Грапави размисли за поста

За поста и за това, защо трябва да го спазваме, в православната литература е писано много. За това, че въздържанието укрепва духовните ни сили, че ограничава похотите ни и т.н. Отците на Църквата не са пожалили сили да ни увещават за нуждата и полезността на поста, въпреки че постът е богоустановен акт на благочестие. „Бог е заповядал, за мое спасение и духовна полза, а аз се стремя да изпълня” ми се струва достатъчна мотивация. Постът е проява на послушание към Христовата Църква. Послушанието е акт на смирение и приемане на висш авторитет; изпълняване на заповед без разискване трябва ли или не трябва да се дава. Простата логика подсказва, че ако Църквата е Христова, а Христос Е Господ и Бог, то тя, Църквата, знае защо дава тази заповед. Човешката гордост ни внушава да мислим себе си по-скоро като праведни, нежели грешни. Оттам за нас става по – лесно да оспорим една заповед, да я обявим за анахронична, или от човеци дадена, отколкото просто до признаем своята слаба воля да я изпълним. Като забравяме, че често Бог изисква от нас просто да Му повярваме, ние настояваме непременно да бъдем придумани, колко е нужно и полезно за нас това или онова.
Доста често проявяваме високоумие и хитруваме пред Бога и ближните си. Вадим цитати за „духовния аспект на поста”: „Колко повече е важно в постния период да не осъждаме и мразим...” (Сякаш през останалото време това ни е позволено?!) Ние хората, когато грешим, по подобие на дявола се опитваме да въвлечем и останалите в своя духовен недоимък. Като видим, че някой съвестно изпълнява предписанието на поста, вместо да го облажим тайно и да се поучим от него, или поне да признаем пред себе си и Бога своята слабост, започваме да редим декларации от типа: „По-добре да изям две кюфтета, отколкото един човек!” (Демек – „да се изнервя от глад и да осъдя ближния си”) Хич и не забелязваме, че докато мрънкаме оправдания пред постещия си събрат, всъщност се величаем пред него, че ние живеем вярата си „духовно” а той – номинално и буквоядски.
Съществува вероятност да изпаднем и в друга (крайна) духовна ситуация – Като видим, че постим без затруднение, вместо да прозрем, че Бог проявява милост към нашата слабост и ни предпазва от падения, ние се захласваме по своята „святост” и започваме сами да си „вдигаме летвата”. Дяволът тогава ни обгражда със специално внимание. Ние бележим такива невероятни „духовни” рекорди, че надскачаме изискването на Църквата и съществува реална опастност да я презрем и дори – да изпаднем от нея. Душеспасителното послушание изисква да се стремим точно да изпълним, а не да „пре-изпълним”, за да не изпаднем в прелест.
- Как да постя?
- Пише го в типика.
- Кой трябва да пости?
- Ти. Останалите не са твоя грижа. Ако Бог те е поставил родител, учи децата с личен пример, но бъди снизходителен и внимавай да ни ги развратиш с крайности. Не ги насилвай да постят, но внимавай да не изпуснеш момента, когато ще пожелаят да те последват. Не бъди назидателен към ближните си, които още не са стигнали до твоя подвиг. Понасяй своя подвиг на тайно, но внимавай - да не би да се срамуваш от своята вяра в тоя прелюбодеен свят, та затова да криеш. Щом видиш, че се налага – свидетелствай. С Божия помощ - леки и спасителни пости!

свещеник Георги Георгиев