нарушават самоуправлението на Църквата. Това е основният опорен пункт на решението, но той е и най-уязвимият и неправомерен. БПЦ не е държавна или политическа организация, а е част от единното тяло на целокупната Православна Църква в целия свят. Това се изразява по най-съвършен и цялостен начин в евхаристийното общение между отделните поместни Църкви, т.е. от съвместното им участие в приобщаването със светото Тяло и Кръв Христови. Канонично е това ръководство и тази поместна Църква, която е в общение с останалите поместни Църкви и която по този начин е част от единното Тяло Христово. Това е нещо коренно различно от понятието за "международно признание". Това е и върховният критерий за каноничност и законност и съответно за неканоничност и незаконност на разколниците, които от никого и никога не са приемани в общение.

Свиканият през 1998 г. Всеправославен събор по молба на българския Патриарх документално потвърди единството на БПЦ с другите канонични Църкви. Затова Правителството на родината ни е действало изцяло законосъобразно и в съответствие с правилата за самоуправление и самоопределяне на религиозните общности, когато след взетите решения на Всеправославния събор съдейства на Светия Синод да си възвърне незаконно и насилствено отнетите му църкви, манастири и административни сгради. Ето защо са несъстоятелни твърденията в решението на ЕСПЧ за "нерешен спор" (пар. 109) между двете страни. Въобще не е възможно да се приеме заявеното в мотивите, че може да има две страни и две ръководства на БПЦ, защото това е каноничен въпрос и Европейският съд, както и всеки друг светски съд няма право да се произнася по него. Всяка една Православна Църква има само едно канонично ръководство. Както Правителството ръководи държавата по определени правила, така и Църквата се управлява от нейните канонично избрани органи през всичките векове от създаването й.

Накрая ще споменем само и красноречивия сам по себе си факт, че една от основните претенции на жалбоподателите е да получат "обезщетение" поради загубването на заграбените от тях храмове и църковни имоти. Но питаме се дали е възможно православни християни, които милеят за светинята, да оценяват построени от векове храмове и манастири в парична стойност!?

Няма нужда да се спираме повече върху текста на решението. Вярваме, че това ще сторят компетентни юристи, които подробно ще покажат неговата несъстоятелност и тенденциозност, поради които то има характер не на обективно решение на коректен и безпристрастен съд, а на адвокатска пледоария в полза на жалбоподателите-разколници.

В заключение бихме искали да подчертаем, че наистина знаменателно е заглавието на делото: "Свети Синод на БПЦ (митрополит Инокентий) срещу България". Действията на разколниците и на подкрепящите ги сили са насочени действително срещу България като цяло, защото искат да нанесат удар в нейното сърце - Православната Църква.

Затова се обръщаме към вас с призив да защитите сърцето на България чрез обжалване решението на Европейския съд, да положите всички усилия то да не бъде повече смущавано и затормозявано. От това страда цялото тяло на народа ни. Защитата на правата на Църквата е защита на националната идентичност на народа ни, на неговото съществуване въобще. В това високо благородно дело зад вас ще бъдат всички православни българи. Вярваме и сме убедени, че в това дело зад вас ще бъде и Сам Бог и ще ви подкрепя със Своята всепобеждаваща десница. От сърце ви желаем Неговата помощ да бъде с вас и във всички други ваши дела, извършвани в полза на Отечеството ни.

ИГУМЕН НА ЗОГРАФСКАТА СВЕТА ОБИТЕЛ
Архимандрит Амвросий
и цялото в Христа братство

Препечатано от Двери БГ

09 март 2009

Всеправославния събор от 1998 г. и ЕСПЧ


Борислав Цеков, 9 март 2009г. http://www.btsekov.com/
(някои бележки по скандалното решение на Съда в Страсбург, което изтри вселенските събори от историята на църквата)

Необективно, едностранчиво и неправилно. Това е най-кратката оценка, която може да се даде на скандалното решение на Съда в Страсбург по исканията на отделилите се от единството на Българската православна църква (БПЦ) лица („СВЕТИ СИНОД НА БПЦ (МИТРОПОЛИТ ИНОКЕНТИЙ) И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ” ПО ЖАЛБИ № 412/03 И № 35677/04 ОТ 30 ЯНУАРИ 2009 г.)

То е базирано върху редица неверни факти и оценки, посочени от жалбоподателите, които съдът с лека ръка възприема без солидни аргументи и даже напълно безкритично. Същевременно съдебният състав остава „глух и сляп” за фактите и юридическите доводи, изложени от българската държава, от БПЦ и от останалите поместни православни църкви. Някои от тях Съдът се опитва, макар и неубедително, да опровергае в мотивите си. Скандалното обаче е, че най-важните от доказателства, които в голяма степен предопределят правната квалификация на случая са просто пренебрегнати и премълчани. Странно отношение към фактите и обстоятелствата от страна на един претендиращ за безпристрастност съдебен състав!

Обстойният анализ на цитираното решение на ЕСЗПЧ показва, че то съдържа твърде много неточности и необосновани изводи. За целите на този кратък материал обаче ще се спра само на неговия фундаментален порок, а именно – че то е погрешно, защото се основава на спекулативно подбрани и неверни факти, които предопределят погрешна правна квалификация на случая. Ето за какво става въпрос.

І. Относно невярното твърдение на Съда, че в БПЦ съществува „дълбоко разделение” и „две съперничещи си ръководства”:

В своята досегашна практика, казано най-обобщено, страсбургският съд основателно е възприел, че когато е налице разделение в едно вероизповедание, държавата следва да запази неутралитет и да не се намесва в полза на някоя от страните в създалия се религиозен спор, докато самото вероизповедание не разреши този спор, съобразно своите вътрешни правила и канони.

Такъв ли е случаят с БПЦ обаче? Както ще стане ясно по-нататък в това изложение - категорично не!!!

На каква фактическа и правна база тогава въпросният съд постановява, че българските власти са нарушили чл. 9 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС)? Отговорът на този въпрос, за съжаление, поставя твърде много въпросителни пред интегритета на съдебния състав, постановил решението! Защото между „кориците на делото” такава база не съществува. Очевидно съдиите са се поставили над фактите и са си позволили не да ги установяват, анализират с цел да търсят истината. Вместо това, като своеобразни съдебни „демиурзи” те създават фалшива реалност, като нагаждат фактите спекулативно, само и само за да „докажат” напълно невярната теза, че БПЦ не е решила вътрешния си спор относно своето ръководство. И че държавата, както се твърди в решението, се е намесила чрез Закона за вероизповеданията, приет през 2002 г. във „фалшиво неутрален тон”?!?

Ето истинските факти, които Съдът в Страсбург игнорира, погазвайки задължението си да изясни обективно и изчерпателно всички факти и обстоятелствата по делото:

Първо, възникналият през 1991-92 г. спор и разкол в БПЦ е канонично решен и преодолян през 1998 г. При това, в съответствие със съборното начало, което е основополагащо за православната църква, разколът е прекратен по силата на авторитетно и императивно по своята църковно-каноническа същност решение, постановено на най-висш форум на Вселенското православие - Всеправославен събор. Той се проведе на 30 септември и 1 октомври 1998 г. в София с участието на всички предстоятели на Православни църкви и съответен брой делегати - Вселенският патриарх Вартоломей, патриархът на Александрия Петър VII, патриархът на Антиохия Игнатий ІV, Московският патриарх Алексий II, Сръбският патриарх Павле, Румънският патриарх Теоктист, Българският патриарх Максим и всички представители на автокефални и автономни Църкви.

Ето в резюме основните решения на Всеправославния събор от 1998 г.:

- Единодушно се признава, че канонично ръководство на БПЦ е единствено Светият синод, председателстван от Негово Светейшество Максим Патриарх Български и Митрополит Софийски.

- Разколниците, които се явиха на този събор, доброволно свалиха енголпионите си (църковните символи на архиерейска степен), представиха покайни декларации и обявиха, че признават духовното лидерство на Патриарх Максим. Те се отказаха от своите епископски ръкоположения, получени по време на разкола, оставайки обикновени монаси.

- По крайно църковно снизхождение Всеправославният събор ги прие отново в лоното на светото Православие и призна епископското им достойнство. Наред с това Съборът изслуша и прие разкаянието на бившия митрополит Калиник и го възстанови в степента на архиерейския му сан. Същевременно раздели териториално съществуващата дотогава Врачанска епархия на две и предостави едната част под неговото духовно обгрижване като Врачански митрополит.

- Съборът изслуша разкаянието на отделилите се в разкол и приели неканонична хиротония “епископи” от разколническия синод на низвергнатия бивш Неврокопски митрополит Пимен и ги прие като титулярни епископи в единството на каноничната църква под ръководството на Патриарх Максим.

- Наказаният с низвержение и анатема предводител на разкола и представящ се за “патриарх” Пимен беше приет в църковно общение, като му се даде право да се титулува “бивш Неврокопски митрополит”.

- Съборът прие и ръкоположените в разкол свещеници и дякони, а извършените от тях чинодействия се обявиха за автентични, валидни и благодатни. Обявиха се за опростени от греха на пребиваване в разкола монасите и миряните с приемане в общение и под ръководството на каноничните им пастири.

Всички тези факти са напълно игнорирани от Съда в Страсбург, въпреки, че са надлежно посочени и от държавата, и от БПЦ. Бидейки неспособен да ги опровергае с аргументи съдът просто ги отминава с мълчание, за да може да скалъпи очевидно предварително формираното си „убеждение”, че БПЦ към момента на приемане на Закона за вероизповеданията от 2002 г. е имала, видите ли, „две спорещи ръководства, всяко от което смята, въз основа на аргументи, които не са произволни или несъстоятелни, че другото ръководство не е канонично (т. 110)”. Фрапантно е, че няма едно изречение, нито думичка дори, с която съдът да отрича или пък да оспорва факта на провеждането на този събор и неговите решения и каноничното им значение за самото вероизповедание.

Второ, трябва изрично да се подчертае, че съгласно каноните на православието, онези които откажат да се подчинят на решенията на този най-висш форум, остават не просто извън БПЦ, но извън самото православие въобще и вече не се считат за православни християни поради тежките канонични нарушения, които са извършили. Принадлежността на един духовник към православната църква (прочее сходно е положението и в католическата и в редица други църкви), не е въпрос единствено на лично самоопределяне, а още по-малко упражняване на някакво индивидуално право, а преди всичко съблюдаване на хилядолетни правила, канони, йерархически отношения и изисквания, които не се променят конюнктурно или пък според исканията на една или друга група духовни лица или миряни.

С други думи, от гледище на практиката на Съда в Страсбург, решенията на Всеправославния събор от 1998 г. представляват авторитетно и обвързващо религиозната общност окончателно решение на съществувалия спор за каноничността на църковното ръководство.

Следователно, да се твърди, както това прави съдебният състав, постановил скандалното решение, че при влизането на Закона за вероизповеданията от 2002 г. в сила, БПЦ е била разделена и са съществували две „съперничещи си ръководства” е правен и фактически нонсенс. Оттам и твърдението, че е осъществена недопустима държавна намеса във вътрешните дела на БПЦ е несъстоятелно и даже абсурдно!

Пак трябва да се подчертае, че очевидно съзнавайки тази абсурдност Страсбургският съд, като че ли воден от желание на всяка цена да „докаже” тезата на жалбоподателите, просто заличава от историята провеждането на Всеправославния събор от 1998 г. и неговите решения. За Съдът в Страсбург този най-висш форум все едно не се е състоял, неговите решения не съществуват. Кой знае – може би постановилите това скандално решение страсбургски магистрати смятат, че не съществува и храмът „Свети Александър Невски” в центъра на София, където съборът се проведе!?

Трето, статутът на Всеправославният събор е именно статут на най-висш форум на Вселенското православие, където се вземат общи и задължителни за всички поместни църкви решения относно каноните и важни въпроси на църковното устройство, включително за каноничността на ръководствата на поместните църкви. Не е необходимо да се връщаме далеч назад в историята на първите вселенски събори, проведени в зората християнството и оформили неговият каноничен облик. Ето някои конкретни примери от най-новата история, които недвусмислено доказват императивната сила, която православието придава на решенията на Всеправославните събори, като съвременно проявление на древните вселенски събори *:

- На 13 декември 1959 г. архиепископ Макариос е избран за президент на Кипърската република. В средите на църквата се поставя под съмнение каноничността на съвместяването на президентския пост с поста на църковен предстоятел на Кипърската архиепископия. За разрешаване на възникналия спор е свикан Всеправославен събор под председателството на Вселенския патриарх Атинагор І. Съгласно решението на този събор архиепископ Макариос остава и държавен, и духовен глава.

- През 2004 г. Вселенският патрирах Вартоломей свика Всеправославен събор в Шамбези, Швейцария с участието на представители на четирите древни патриаршии - Цариградска, Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска, както и митрополитите на Кипърската архиепископия. Целта на събора е да се реши по каноничен път възникналия проблем с тежкото здравословно състояние на Кипърския архиепископ Хризостом, страдащ от болестта на Алцхаймер и фактически лишен от възможността да изпълнява задължения. Основавайки се на свещените канони на православното християнство, съборът освобождава архиепископ Хризостом и насрочва избори за нов предстоятел на Кипърската църква.

- През 2005 г. се провежда Всеправославен събор с участието на предстоятелите на всички поместни църкви и по двама делегати от всяка църква. До свикването на този събор се стига поради възникналата криза около отказа на избрания през 2001 г. Йерусалимски патриарх Ириней да се оттегли. Искането да бъде отстранен се поставя поради обстоятелството, че неговият избор е бил утвърден от краля на Йордания и президента на Палестинската автономия, но не е признат от израелското правителство, поради обвинения в „расиски изказвания”. Наред с това, приближен на патриарха е сключвал незаконно сделки със собственост на патриаршията в Йерусалим с различни израелски компании. Синодът решава, че тези действия уронват престижа и честта на Църквата, и сваля Ириней от поста му. Самият той признава вината си, но отказва да се съобрази с решение. След всичко това, Всеправославният събор постановява, че Ириней трябва да се оттегли, като запази титула “бивш патриарх Йерусалимски”, а на негово място е избран е Теофил II, признат от всички юрисдикции за патриарх на Светия град Йерусалим и цяла Палестина.

ІІ. Относно конституционния и законов статут на БПЦ:

В мотивите на скандалното решение на Съда в Страсбург се твърди, че първата и най-сериозна намеса на българската държава в делата на БПЦ е приемането на Закона за вероизповеданията от 2002 г. и в частност неговият чл. 10 относно статута на БПЦ.

Както се изясни в т. І от този материал и както самият Съд в своята практика подчертава – недопустима намеса би било ако държавата вземе страна във вътрешен спор в едно вероизповедание. Пак Съдът в Страсбург изтъква, че когато религиозната общност сама е решила този спор не би съставлявало недопустима държавна намеса, ако държавните власти съдействат на легитимните и канонични органи на вероизповеданието да осъществяват необезпокоявано своята дейност.

След като Всеправославният събор от 1998 г., като най-висш форум на вселенското православие реши проблема със съществувалия дотогава разкол в БПЦ, в периода 1998-2001 г. българските власти на правителствено, а в редица случаи и на общинско ниво, системно пречеха на БПЦ е нейния каноничен Свети синод с председател Неговото Светейшество Патриарх Максим да осъществяват своята религиозна деятелност. Не беше допускана регистрация на канонични митрополити по действащия по онова време Закон за изповеданията от 1951 г., създаваха се с редица административни пречки пред дейността на БПЦ и пр.

Именно на тази недопустима държавна намеса се сложи край със Закона за вероизповеданията от 2002 г., който въведе ясни гаранции срещу подобни действия от страна правителствената Дирекция „Вероизповедания” и общините, като регулира правния статут на БПЦ.

Бих откроил три важни правозащитни императива, заложени в международноправните и конституционни разпоредби за свобода на вероизповеданието, които Законът за вероизповеданията по убедителен начин въплъщава и конкретизира. Първо, отделяне на религиозните организации от държавата. Второ, гаранции срещу държавна намеса в автономните дела на вероизповеданията. И трето – гаранции за свободното изразяване на религиозните убеждения, което може да бъде ограничавано само, ако противоречи на националната сигурност, обществения ред, морала, народното здраве и правата и свободите на другите граждани.

Трябва да се подчертае, че критиките към разпоредбата на чл. 10 от закона, която конкретизира конституционната разпоредба за ролята на източното православие, са напълно безпочвени. В това отношение българската Конституция се причислява към редица европейски конституции, които признават значението на преобладаваща религия.

Такъв е примерът със скандинавските държави (Дания - чл. 4 от Конституцията; Норвегия - § 2 от Конституцията, Швеция - § 4 от Акта за престолонаследие), с Гърция - чл. 3, Кипър - чл. 1 и Италия - чл. 8. Такъв е статутът на англиканската църква в неписаната конституция на Великобритания. Всички посочени държави са с установени демократични системи и са страни по ЕКЗПЧОС. Нима не е известно, че лютеранството е даже официална държавна религия в повечето скандинавски държави?

Или че в конституцията на Норвегия е записано изрично, че повече от половината от състава на правителството трябва да изповядва тази държавна религия.

Защо си затваряме очите, че в държавите, където доминира католицизмът, той има по-различен статут от останалите изповедания, базиран на специални конкордати (международни споразумения) с Ватикана?

Или пък че в Гърция и Кипър държавата финансира православната църква.

Всички тези примери са резултат от исторически дадености и национална специфика. По този повод в своя доклад за религиозните права от 1999 г. ОССЕ изрично подчертава, че разликите в статута на вероизповеданията, базирани на историческите особености в отделните държави, не водят до нарушаване на принципа на равнопоставеност. В много от тях на преобладаващото вероизповедание са дадени привилегии. Тъкмо в това е достойнството на Закона за вероизповеданията - той признава българските исторически дадености и придава по-различен статут на БПЦ, но не дава привилегии за нея спрямо останалите вероизповедания - чл. 10, ал. 3.

Няма нищо противоконституционно или пък дискриминационно и в това, че БПЦ се признава за юридическо лице по силата на самия закон (ex lege). Както се изтъква в Решение № 12 на Конституционния съд на България по к. дело № 3/2003 г.:

Заварено от новия закон е обстоятелството, че БПЦ е с утвърден устав, постоянно действаща организация и собствено имущество. Съгласно този устав църквата се управлява от Светия Синод, неговият състав и местонахождение са обществено известни и международно признати… Ето защо съществуват достатъчно аргументи в подкрепа на законодателния подход да се констатира един общоизвестен към датата на приемане на закона факт - БПЦ е юридическо лице. Обстоятелството, че тази констатация може да се разбира и в конститутивен смисъл, не променя вече съществуващото фактическо и юридическо положение… Лишаването на БПЦ от юридическа правосубектност (при каквато и да е хипотеза) би било акт по своята културна и историческа значимост за България равен, но с обратен знак, на султанския ферман от 1870 г.

Напълно неоснователни са някои възражения, че БПЦ е определена в закона като част от „Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква”, и че патриархът е определен и като софийски митрополит. Това са въпроси от догматичен характер, които са в самата същност на православието. БПЦ се подчинява на апостолските правила, които се санкционират от вселенски събори, и не може „текущо” и по свое усмотрение да възприеме друго решение. Първенството на митрополита на главния град е установено с апостолско правило 34 от Първия вселенски събор (325 г.) и потвърдено в няколко следващи събора. Историята сочи, че това правило е спазвано неотклонно - през 927 г. с въздигането на преславския митрополит в патриаршеско достойнство, през 1234 г. с възстановяването на Българската Патриаршия и въздигането на търновския архиепископ в патриарх и за трети път с последното възстановяване на българската патриаршия през 1953 г. Законът само възпроизвежда канонични правила, упоменати в Устава на БПЦ, без да се намесва в тяхното създаване – те са акт на самоопределяне на църквата, с който държавата се съобразява.

Вероятността да бъдат променени догматите относно апостоличността, съборността, синодалната си форма на управление или правилото, че патриархът трябва да е митрополит на главния град (столицата) е практически изключена, защото това би променило същността й на православна църква. Признаването на БПЦ за юридическо лице само по силата на закона без съдебна регистрация (подобно на висшите училища, БАН и др.) не нарушава правото на гражданите свободно да се сдружават, както на източно-православните християни, така и на тези, които изповядват друга вяра. Отликата в придобиването на правосубектност не засяга нито свободния избор на вероизповедание, нито правото то да бъде упражнявано в общност. Още повече, че всички заварени от закона вероизповедания запазиха статута си на юридически лица и бе извършена само служебна (еx officio) пререгистрация в съда.

Очевидно е , че законът действа вече седма година без съществени проблеми. Религиозните права са гарантирани по-ефикасно, отколкото в отменения комунистически закон. Гарантиран е още по-надеждно конституционния принцип на отделяне на религиозните институции от държавата. И забраната за дискриминационно отношение към различните вероизповедания. Подобна оценка се съдържа и в докладите за правата на човека на Държавния департамент на САЩ и на авторитетни международни правозащитни организации от последните години.

Към всичко това обаче, трябва да се добави тягостното впечатление, че въпросното решение на Съда в Страсбург е съдебен акт само по своята форма. По същество, това е акт с политически привкус, видим за безпристрастния читател дори само от изобилните политически квалификации и оценки за исторически периоди в развитието на българската държавност; акт, с който се поставя под съмнение едва ли не суверенното право на една държава да уреди със закон, в съответствие със своята Конституция статуса на традиционната за страната религия. Изглежда трябва да се припомни на въпросния съд, че именно по въпроса за статуса на църквите и международните общности в Декларация № 11 от Заключителния акт към Договора за Европейския съюз (Договорът от Амстердам) се изтъква изрично, че „Европейският съюз зачита и не подхожда с предубеждение към статуса на църквите и на религиозните общности или обединения в държавите-членки съгласно националните законодателства и не накърнява този статус”.

Превратното тълкувание или премълчаване на фактите, съчетано с очевидно неразбиране на същността на т.нар. „спор” между водените от Инокентий разколници и каноничната БПЦ, а оттам и вселенското православие въобще, дискредитира съдебния състав, постановил скандалното решение. Но заедно с това поставя и въпроса за необходимите гаранции за интегритета, независимостта и безпристрастността на Съда в Страсбург. Такива практически липсват, като изключим безкрайно пожелателните и лишени от механизъм за контрол по спазването им етични стандарти, приети от самия съд. Струва ми се, че този въпрос трябва да се постави отчетливо в контекста на намеренията за институционална реформа, които вече няколко години се обсъждат в Съвета на Европа.

Добре е това да стане в най-близко време. Най-малкото преди някой самозванец да се обяви за папа на Римокатолическата църква и да нахлуе във Ватикана. А след като бъде анатемосан и отлъчен от църквата и арестуван от държавата, да бъде обявен от страсбургските правозащитни „мъдреци” за алтернативен духовен водач на католиците. А Католическата църква – прогласена за „дълбоко разделена” и с „две съперничещи си ръководства”. Какво говоря?! Този съд подобно решение никога няма да вземе – няма да е „пропорционално”, нито „необходимо в демократичното общество”. Виж, по отношение на малка, бедна и православна България – всяко подобно безумие за страсбургските съдии е свръхпропорционално и въпиющо необходимо. Шегата настрана – за двойните стандарти ми е думата… Защото с разгледаното по-горе скандално решение Страсбургската Темида показа, че понякога сваля ореола на безпристрастието и съди с широко отворени очи.


* Вж „Вярвам в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква”, Ивайло Шалафов, Богословски факултет на СУ „Св.Климент Охридски”, www.dveri.bg