Теодора Димова: Не можем да живеем без Църквата

Теодора Димова: Не можем да живеем без Църквата
ПРАВОСЛАВИЕ БГ

23.02.2009 | Дария Захариева

Теодора Димова е известна българска писателка. Дъщеря на големия български автор Димитър Димов. Родена е в София. Завършва английска филология в СУ "Климент Охридски". Работи като редактор в програма „Христо Ботев" на БНР. Автор на пиесите "Без кожа", "Змийско мляко", "Любовници", "Кучката", "Игрила", поставени в различни театри из страната и чужбина. През последните няколко години излязоха романите "Емине", "Майките" и "Адриана". През 2006 г. "Майките" получи Голямата награда за източноевропейска литература на KulturKontakt и Wieser Verlag, Австрия. Есето „Заспали от тъга", част от бъдещата книга с работно заглавие "Марма, Мариам" спечели първа награда на журито и втора на публиката в категория Есеистика на конкурса „Пътят на словото" 2009. - В едно Ваше интервю казвате, че хората четат, защото не им достига живот. Как се отнасяте към недостига на вяра? - За мен невежеството ни по отношение на вярата е най- тежката последица от тоталитарния период. Казвам го вече без каквото и да е колебание. Защото това невежество се предава на децата ни и те на свои ред ще го предадат на своите деца. И така това зверско духовно осакатяване се превръща в безкраен процес. У нас плодовете на този процес са релефни, екстремни, печално актуални. - Вашите творби разравят болезнените теми, появили се по времето на т.нар. български преход. От времето на прехода ли започват личните ни предателства? - Преходът отключи бесовете и тъй като държавата е слаба, а на места изобщо няма държава, бесовете са на воля. Знаем колко са силни. Личните ни предателства започват, когато се откажем да се борим с тях, когато престанем да ги назоваваме с имената им. - Какво е писането за Вас – призвание, наследство, състояние или мисия? Смятате ли, че Вашият баща Димитър Димов щеше да се развълнува от темите, които Ви провокират? Вярата изисква огромни усилия от нас, при това ежедневни, ежечасни, изисква вътрешна будност. А състоянието на безверие се стреми да парализира тези усилия, то има нужда от нови и все по-силни упойки, защото чувството ни за Бог не може все пак лесно да се умъртви. То е вродено в нас, някакво различно сетиво. - Докъде могат дадоведат кошмарите на бездуховността – съществува ли връзка между атеизъм и бездарие? - Много ми е трудно да отговоря на този въпрос, защото пътят към вярата е най-съкровената, най-дълбинната част от нашата същност. Този път е самата съдба на човека и то не само тук. - Помага ли литературата да осъзнаем необходимостта от вяра и нравственост? - Да, би трябвало да ни помага много в това отношение. - Вие сте на мнение, че изричането на греховете и паденията на глас помагат за тяхното преодоляване и лекуване. Карала ли Ви е вярата да напишете оптимистична история? - Литературата е длъжна да изговаря раните. Длъжна е да наблюдава безстрашно и да изрича това, което вижда. Изговарянето, посочването е вече начало на лечението, там се съдържа единствено моя оптимизъм, а не в това, което виждам. - Времето на прехода не беше лесно и за Българската православна църква, която сякаш продължава да е в криза. В състояние ли са обикновените хора да помогнат на своята църква? - Всички познаваме отношението ни към Църквата. За съжаление и аз до неотдавна бях от хулителите. Толкова енергия употребяваме да недоволстваме! А когато се запитаме – добре, а ти, ти лично какво направи, за да промениш нещо? Ако някой е болен, нали другите трябва да му помогнат да оздравее, а не да стоят отстрани и да го хулят? Не можем да живеем без Църквата. Човек не е създаден да издържи сам на вярата, защото тя започва да се заразява с Ню Ейдж, езотеричност, суеверие, Коелю, всякакви злокачествени примеси. Ние можем да помогнем на Църквата единствено с присъствието си и с участието си в нейния живот. - Намирате ли връзка между неудовлетвореността и бездуховността - много актове на насилие между млади хора завършиха трагично? - Мисля, че най-важното е връзката на децата с родителите, без нея те се чувстват изхвърлени в този свят, необичани. И тази липса на обич никога не може да бъде наваксана. Тя преминава в агресия или автоагресия, травмира по един или друг начин целия живот. - Какво е да си писател в България сега? Имат ли реални прототипи Вашите герои? - Има една много романтична представа за писането, че то е вдъхновение, радост, диктовка, която просто записваш. Всъщност е изтощителен, понякога доста неприятен, черен труд. Изисква дисциплина, абсолютно уединение, ежедневна работа поне по шест часа, онова съсредоточаване, с което хирурзите отиват на операция. - Есето Ви "Заспали от тъга" спечели първа награда на журито и втора на публиката на втория конкурс "Пътят на словото" на сайта Православие България. Радва ли Ви признанието от страна на православен сайт и вярващи читатели? - Много се зарадвах, защото есето “Заспали от тъга” е част от един голям текст. Тази награда дойде като подкрепа, като знак, че трябва да продължавам да работя над този текст. Понякога налудността, която се изисква, за да пишеш, се свършва, тогава си казваш: какво правя! Какво изобщо правя! Тогава знаците или идват, или не. - Какво бихте пожелали на нашата аудитория? - За мен сам по себе си фактът, че съществува такава общност, такава аудитория като тази на вашия сайт, е много радостен, обнадеждаващ, значи все пак не сме сами, имаме нужда един от друг - да си подаваме ръка, да се изправяме, да си говорим.

Огнената река

Огнената река

Александрос Каломирос, сп. "Християнство и култура", бр. 36
"Двери на Православието"

Откъс от едноименното произведение на А. Каломирос, "The River of fire", което се превръща в събитие по време на представянето му на Православната Младежка Конференция в САЩ, 1980 г.

Няма никакво съмнение, че живеем в епохата на отстъпление от Бога, предсказана за последните дни в Апокалипсиса. Практически болшинството хора са безбожници, въпреки че мнозина теоретически все още вярват. Топлохладност и духът на този свят властват навсякъде. Коя е причината за това състояние? Охладняването на любовта. Любовта към Бога вече не гори в сърцата на хората и като последица умира и любовта между човеците. А каква е причината за угасването на човешката любов към Бога? Отговорът несъмнено е грехът. Грехът – този тъмен облак, който не дава на Божията светлина да докосне очите ни. Но, нали грехът съществува отдавна? Затова проблемът е в нещо друго: как хората достигнаха дотам, че не просто започнаха да игнорират Бога, но фактически да Го ненавиждат. Днес отношението на човека към Бога е не просто плод на невежество или безразличие. Ако вие вникнете по-дълбоко в хората, ще забележите, че тяхното невежество и безразличие е заразено и с дълбока ненавист.

Само че никой не може да ненавижда нещо, което не съществува. Подозирам, че днес хората вярват в Бога повече от когато и да е било в цялата история на човечеството. Хората знаят Свещеното Писание, учението на Църквата и Божието домостроителство, даже по-добре от всякога. Те се намират в пълно съзнание на това, че Бог съществува. Техният атеизъм не е истинско неверие. Отношението им към Господа е сродно с отвращението към някой, който познаваме много добре и при това го ненавиждаме с цялото си сърце: „и бесовете вярват и треперят” (Як. 2:19). Човечеството ненавижда Бога и затова Го игнорира, давайки си вид, че никога не Го е виждало и знаело - това е своеобразна симулация на безбожие. В действителност хората просто възприемат Бога като враг, в собствения смисъл на думата. Отрицанието на Бога, това е мъст, атеизмът – реванш.

Но защо хората ненавиждат Бога? Ненавиждат Го, не само защото делата им са тъмни, докато Бог е светлина (виж. Йоан 3:20), но и защото Го възприемат като заплаха, като неизбежна и безкрайна опасност, като противник, като прокурор и вечно преследващ. За тях Бог вече не е Всемогъщият Лекар, Който се въплъти, за да ни спаси от болест и смърт, а по-скоро жесток съдия и отмъстителен инквизитор.

Дяволът заставя хората да мислят, че Бог не ни обича, но обича само Себе Си, че е готов да се помири с нас само тогава, когато ние се държим така, както Той е заповядал, че Той ни ненавижда и е до такава степен оскърбен от това, че не Му се подчиняваме, че сме длъжни да заплатим това с вечни мъки, които са били създадени от Него точно с тази цел. Кой може да обича мъчителя? Даже и тези, които се опитват да се спасят от гнева Божи, едва ли могат действително да Го обикнат. Тяхната мнима любов е принудена: те се надяват да избегнат отмъщението и да достигнат вечното блаженство само благодарение на това, че са се постарали да умилостивят този страшен и неимоверно опасен Създател.

Успявате ли да разпознаете дяволската клевета към нашия Вселюбящ и Всемилостив, абсолютно благ Бог? Не случайно дявол в превод от гръцки означава „клеветник”.

ІІ

Но с помощта на какво дяволът е успял да оклевети Бога? Какво средство е използвал, за да убеди човечеството, да разврати човешката мисъл?

Той е използвал „богословието”. Отначало е внесъл в богословието незначително отклонение, което е било прието от богословите, благодарение на усилията му това отклонение ставало все по-сериозно и накрая то стигнало до такава степен, че християнството било невъзможно да бъде познато. Става въпрос за това, което наричаме „западно богословие”.

Налагало ли ви се е някога да се замислите над това, коя е отличителната черта на западното богословие? Неговата отличителна черта е признанието, че Бог е истинската причина за всяко зло.

Какво е злото? Нима не е отчуждение от Бога, Който е Живот? Нима, това не е смърт?[1]

Какво учи западното богословие за смъртта? Всички католици и болшинството протестанти възприемат смъртта като наказание от Бога. Бог вменил като вина греха на Адам на всички хора и ги наказал със смърт, тоест отделяйки ги от Себе си и лишавайки ги от Своята благодат, даваща жизнена енергия, Той ги унищожава – първо духовно, посредством някакъв духовен глад, а след това и физически. Августин интерпретира откъса от книга Битие – „но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш”, като – „ако вкусите от това дърво, Аз ще ви убия”. Някои протестанти възприемат смъртта не като наказание, но като нещо естествено (нали Бог е създател на всичко). Така и в двата случая, Бог за тях е истинската причина за смъртта.

Това е справедливо не само по отношение на смъртта на тялото. В същата степан то се прилага и към смъртта на душата. Нима западните богослови не възприемат ада, като вечна духовна смърт, като наказание от Бога? И нима не възприемат дявола като слуга на Бога, осъществяващ наказанието на хората в ада?

„Богът” на Запада е оскърбен и разгневен Владика, преизпълнен с негодувание заради непослушанието на хората, жадуващ в Своята разрушителна страст да подхвърли за греховете на вечни мъки цялото човечество, ако не получи безкрайно удовлетворение на Своето оскърбено величие.

Какъв е западния догмат за спасението? Нима Бог Отец не убива Своя Син за да принесе удовлетворение за своята гордост, която западните богослови наричат с евфемизма „справедливост”? И нима не благодарение именно на това безкрайно удовлетворение Той не снизхожда за да приеме спасението на някои от нас? Какво е спасението за западното богословие? Нима това не е избягване на гнева Божи?

Разбирате ли сега, че западното богословие учи, че реалната опасност, че истинския ни враг, това е нашия Създател и Бог? И че спасението за западните богослови – това е спасение от „ръцете” на Бога!

Как може такъв Бог да бъде обичан? Как може да се има вяра на Този, който ненавиждаме? Вярата в своята дълбока същност е продукт на любовта, затова правилно е да желаеш, щото този, който те заплашва, въобще да не съществува, още повече, когато тази заплаха се отнася до вечността. Даже и да се появи възможност да бъде избегнат гнева на този всемогъщ, но зъл Съдия (чрез смъртта на Сина Му), за нас би било много по-добре, ако този Съдия не съществуваше. Това е било неизбежното логическо заключение в ума и сърцата на Западните народи, защото с такъв жесток Бог е отвратителен даже вечния рай.

По този начин се е родил атеизма и именно Запада е мястото на неговото раждане. Атеизмът е бил неизвестен на източното християнство докато западното богословие не проникнало и в него.[2] Атеизмът е пряко следствие на западното богословие. Атеизъм – отрицание и отречение от злия Бог[3]. Хората станали атеисти, за да могат закривайки очите си, подобно на щрауса заравяйки главите си, да се спасят от Него. Атеизмът, това е отрицание от католическия и протестантския Бог. Атеизмът не е нашият истински враг. Нашият истински враг, това е фалшифицираното и извратено „християнство”.

ІІІ

Западните богослови нерядко говорят за „благия Бог”, например във Франция епитета „добър” почти винаги се употребява по отношение на Бога. Същевременно Западна Европа и Америка никога не са били убедени, че такъв благ Бог действително съществува. Напротив, те наричат Бога благ по същия начин, по който древните гърци наричали благословение например бича и проклятието на едрата шарка, за да я прокълнат и избавят от нея. В този смисъл Черно море е било наречено от гърците „гостоприемно”, въпреки че в действителност то е много своенравно и често доста негостоприемно.

В дълбините на душата си Западът възприема Бог като зъл Съдия, Който никога не забравя, дори най-малкото оскърбление, причинено Му от хората, нарушаващи Неговите закони. Това юридическо разбиране за Бога, което е съвършено извратена интерпретация на божествената справедливост, не е нищо друго освен пренасяне на човешките страсти в сферата на богословието. Възвръщане към древно-езическия процес на очовечаване на Бога и обожествяване на човека.

Хората, когато не са приемани насериозно, изпадат в раздразнение и гняв, считат това за унижение, от което могат да се избавят само чрез мъст, престъпление или дуел. Така се е изразявало порочното разбиране за справедливост, преобладаващо в умовете на така нареченото „християнско” общество.

По този начин западните християни са мислили и за божествената справедливост. Бог, като безначално Същество, е бил безкрайно оскърбен от непослушанието на Адам. Той взел решение, че вината на Адам трябва поравно да се разпростре над всички негови потомци, и че всички те трябва да бъдат осъдени на смърт за този грях, без значение, че те самите не са го извършили. По мнението на западните богослови, божествената справедливост действа като вендета (кръвна мъст), тоест достоен за смърт е не само човека, който те е оскърбил, но и цялото му семейство. И че в действителност, трагичното до пълно отчаяние за хората е това, че за да се удовлетвори оскърбеното достойнство на Бога не е в състояние нито един човек, нито даже цялото човечество, въпреки че се наложило да бъде жертвано през цялата своя история. Достойнството на Бога можело да се спаси само в случай, ако Той сам е можел да накаже някой, който да обладава същото достойнство като Него Самия. Ето защо, за да бъде спасено и достойнството на Бога, и самото човечество не било намерено друго средство, освен въплъщението на Неговия Син, за да може Той, като човек, обладаващ достойнството на Бог, да бъде принесен в жертва за спасяване честта на Своя Отец.

ІV

Тази езическа концепция за божествената справедливост, изискваща безкрайни жертви за удовлетворяване, прави от Бога наш истински враг и причина за всички наши нещастия. Изискването на удовлетворение за греха на праотците от хора, които не могат да носят за него никаква лична отговорност е една огромна несправедливост[4]. С други думи, това, което западните наричат справедливост, трябва по-скоро да се нарече „обида”, „негодувание” или „мъст” в най-лошото значение на тези думи. Нещо повече, при такова откровено шизоидно разбиране за Бога, който убива Своя Син за удовлетворение на собствената Си така наречена справедливост, жертвената любов на Христос губи всякакъв смисъл.

Има ли концепцията за такъв вид „справедливост”, каквото и да е отношение към справедливостта, която Бог Сам ни е открил? Такова ли значение има словосъчетанието „божествена справедливост” в Стария и Новия завет?

Възможно е, началната погрешна интерпретация на понятието „справедливост” в Свещеното писание да е станал неговия превод с помощта на гръцката дума „dikaiosyne”. Не може да се каже, че такъв превод е бил съвършено неправилен, но това слово, бидейки термин на езическата древногръцка цивилизация неволно се асоциирала с определени техни представи, които са могли лесно да доведат до промяна на точното значение на думата.

Преди всичко думата „dikaiosyne”, извиква в съзнанието представа за някакво равномерно разпределение на нещо, за точно съотношение, баланс. Така, човешкото общество по справедливост награждава своите най-достойни граждани и наказва лошите. Това е чисто човешката справедливост, която има място в съда. Но в това ли се заключава справедливостта на Бога?

„Dikaiosyne” е гръцкият превод на древноеврейското слово „tsedakan”, което означава „божествената енергия, която извършва човешкото спасение”. Значението на „tsedakan” е почти идентично, синоним на друго древноеврейско слово “hesed”, което означава „милост”, „състрадание”, „любов”, а също и на „emeth”, със значение „праведност”, „правда”. Всичко това, както ясно се вижда поставя смисъла на „dikaiosyne” в съвършено друго измерение от това, което ние обикновено разбираме под справедливост[5]. И Църквата влага в разбирането за божествената справедливост именно този смисъл. Това е и разбирането, което са имали и учили Св. отци на Църквата.

„Как може да наречеш Бога справедлив, - пише св. Исак Сирин, - когато притчата за платата дадена на работниците: Приятелю, не те онеправдавам. Не се ли погоди с мене за един денар?

Вземи си своето и иди си; моята воля е да дам на тоя последния както и на тебе.Не ми ли е позволено да сторя със своето каквото искам? Или твоето око е завистливо, защото аз съм добър (Мат. 20:13-15)? Как може да наречеш Бога справедлив, - продължава св. Исак, - когато четеш притчата за блудния син, който пропилял своето състояние, живял неправедно, и въпреки това за едно едничко разкаяние направено от него, баща му бяга да го посрещне, хвърля се на врата му и го прави наследник над цялото свое богатство (вж. Лук. 15:20-22)? Не някой друг казва за Бога тези думи, но Сам Неговия Единородин Син свидетелства това, за да не се съмняваме. В какво се заключава тогава справедливостта на Бога? В това, че ние бяхме грешници, а Христос умря за нас?[6]

Както се вижда, Бог не е справедлив в смисъла, в които хората разбират тази дума. Неговата справедливост, това е великодушие и любов, които Той „несправедливо” въздава на нас, недостойните за такова деяние и нищо не взима в замяна. Затова и св. Исак ни учи: „Не наричайте Бога справедлив, тъй като Негова справедливост не се проявява в нещата, които ви касаят”. И ако Давид ни Го показва справедлив и честен, Неговия Син ни открива, че Той е благ и добър. Той е благ, казва Той към злите и нечестивите”.[7] Любящият Бог е благ и добър даже към този, който е равнодушен към Него, непослушен или Го пренебрегва.[8] Той никога не отвръща на злото със зло. Той никога не отмъщава.[9] Неговото наказание, това са средства за изправление, прилагани с любов към хората, докато все още е възможно изправление и лечение в този живот. Тези наказания никога не се простират във вечността.

Бог е създал всичко чисто и добро. Даже неразумните твари чувстват, че техния Създател и Бог не е зъл и отмъстителен, но изпълнен с любов. Ето защо и дивите зверове са готови да признаят за свой господар подвижника – християнин, който чрез смирение се е уподобява на Бога. Те се приближават към него не със страх, но с радост и с благодарност и с любяща покорност...

Бог е благ. Той ни защитава и спасява даже когато падаме. Нима не е очевидно, че злото и вечните мъки нямат към Бога никакво отношение? Те се раждат не по Неговата вола, а по волята на Неговите разумни създания, и Той не насилва тази воля. Смъртта не ни е дадена от Бога като отплата за нашите грехове. Ние сами се паднали в смъртта в резултат на противенето си към Бога. Бог е живот и живота е Бог. Ние възстанахме против Бога и така сами закрихме вратите за Неговото милосърдие, даващо живот.

„Тъй като Бог е живот, а лишението от живот е смърт, - пише св. Василий Велики, -значи, колкото повече човек се отделя от Бога, толкова повече се приближава към смъртта”. „Бог не е създавал смъртта, - продължава св. Василий, - но ние сами сме си я навлекли... Бог не възпрепятства действието на тлението (смъртта)...за това, за да не стане нашата греховност вечна. Св. Ириней казва по този повод: „Отделянето от Бога е смърт, както отделянето от светлината е тъмнина...същевременно това не означава, че светлината е наложила на слепите наказание да пребивават в тъмнина”. „Смъртта, - казва св. Максим Изповедник, - по същество е отделяне от Бога, в следствие на което по необходимост се е явила смъртта на телата. Животът по същество е Бог, Който казва: Аз съм Живот”.

Но защо на смърт е подложено цялото човечество? Защо тези, които не са съгрешили заедно с Адам, умират като Адам? Ето отговора на св. Анастасий Синаит: „Ние сме станали наследници на проклятието на Адам. Ние сме били наказани не затова, че сме чули божествената повеля заедно с Адам, но затова, защото Адам е станал смъртен; и той е пренесъл греха на своето потомство в този смисъл, че ние сме станали смъртни, тъй като сме родени от смъртен”. А св. Григорий Палама по този повод утвърждава: „Бог не казва на Адам: „връщай се там откъдето си взет”, но му говори: „пръст си и в пръстта ще се върнеш”... Бог не казва: „в деня, в който вкусиш от него (дървото), умри!”, но: „в деня, в който ти вкусиш от него, ти, естествено ще умреш”. Също и впоследствие Той не казва: „връщай се сега в пръстта”, но: „ти ще се върнеш в пръстта”, и по този начин Бог предупреждава, предупреждава истинно (макар и да не възпрепятства) за това, което ще се случи”.

Ние виждаме, че смъртта е дошла не в резултат на желанието на Бог, а като следствие на това, че Адам помрачил своето отношение с Източника на живота чрез непослушание; Бог по Своята благост го предупреждава за това.

„Дървото на познанието само по себе си, - казва св. Теофил Антиохийски, било добро и плодовете му били хубави. Не дървото както мислят някои съдържало в себе си смъртта, но непослушанието, а плодовете съдържали нищо друго, но знание, а знанието е благо, разбира се, когато се използва правилно. Отците ни учат, че забраната за вкусване от дървото на познанието не била безусловна, но временна. Адам бил духовен младенец. Не всяка храна е добра за младенците. Някои храни могат дори да ги убият, въпреки че за възрастните не представляват опасност. Дървото на познанието било посадено от Бога за човека. То било добро и хранително. Но това било „твърда храна”, докато в това време Адам бил способен да усвои само „мляко”...

---

[1] “Злото е отчуждение от Бога” – Св. Василий Велики. За това, че Бог не е виновен за злото; „Тези, които по собствена воля се отделят от Бог, Бог отделя от Себе Си, а отделянето от Бога е смърт” – Св. Ириней Лионски. Против ересите; „Хората, отхвърлили вечното и по съвета на дявола обърнали се към тленните неща, сами за себе си са станали причина за тлението и смъртта”- Св. Атанасий Велики. За въплъщението; „Доколкото си се отделил от живота, дотолкова си се приближил към смъртта. Бог е живот, лишението от този живот е смърт. Така че Адам доброволно отделяйки се от Бога, сам става причина за собствената си смърт”- Св. Василий Велики. PG 31:345.

[2] Дори и до днес, Православието не се е отърсило напълно от това влияние. Виж например: „Изкупителната Жертва била извършена за да се възстанови първоначалната хармония между Небето и земята, която греха извратил, за да бъде загладено ръкописанието на греха, за да бъде удовлетворено оскърбеното божествено правосъдие” – Из посланието за Пасха на Вселенския патриарх Димитрий 1980г. В: Episkepsis (in Greek), no. 229, 15. April 1980.

[3] “Наистина безумен и ограничен в разбирането си се явява този, който говори, че няма Бог. Не по-малко безумен е този, който казва, че Бог е причина за злото. Аз считам, че тези заблуждения са еднакво опасни, тъй като всяко едно от тях еднакво отрича висшето благо; и ако първото въобще отрича, че Бог съществува, то второто утвърждава, че Бог не е благ, защото ако Той е причина за злото, то, естествено, Той не е добър. Така и в двата случая е налице отрицание на истинния Бог.” -Св. Василий Велики. За това, че Бог не е виновен за злото.

[4] “Ако всички родени от Адам станали грешни заради неговото съгрешение, то по всяка справедливост те не носят отговорност, тъй като са станали грешни не сами по себе си; затова термина „грешници” се използва в дадения случай вместо „смъртни”, защото смъртта е отплата за греха. Така както в първия човек природата станала смъртна, всички тези, които обладават природата на своя праотец, съответствено също наследяват смъртност”. – Евтимий Зигабен. Тълкувание на Посланието до Римляни.

[5] Това е нещо съвършено различно от нашето подразбиране за думата „справедливост”. Незнанието на този факт се явява причина някои напълно чужди на Православието теории да бъдат разглеждани като негови крайъглени камъни. Такава е юридическата концепция за спасението, в основата на която лежи разбирането за една справедливост, която много напомня закона за Необходимостта на древните, който подчинява на себе си не само човека, но и Бога. Всичко това придава на християнството мрачен вид. Виж изследването: S.Lynonnett. "La Soteriologie Paulienne". Introduction a la Bible, 11. Belgium: Desclees & Bower. P. 840.

[6] “Ако човек с готовност и радост приема в името Божие всяко лишение, той вътрешно се очиства. Ако човек не гледа от високо даже на явния грешник, той наистина е свободен. Ако човек не е прелъстен от тези, които го възхваляват и същевременно не е разочарован от тези, които го презират, той е мъртъв за света и този живот. Трезвост и разсъдителност в разпознаването на добро и зло е повече от всеки подвиг, независимо по какъв начин и в каква степен се извършва.

Не храни ненавист към грешника, тъй като всички сме обременени от грехове. Ако тебе, в името Божие те подбуждат да го осъдиш, по-добре оплачи греха му. Защо ти ненавиждаш грешника? Ненавиждай греха му, а за него самия се моли, за да се уподобиш на Христа, Който не се гневял на грешниците, но се застъпвал за тях. Нима не виждаш, как Той оплаква Йерусалим.” – Св. Исак Сирин. Слово 60/90.

[7] Ibid.

[8] „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син (Йоан 3:16). Не че Бог не е могъл да ни изкупи с помощта на друго средство, но Той е искал да ни яви безграничната си любов и да ни направи сродни на Себе си, чрез смъртта на Своя Син. В действителност, ако у Него е имало нещо по-ценно от Сина Му, Той всичко би отдал заради нас, за да приближи нашия род към Себе си на всяка цена. По Своята всеобемаща любов, Той не искал да насилва нашата свобода, въпреки че за Него е било възможно; но Той я съхранил, за да се приближим към Него от любов и по собствена воля”. – Св. Исак Сирин. Слово 81/48.

[9] “В момент на униние никога не забравяйте заповедта на Господа дадена на Петър, за необходимостта да прощаваме на ближния седемдесет пъти по седем (Мат. 18:22). Защото Този, Който е дал такава заповед, Сам прощава много повече.” – Св. Йоан Лествичник. Лествица, Степен 26.

Превод: В. Каравълчев

Георги Каприев: Църквата не е от света, но е в света...

в-к "Култура", Брой 6 (2533), 11 февруари 2009 г



Георги Каприев (1960, Бургас) е преподавател по средновековна философия в СУ "Св. Климент Охридски". Доктор на философските науки (2001), професор (2003). Преподава Философия на западноевропейското Средновековие и Ренесанса, Византийска философия, Средновековна метафизика и др.

Георги Каприев: Църквата не е от света, но е в света...

- Да започнем с един наивен въпрос: защо й е на Църквата устав. Устройството й произтича от свещените книги и от устното предание...

- Не, Църквата не е само в устното предание. Църквата е сложна система. Тя, от една страна, като че ли не се нуждае от някаква светска конституция, защото не е от този свят, защото е от Светия Дух зачената. И това, което е от Светия Дух, доколкото е документално дадено нам, е дадено в Писанието, в Преданието, в решенията на Вселенските събори. Тези решения обаче са, така да се каже, в две части. Една част е утвърждаването на догмати - правилата на вярата; ако ги спазваш, си във вярата, ако не ги спазваш, си извън нея. Другата част обаче са т.нар. канони, които са дисциплинарни правила; те уреждат вътрешноцърковния ред, уреждат начина на поведение на вцърковените. На целия християнски народ. Тези правила са необходими за поддържането на нормалния живот вътре в Църквата. Тя не е от света, но е в света. И доколкото е в света, този живот трябва да бъде някак регулиран. Това, което наричаме Устав - на Българската православна църква и изобщо на църквите - регулира вътрешноцърковните отношения, но регулира и отношенията им със света. Църквата не е институция по дефиницията си, но в света тя присъства като такава и не може да избяга от това. Защото влиза в отношения със светски власти, с всичко, което ни заобикаля. Уставът урежда два реда. Единият е вътрешноцърковният - избор на патриарх, на митрополити, ръкополагане на свещеници и всякакви такива неща; урежда църковния съд. Урежда обаче (това е особено видно в току-що приетия устав) и икономическите, и политическите отношения на църквата. Отношенията й с държавата и, разбира се, финансовата страна. Това е съвсем естествено. Българската православна църква извършва нещо принципно и изключително разумно, приемайки своя устав. От това особена атракция не може да излезе; любопитни са единствено сравненията с предните устави.

- Да, любопитно е и доколко тези сравнения дават едно ново отношение на църквата към държавата.

- Не дават много ново отношение. По разбираеми причини са отпаднали куриозни от днешна гледна точка неща, които можем да прочетем в устава от 1950 г.: че църквата трябва да информира за всеки свой избор и за всяко свое решение един куп институции, между които и Отечествения фронт, БАН и т.н. Но че президентът, министър-председателят и председателят на НС трябва да бъдат информирани за избора на патриарх, това не е отпаднало, също така по разбираеми причини. Стара православна традиция, изобщо стара църковна традиция е, когато се направи избор в Църквата, за това да бъде информирана светската власт. Имало е и версии, когато на съответния владетел се предлага списък с три имена на митрополити и той посочва един от тях за патриарх.

- Тази версия не е ли жива още във Вселенската патриаршия?

- Да, турското правителство продължава традицията на Османската империя в този план. Но и във византийския период имаме такива казуси. В този смисъл правилото за информиране на светската власт не бива да ни насочва към идеята, че църква и държава били в много топли и в някакъв смисъл незаконни отношения.

Искам да обърна внимание на една друга промяна в устава - обърната е пропорцията на участие на светски лица и свещеници в Църковния събор. Ако в предния устав съотношението е две към три в полза на светските лица, сега е обратното. Това дава основание да говорим за затваряне на Църквата в рамките на клира. Но можем да кажем за оправдание на участниците в събора: все пак еклисиологично, църковно грамотните светски лица в България не са чак толкова много, че да могат да доминират над клира и, така да се каже, да определят неговия избор. Искам да се надявам, че това е бил основният мотив.

В устава е запазено едно изискване за ръкополагане в свещенство, което мен ме тревожи, то е твърде симптоматично за отношенията църква - държава. Изискването е свещеникът в БПЦ да бъде ‛български гражданин‛ (в устава от 1950 г. се казва ‛български поданик‛; разликата е никаква). Защо трябва да бъде български гражданин свещеникът, при положение, че е направена уговорката за представителствата на БПЦ извън България – там свещеникът може и да не е български гражданин? Защо е това положение? Защото нашата църква и най-вече нейният висш клир продължава да робува на идеята, че църквата е национална, че тя е обвързана с тази нация. А националното, разбира се, се формулира чрез държавното.

- Но не е ли една от основите на Православната ни църква това, че тя е национална?

- Не е, макар че точно така е структурирана – и не само българската, а и гръцката, говоря за Атинската архиепископия, и всички други балкански църкви с изключение в Вселенския патриархат. Те са създадени в ХІХ век във вихъра на производството на нови нации и нейните идеолози и строители така са ги мислели. Но Църквата е наднационална. Поместната църква е териториална и в нея следва да присъстват, да живеят всички православни, живеещи на тази територия. Коя православна църква спазва това? Никоя. В Православието от ХІХ век и даже от късния ХVІІІ век национализмът е всеобщо заболяване. На места той е развит в екстремни форми, както е в Русия; на места в по-умерени, както навярно е в България; но е факт. Въпиющи свидетелства за това са т.нар. подвория. Какво търси руско подворие в България и обратно – българско в Русия? Нали е една Православната църква, нали сме в евхаристийно общение помежду си? Това е свидетелство за неясното съзнание какво представлява Църквата.

Но нека все пак кажем, че уставът се движи в широките рамки на т.нар. симфония, т.е. в традиционната теория за връзката между Църква и държава в Православието. Съвсем накратко изказана, тя означава следното: всеки със своите средства – държавата с държавните, църквата с църковните – полага усилия за християнизирането на този свят, на тази ойкумена, на вселената. И това се вижда във византийската практика широко, изключенията просто я потвърждават. Да, има случаи и на цезаропапизъм, и на папоцезаризъм във византийската история и в останалите църкви, но не това е правилото, това са нарушенията на правилото. Е, някъде днес тези нарушения са превърнати в норма...

- В казусите, които трябва да разглежда църковният съд, е включено и убийството. Това не е ли припокриване с правомощията на държавата?

- Църковният съд не отменя светския, ако деянието е подсъдно на светските съдилища. Ако един свещеник извърши убийство, какво може да направи Църковният съд с него? Може да го отлъчи. А държавата ще го съди вече за деянието му. Наскоро един епархийски съд осъди по църковните правила игумена на Гложенския манастир, който подпали част от манастира. Това под никаква форма не прекратява следствието срещу него в светския съд; то си върви и най-вероятно ще завърши с ясни заключения. Но той получи църковна санкция.

- Тоест вие, с малки изключения, сте доволен от устава?

- С малки изключения. Има нещо неудовлетворително за мен в раздела, описващ за какво собствено се разходват църковните средства. Там е описано какво ли не, освен разходи за образование, разходи за медицина, казано накратко, разходи за благотворителност. Разбира се, трябва да направим уговорката, че Църквата наистина не е социално министерство. Никъде не е вменено на Църквата, че трябва да бъде благотворителна. В този смисъл, когато нашите архиереи казват: ‛Благотворителността не е задача на Църквата‛, те имат на какво да се позоват. Но, наистина ли това не е задача на Църквата? Казвам го не просто защото другите църкви - католическа, протестантска - имат такава практика, и то много сериозна и много задълбочена. Мигар присъствието в света, което именно уставът описва, не трябва да ни насочи към християнското милосърдие, към някакви форми то да бъде канализирано, да бъде то осветено именно в конституцията на Църквата, каквато е уставът? Разбира се, че свещениците и епископите, които се занимават с благотворителна дейност, ще продължат да се занимават с такава. Но те ще трябва да хитруват, те ще трябва да отбиват средства от други пера. За разлика от други църкви. В ‛Култура‛ беше публикуван един такъв отчет на Католическата църква в Кьолн преди няколко години. В Православната църква това не намира място в устава дори като хипотеза. Ето, тук вече има тревожен феномен. Тревожен, не защото образованието и благотворителността трябва да присъстват в устава, а тъкмо защото ги няма там, без да трябва да ги има.

- Очевидно се смята, че това не е организационен проблем, а е проблем на религиозното съзнание на нейните членове?

- Е, така погледнато, възстановяването и поддържането на храмовата сграда също би трябвало да бъде проблем на религиозното съзнание, но е описано в устава. Естествено, защото това са сериозни пари, които подлежат на отчет. Вероятно от журналистическа гледна точка непропорционално дългата част, описваща приходно-разходните отношения вътре в църквата, е атрактивна. Аз пък го намирам за съвсем естествено, защото Църквата не само с хляб живее, но не може да живее без хляб ― и като всяка структура, трябва да уреди тези отношения. Още повече, че притежава достатъчно имоти и ресурс, който трябва да бъде контролиран. За мен наличието на тази дълга част посочва по-скоро желанието за по-сериозен вътрешен контрол.

- Дали можем да кажем, че уставът е доста демократичен? Например, патриархът не може да взима еднолични решения.

- В Православната църква патриархът не може да взима еднолични решения. Зависи за какви решения говорим, разбира се. Но патриархът структурно, дисциплинарно, не дай си Боже вероучително решение самостоятелно, за разлика от римския папа, не може да взема. Уставът наистина е демократичен обаче, аз мога да посоча такива характеристики. И даже ще кажа: слава Богу, той не е докрай демократичен. Защото имаше такива мераци преди събора (на събора те не бяха изказани), да не говорим, че имаме такива прецеденти. Първият български екзархийски устав от 1870 г. предполага мандатност на екзарха, четиригодишен мандат. Мандатност за предстоятеля на Църквата е неуместна. В устава не могат да имат място и други подобни „демократични‛ напъни, като сваляне на изискуемата възраст за взимане на митрополитски или патриаршески пост. Поставена е една горна граница за митрополит, това е правилно решение. А и какво значи демократичен? От гледна точка на църковния народ, уставът е демократичен и това е естествено. И то не защото сме в режим на демокрация. Ако от тази гледна точка четем устава от 1950 г., той е може би малко по-малко демократичен, но е по-демократичен от правилниците на много други обществени институции от онова време. Нека повторя: тревогите, които уставът може да събуди, не са журналистически атрактивни. Защото те са с исторически характер, защото те са ментални. Правилото, което урежда административните отношения в Църквата и съответно отношенията с държавата, не може да бъде атракция.

- Разбира се. Но има нещо, което засяга отношенията на църквата даже не с държавата, а с обкръжаващия ни свят, в който са и църквата, и държавата. Това е подлежащото на санкция общение с неправославни.

- Православната църква не приема евхаристийното общение с неправославни християни. За разлика от Католическата, която го оставя го на съвестта на вярващия – ако той почувства вътрешна необходимост, да се причасти, присъствайки на богослужение в православна или протестантска общност. Православните са по-твърди в това отношение. Има серия от догматични различия, които ни отдалечават едни от други. Което не означава, че православният не приема католика за християнин или че обявява католика за еретик. Чисто и просто евхаристийното общение в пълния му обем, както признават впрочем и католическите теолози, може да бъде налице само и единствено след един Вселенски събор, който да доведе до единението на Христовата Църква. Такова, за голяма скръб на християните, в момента няма. Това е обяснението. То не се дължи на някакъв инат и не е някаква провинциална простотия, просто се изисква от правилата, каноните на самата Църква. Разбира се, то е тревожно само по себе си, но не може да бъде онази преграда, която да прекрати диалога.

- Има някакво ‛втвърдяване‛ в християнските църкви напоследък, не мислите ли? Ето, папата реабилитира френските фундаменталисти тези дни.

- Католическата църква в момента е в период на настъпление на консерватизма в нея. Което, преведено на друг език, означава, че Католическата църква отново доби увереност в себе си. А тази увереност беше дадена, беше подготвена от Йоан Павел ІІ с неговата медийна и светска активност...

- И политическа.

- И политическа, разбира се. И сега дойде един тюбингенски професор, който вкара нещата, така да се каже, в ред. Католическата църква винаги се е отнасяла с огромно подозрение към левите тежнения в себе си, включително крайностите, ако говорим за латиноамериканските версии. Тя сега просто намери начина да ги изчисти; още повече, че масата членове на тези леви крила, особено в Латинска Америка, отдавна не са в лоното на Католическата църква. Там вършее Петдесятната църква, както е добре известно, огромни маси хора преминават към нея. ‛Втвърдяване‛ – втвърдяване на какво? На близостта църква – държава не. За Католическата църква това е изключено, защото коя е държавата, така да се каже, с която тя ще общува?

- А православните?

- Тук нещата са по-любопитни. Защото Православието, първо, няма, за разлика от католицизма, така ясно, документално фиксирана теория за отношенията със светската власт. Такова учение обаче има и аз преди малко го споменах. Т.нар. симфония, още от времената на Юстиниан. От друга страна, на православните перманентно им се вменява т.нар. цезаропапизъм. Това, казано съвсем направо, иска да каже, че светската власт доминира църковната, включително в рамките на самата църква. Това, повтарям, е отклонение от правилото, от духа на Църквата, но, уви, то много често е практика. Българската православна църква след нейното ново ситуиране в ХІХ век е лабораторен пример в това отношение. Една схизматична църква, която е в никакви контакти с цялото Православие и с цялото християнство, поддържаща изключително топли и дружески отношения единствено с държавата – тя изцяло зависи от тази държава. Говоря за периода от 1879 г. до 1945 г.-1953г., когато е избран и първият патриарх. После идва комунистическата власт - доминиране на държавата, не просто поради репресивния характер на тази държава, която репресира всичко, защо да не репресира и църквата. А и защото на Църквата в този период й се налага да аргументира своето съществуване. Чрез какво – чрез твърдението, че е съхранила българщината, че е съхранила българското национално самосъзнание, че в последна сметка е съхранила българския род и език. Това са сами по себе си неща, невменяеми от православна гледна точка. Че го е направила, не е никаква заслуга от християнска перспектива, но това беше единственият аргумент на църквата да съществува в тази държава. Тя затова беше и търпяна, и спонсорирана от държавата. В този период цезаропапистките отношения бяха очевидни. Има скимтежи, вероятно ще говорим за тях, че патриархът бил избран не само с разрешението, но и с влиянието на Политбюро. Че с чие друго влияние да бъде избран патриархът по това време, питам аз? Но сега сме в друг режим, в който и църковници, и политици – и едните, и другите не знаят какво да правят, както със себе си, така и помежду си. Защото сега, от гледна точка и на двете страни, те са в идеална ситуация. Църквата е автокефална, църквата е в общение с цялото Православие, църквата не е в онази идиотска зависимост от държавата, в която е била и преди, и след 9 септември по различни причини; т.е. църквата е в пълната свобода да изрази себе си и да влезе в нормални отношения със светската власт. Тя се опитва да прави това, обикновено неуспешно, поради липса на всякакъв опит. Държавата, респективно политиците, както признава например Иван Костов, също не знаят какво да правят с Църквата, как да общуват с нея, тъй като те също нямат такъв опит. Допитват се до някакви хора, които са изследователи на църквата, на нейната история, на отношенията й с държавата, но имат проблем с практическото адаптиране на тези нови норми – на тези естествени норми, трябва да ги нарека – в нашето съвремие. И ние срещаме уродливи явления едно след друго, не главно от злонамереност, а най-вече от липсата на опит; и, въпреки взаимното желание на двете страни да си бъдат полезни, понякога се отива до изключително глупави крайности. Слава Богу, има и светли примери. При всички положения, Църквата не търпи върху себе си пряко вмешателство в момента от държавата; влиянието на Църквата върху държавата е по-слабо, отколкото би следвало да бъде, в никакъв случай по-силно. За разлика от други православни страни.

- В какво бе трябвало да е по-силно влиянието на Църквата върху държавата?

- Тя трябва да стои като морален и исторически коректив. Политикът, за да е добър политик, трябва да знае какво да прави в този момент и в една сравнително близка перспектива. Работата на Църквата е да зададе своя исторически коректив. Тя е длъжна да има по-мощен исторически поглед напред, както и назад. И именно от такива по-високи, да речем, исторически трансцеденталии, тя е длъжна да казва думата си в тази държава. Не да налага, да чука по главата на държавата с митрополитски жезъл, но да заявява ясно, високо и отчетливо тези неща. Църквата трябва да заема позиции, а не да се прави на художествен съвет, не да атакува спектакли, книги и филми.

- Това означава църквата да има способността да обясни далечния хоризонт с думи, участващи в близкото правене на историята.

- Това, което липсва на Православието, и в частност на българското Православие, е способността за извършване на исторически жест, на жест в историята. А жестът в историята се прави в настоящето. Това ние просто не го умеем. Църквата е направила жест в историята за последен път с акцията по спасяването на българските евреи. Това е много отчетлив исторически жест от страна на Църквата. (И на държавата, но в случая говорим за Църквата.) А забраняването на филма ‛Страстите Христови‛, извинявайте, не е такъв исторически жест, това е исторически фарс.

- Към подобни жестове може би трябва да се причисли и „Основы учения Русской Православной Церкви о достоинстве, свободе и правах человека‛ (юни 2008 г.), декларация – близнак на Всеобщата декларацията за правата на човека...

- Е, чак близнак...

- ... в нея обаче се набляга на ценностите на църквата, обществото....

- Русия е особен казус. Мисля, че ако някъде Православието е в най-далечния от себе си вид в момента, това е точно в Русия. Защото Православието там е национална идеология, защото Православието там е, така да се каже, национален бизнес, защото Православието е последното, което крепи имперското самочувствие на руснаците. И оттам - действията и текстовете, излъчвани в последните десет години от Московската патриаршия, будят у мен по-скоро тревога. Да, тя извършва социални жестове, но това всъщност са, извинявайте, държавнически жестове, жестове на държавата. Ако някъде имаме цезаропапизъм, то е в Русия.

- А у нас се завръща алтернативата.

- Алтернатива на какво?

- В част от масовото съзнание т. нар. ‛алтернативен синод‛ е незаслужено репресиран...

- Това са такива детинщини, че просто е срамота да се говори.

- ... и сега с решението на Европейския съд за правата на човека...

- Детинщините стигнаха до Страсбург, сигурно ще струват повече пари на държавата, отколкото присъдените разноски по делото. Но вижте – отношенията със Страсбург са отношения с държавата. Държавата какво направи? Държавата по времето на Симеон Сакскобургготски (който тогава се изживя като цар, и то в режим на цезаропапизъм, в какъвто той не е и не беше) хвана за яките едни самонастанили се в храмове и църковни имоти люде и ги изхвърли оттам. Изхвърли ги с насилие, което противоречи на всякакви демократически норми, и по този начин успя да предизвика присъдата в Страсбург. Искам дебело да подчертая, че решението на Страсбургския съд не е продиктувано от някаква враждебност към Православието или към българското Православие, или към България. И всякакви конспиративни теории, които твърдят нещо подобно и които намериха място по медиите, е крайно време да бъдат по някакъв начин атакувани, да се посочи тяхната несъстоятелност. Може би най-сериозното и в определен смисъл продуктивно говорене от тази позиция се демонстрира от някои части в текста ‛Евросрамът‛ на Георги Тодоров, публикуван в ‛Култура‛ миналия брой. Но и там патосът е насочен не накъдето следва. И там могат да се чуят тежки думи срещу съда в Страсбург и то тъкмо от еклисиологична перспектива, която няма как да е базата за решенията му. Успоредно с това обаче Георги Тодоров показва съществени неточности в мотивацията на съдебното решение. Вместо да се въпие по църковному, тези аргументи следва да бъдат ползвани от държавата и нейните юристи за атакуване на решението. Защото тя, а не Църквата, е страна по това дело и тя следва да се защити.

Решението на Страсбургския съд е едно юридическо решение, което не засяга Църквата. Прибързана беше декларацията на патриарх Максим. Решението на съда никъде не вменява каквото и да било на Българската православна църква. То вменява серия от задължения на българската държава. Не патриарх Максим и не каноничните свещеници и миряните изхвърлиха разколниците, а държавата, нейната полиция. По един наистина и за мен неприемлив начин. Ето това е осъдено в Страсбург. Друг е въпросът, че т.нар. разколници – те не са така наречени, те са наистина разколници – имат своите икономически претенции. Даже твърде нагли, ако ги мерим в числа, в пари. Но това са все отношения, които те ще трябва да уреждат с държавата, не с Църквата. Те могат да получат някакво парично обезщетение, но аз подозирам, че, типично по български, казусът ще завърши другояче.

- А на какво основание те имат претенции върху църковни имоти?

- И аз нямам отговор на тоя въпрос. Те просто са се нанесли в тях. Патриарх Максим е патриархът на Българската църква, както Синодът е Синод на Българската православна църква. Патриархът се избира пожизнено, промените се правят на събор. Съборите препотвърдиха каноничността на патриарх Максим, да не говорим, че го препотвърди и Общоправославният събор от 1998 г. Разколниците имаха пред себе си два пътя: да се покаят и да се върнат в Църквата или да не се покаят и да вървят извън Църквата. Мнозина избраха първия път. И получиха или съхраниха постове, изненадващо високи. Типично в стила на Българската църква. Така, мисля, и сега ще бъде дорешен проблемът с тях в тези три месеца, които Страсбург дава. Това е моята хипотеза; тя може да се окаже неправилна, но залагам на нея. Сигурно ще останат радикали, които ще настояват на своето. Но къде минават различията, аз това искам да попитам? Какви различия имат с легитимния Синод на Православната църква? Имат догматически различия? Ни най-малко. Имат дисциплинарни различия? Не. Те имат политически подплатени икономически претенции. Тоест, те се опитваха да използват тъкмо онова, за което говорихме, тези много близки, незаконно близки отношения църква – държава и, използвайки политическа конюнктура, просто да направят бърза църковна кариера...

- Тоест, именно те са цезаропапистите?

- Това е първото. И второ – за какво се води всъщност дебатът? За обилно описаната в устава свещоливница – погледнете колко текст й е посветен в устава. За имоти, за пари. Дебатът се води дори – обърнете внимание – не толкова за власт вътре в църквата, колкото за пари. Извинявайте, но това не може да бъде сериозен спор в рамките на една църква. И е срамно, че съществува.

- Може би все пак присъстваме на предсмъртния гърч на този скандал с разцеплението. Но защо Църквата не отлъчи разколниците?

- Просто не ги отлъчи. За огромно удивление на целия православен свят. Когато през 1998 г. излезе решението, че непокаялите се остават в Църквата – между другото по инициатива на патриарх Максим и със съгласието на целия синод – то удиви целия православен свят. Имал съм разговори с високопоставени православни архиереи, те бяха смаяни от това решение на Българската църква. Както виждате, сега то с обратна сила пада на гърба на държавата най-напред, а косвено, разбира се, и на Църквата.

- Основният проблем днес на Българската православна църква не е ли в това, че от нея се очаква – може би неправомерно, но все пак се очаква - морална чистота.

- Може би в същото време трябва да очакваме от себе си да сме грамотни християни. Да знаем, например, че личната морална нечистота на свещеника по никакъв начин не влияе върху онова, което той в качеството на свещенослужител извършва. Да, за предпочитане е да има такава морална чистота и християните с основание атакуват определени наши йерарси за обратното. Други се атакуват за прояви на глупост, на обикновена човешка глупост. Но, извинявайте, представителите на т.нар. разколнически синод, те с по-висока морална характеристика ли са?

- Дали решението от Страсбург ще доведе до промяна в Закона за вероизповеданията?

- Най-вероятно, да. Решението сигурно ще стимулира промяна в един член от закона, член 10, който легитимира юридическото битие на БПЦ. Тя е регистрирана ex lege, т.е. приема се, че е такава, каквато е, и толкова. Най-вероятно прилагането и тълкуването на този член ще бъде променено и Църквата ще трябва да се регистрира като всички останали вероизповедания. Тя, естествено, ще се позове на всичко, изтъкнато в алинеите 1 и 2 на този член. Не виждам особен проблем тук.

- Трябва ли според вас църквата да има нещо като говорител?

- Разбира се. Хубаво е също така църквата да има интернет сайт. Тя има – ако сте влизали, ще забележите, че той е в подготовка; той е в подготовка, откакто е създаден. Медийното поведение на БПЦ не е на ниво, това е факт. Един от нашите митрополити – един тъкмо от онези, които най-много държат на широкото публично присъствие на Църквата – каза преди време: ‛Кого да назначим? Ние не можем да му предложим повече от 300 лв. заплата, а искаме от него чудеса от храброст…‛. Трябва да владее езици, трябва да е медийно, църковно, юридически грамотен – и този човек ще дойде да работи за такива пари? Обявиха такъв конкурс преди години и нищо не стана. Има обаче сайтове – и вие ги знаете – в които с благословията на Синода млади, ентусиазирани православни християни работят. Аз не съм еднозначен към тяхната работа, но тя е полезна в смисъл, че съществува, че там се върши подобна дейност. Разбира се, че Синодът трябва да има говорител. И най-добре е той да не бъде представител на клира, а да е светско лице. Защото ако е, да речем, един от митрополитите – изказвайки се по даден проблем, особено по проблем, който му се задава ad hoc от някой журналист – и той вземе становище, той фактически е с единия крак извън правилата на Църквата. Светското лице ще е по-свободно в своето говорене, защото ще е ясно, че в такава ситуация говори само от свое име. Но нямаме такъв човек. Изобщо много работи нямаме в България, които в други православни църкви ги има. В руската, тя е хиперактивна в това отношение. Но и в Сърбия, в Румъния, в Гърция, включително във Вселенската патриаршия с всичките й трудности.

- Налага се просто изводът, че българското Православие не може да намери съвременните думи към народа...

- Само преди пет години щях веднага да се съглася с това. Сега обаче имам аргументи да твърдя, че не е вярно. Съгласен съм, че особено високите архиереи трудно намират такъв език. Че една маса от свещениците не намират такъв език, не намират, защото никой не ги е учил на това и те никога не са искали да се научат на него или не са способни да се научат. Обаче да не забравяме, че Църквата, това не са само клириците, а християнският народ. Погледнете какво оживление има сред младите, сред интелигентни млади православни християни – и това не са само сайтовете. Не са само изданията, които могат да бъдат намерени на пазара. Не са само вече наистина неизчислимите инициативи, събирания, беседи, публикации и какво ли не. Има едно оживление на вече грамотни миряни. Виждаме как те биват вече не просто и само търпени, но дори подкрепяни, макар и само морално, от страна на Синода и на съответните общности. Има такова движение в България, това трябва да се вижда. Друг е въпросът, че то продължава (и това е нормално, защото натрупва скорост, натрупва критична маса) да бъде затворено в кръгове, които може би нямат така мощно публично представителство като други интелектуални общности. Но не сме на дереджето (мрачното, между нас казано, дередже) от периода между началото на ХХ век до средата - а защо не и до края - на 90-те години. Ако си мислим, че има силна християнска интелигенция между 1900 г. и 1945 г. в България, дълбоко се заблуждаваме. Аз успях да стигна до пет имена. Не са много. Става дума за големи публични фигури, които заявяват себе си като православни християни и присъстват по този начин в културата. Няма такова нещо като мощна християнска интелигенция в България през първата половина на ХХ век. По-скоро българската интелигенция е масово левичарска, респективно атеистична. Тези пет-шест имена, които можем да изброим веднага - Михайловски, Петканов, Бешков по своя си начин, Трифон Кунев... и кой още? Сигурно ще се сетим за още двама-трима и това е. Обърнете внимание: няма традиция, върху която тези християнски интелектуалци да стъпят в България. И фактът, че ги има, и че днес ги има все по-масово и все по-артикулирано, това е положително явление. Това е факт, с който на всички нас като общество, като култура ще ни се наложи да се съобразяваме.

- Естествено опряхме до ‛Професорското каре1‛...

- ... което, за голяма наша изненада, има нарастващ отзвук. Започнаха да идват писма, самата Re:TV е доволна от успеха на това предаване. Не смятам, че сме постигнали ‛върха‛, даже смятам, че сме доста далеч от това. Но любопитният отговор защо най-вече се харесва това предаване е: защото друго такова предаване няма. Просто изглежда е дошло време определени немаргинални, неслучайни кръгове от българската общественост да искат да има едно такова голо, чисто, откровено, без технически фокуси говорене в ефира.

Разговаря Христо Буцев

1. Предаване по Re:TV с участие на професорите Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев и Владимир Градев.

Жажда за реформи

Жажда за реформи

08.02.2009 | Дякон Андрей Кураев

Веднага след избирането на патриарх Кирил медиите заговориха, че на патриаршеския престол се е качил реформатор и че Църквата се нуждае от реформи. Някои от тях сами предлагаха списък от необходимите промени, други молеха църковните "говорители" да кажат какви реформи замисля новият патриарх и неговото обкръжение. "Ние очакваме промени". Или поне сензации. Такъв голям интерес и дори жажда за църковни реформи от страна на нецърковните хора и медиите са учудващи. Това не нищо друго освен жажда за самооправдание и самолюбуване. Това го помня от съветско-атеистичната публицистика. Ако Църквата не се променя – това е повод за осъждане. "Ето, те са толкова назадничави! Не могат да разберат нуждите на днешния ден, не могат да ме стигнат – мен и моето съвремие!" Ако в живота на Църквата се забележи някаква промяна и дори като че ли нещо ново (тук трябва да кажем, че често онова, което страничният наблюдател смята за ново, в действителност е част от непознатите за него църковна история и традиции), то бюргерът пак се радва: "Гледай ти, най-после дори тези тъпи попове разбраха моята ("нашата") правота и започнаха да се приспособяват към мене!" Ето и сега аз се страхувам, че опитите за натрапване на реформаторски имидж на патриарха най-често се обуславят от мотиви, които нямат нищо общо с искрения стремеж към доброто на Църквата. Първият мотив – това е азартът на телевизионния зрител, който иска да стане безплатен свидетел на исторически събития. Вторият мотив – всички публично заявени реформи разделят зрителите на партии и апелират за тяхната подкрепа. И тук на зрителя се предоставя възможност да се почувства в ролята на експерт, подкрепящ или критикуващ реформи в една област, от която той досега нищо не е разбирал. Третият мотив – очаква се, че исканите църковни реформи ще "доближат Църквата до света". При това се смята, че "светът" е седнал на трона на всеобщата правота и гледа снизходително към най-после съвзелата се Църква, поднасяща със закъснение извиненията си на Нейното величество Мода. Не, ако Църквата ще се променя, това няма да стане, за да се доближи до света, а за да отговаря в по-голяма степен на самата себе си, т. е. на Евангелието. А Евангелието е много взискателна книга. "Раздай всичко и върви след Мен". Това никак не прилича на комфортен киносеанс с пуканки. Църквата трудно, куцайки с двата крака, бавно върви към целта си. А вечно седящите й казват: "Реформирайте се, не се напрягайте, сядайте до нас, стойте с нас". "Присъединявайте се, бароне, присъединявайте се!" Не, Църквата – Христовата Невеста – няма да стане "дама, приятна във всички отношения". Още повече, че новият патриарх познава много добре света на съвременния католицизъм и затова е запознат и с нееднозначния резултат на католическото аджорнаменто ("обновяването", заявено на Втория ватикански събор в началото на 60-те години на ХХ век). Той знае, че тези реформи не доведоха до спиране на унищожителния огън на либералната критика. Нашият Шестнадесети патриарх знае, че папа Бенедикт Шестнадесети се опитва да върне своята църква към дореформения ред. И щом католиците стават по-строги, защо тогава ортодоксите трябва да бъдат по-снизходителни? Всички чуват силните и уверените интонации на патриарх Кирил. Да се предполага, че "той ще отстъпи пред изискванията на съвременния свят" е дори психологически неуместно. Той е боец, който може да издържа на натиск и да отстоява своите позиции. Разбира се, патриархът като истински пастир се ръководи от любов към хората. Но да обичаш не значи винаги да се съгласяваш. Ако си във всичко като твоя събеседник, по какъв начин тогава ще се прояви любовта ти към него? Нали любовта е даряване на нещо свое. А ако нищо не ти е останало от това "свое", тогава какво ще даряваш? Ако Църквата стане приятно-светски кръжок, какво тогава ще може да подари тя на света, което да се различава от кабинета на психотерапевта или клуба на "анонимните алкохолици"? Реформите, които ще се провеждат от новия патриарх, едва ли ще бъдат забележими и сензационни. Догматите, заповедите, обредите на Православието ще си останат същите. Да, административната структура на патриаршията ще се промени. Но какви промени ще настъпят в живота на читателя на светската преса след замяната на митрополита Х с епископа Z? Патриарх Кирил е талантлив и умен човек. Нещо повече – той знае това и не се прави на смирен, отричайки пред себе си своите таланти. И още нещо – той е доживотно призован към патриаршеското служение. И затова е свободен от някои разпространени началствени комплекси. Той няма да подозира своите инициативни заместници в желание да го заместят. Той е свободен от подсъзнателното желание да се обкръжи с посредствени помощници, които ще му позволяват да изглежда по-ярко. Патриарх Кирил е ярка личност при всяко обкръжение. И затова можем да предположим, че скоро редом с патриарха ще се появят хора, свободни от номенклатурно разстройство на речта. Хора, съчетаващи вярата, мисълта и словото. И тогава може би ще настане денят, когато моят петербургски съименник писателят Михаил Кураев ще сметне за остаряло своето възмутено изказване: "Кой глупак е учил руските попове на руски език!" | Интерфакс Превод: Андрей Романов

ЗАСЕДАНИЕ И ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ НА ГРУПАТА „ИНОКЕНТИЙ”

ЗАСЕДАНИЕ И ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ НА ГРУПАТА „ИНОКЕНТИЙ”

Четвъртък, 05 Февруари 2009

Днес в 11 часа в салона на читалище „Славянска беседа” в София групата на Инокентий даде пресконференция след като проведе заседание. На пресконференцията е било обявено решението за парламентьори, които да преговарят със Светия Синод на Българската Православна Църква и държавата, според препоръката на Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Основното, което самозванците ще искат е да им бъдат дадени храмове, в които да служат и изпълняват треби, както и средства за заплати на отзовалите се в сборището.

В края на тричасовото заседание е определена група, в която влизат т.нар „митрополит” Инокентий – Иван Петров, свещеник Камен Бараков и още трима свещеници.

Според присъствали на пресконференцията в залата е имало такива, които вече веднъж са писали покайни писма до действителния Свети Синод, получили са опрощение и в момента се водят на служба в БПЦ.

Евросрамът

Евросрамът

Страсбургският оксиморон относно правата на човека да узурпира

Георги Тодоров
в-к "Култура",
Брой 5 (2532),
04 февруари 2009 г.


Застъпи се, Господи, в тъжбата с ония, които ме съдят, и обори борещите се против мене; вземи щит и броня и дигни се мен на помощ; извади меч и пресечи пътя на гонителите ми; кажи на душата ми: Аз съм твое спасение! В стид и срам да потънат, които търсят душата ми; да се върнат назад и покрият с безчестие, които ми мислят зло. (Псалом 34:1-4)


Решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 22 януари 2008 г. по жалбата на самозвания разколнически „синод“ ни припомни едно явление, което вече е в историята – т. нар. „разкол“ в Българската Църква.

Всъщност, няма и пет години от лятото на 2004 г., когато „разколниците“ бяха прогонени от завзетите от тях храмове, а осъзнаваме, че действително по този въпрос вече живеем в друга епоха. И това не се дължи на бързолетността на времето, а на факта, че събитието има ясно изразен край и поука.

Днес темата за разкола е в ръцете на историците, а самият той е мъртъв и погребан. И ето че изведнъж трупът е ексхумиран – както на римския Synodus Нorrenda от 897 г. – но този път с обратна цел: да бъде оправдан.

Смъртта, казваше Малро, превръща живота в съдба. И тъй като съдбата на българския църковен „разкол“ е пред очите ни, нека да използваме историческата дистанция, за да осмислим неговата същност.

Първото, което трябва да кажем, е, че ние наричаме и ще продължаваме да наричаме явлението „разкол“, но терминът не отговаря на същността на явлението. Защото същинските разколници (когато и където ги е имало) вярват в някаква, макар и неистинна идея. В нашия случай не беше така. Не вярваха. Същността на явлението беше алчност, борба за власт и пари. Борба за власт, за да имаш пари, и борба за пари, за да имаш власт. Опит за преврат в Църквата с една цел – средствата.

Бойният кон на тази борба за пари-власт беше опитът за политизация. Но този опит в крайна сметка завърши с неуспех. Политическата сила, която създаде и даде сила на разкола – СДС – впоследствие се разграничи от него. Всички действителни политици в България бягат от разколниците като от чума. Така самата история на явлението показа, че всичко е било лъжеполитизация, било е маска. Всички политически лозунги и политическата реторика на превратаджиите са били само продължение на алчността с други средства. Темата за разкола е вече исторически деполитизирана.

Нашенският „разкол“ не беше нищо друго, освен един неуспешен опит за преврат (завземане на властта) в Българската Православна Църква, маскиран с лъжеполитическа (лъжеантикомунистическа) реторика.

Единственият същински разколник беше Христофор Събев. Но това е съмнителен комплимент, а днес самото споменаване на името му дискредитира цялото явление, чийто инициатор и главен двигател в ранния период беше той.

Но чудно! По темата за разкола се произнесе и самият език! Достатъчно е да кажеш само три съществителни – Архиепископ Христофор Събев – и това вече е разобличение. Изяснена е същността на явлението. И няма нужда от обяснения. Всичко е ясно за всички. Дори за най-глупавия, дори за най-предубедения, дори за най-заслепения и нагъл привърженик на разкола.

Дори за Европейския съд за правата на човека.

Неслучайно това незаобиколимо за българския разкол име е заобиколено в документа от Страсбург. ЕСПЧ се произнесе за Хамлет, без да спомене Датския принц.


Защото без вина скриха за мене мрежата си, без вина изкопаха яма за душата ми. Да дойде върху него неочаквана пагуба, и мрежата му, която е скрил за мене, да улови самия него; да падне в нея и да загине. (Псалом 34:8)

Със своето решение от 22 януари 2008 г. ЕСПЧ сякаш иска да ни върне в предишната епоха. Да възкреси трупа на разкола. Да върне поне неговия призрак.

Иска да ни върне някъде в епохата, когато още вървяха лъжите за някаква политическа кауза на разколниците. Иска да залепи обратно отдавна падналата и изпомачкана политическа маска на Инокентий.

Но се получава обратното. Собственият текст на Документа става, за да свидетелства срещу ЕСПЧ. Самите думи показват характер и изобличават този, който ги е накарал да лъжествидетелстват.

ЕСПЧ е изплел една словесна мрежа, за да улови в нея България, Българската Православна Църква и Патриарх Максим – и сам пада в нея.

Ето. Дори самото заглавие на Документа разобличава цялата измама на съдържанието му! Заглавието е истински оксиморон. То гласи, че делото е:

СВЕТИЯТ СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА

ЦЪРКВА (МИТРОПОЛИТ ИНОКЕНТИЙ)

И ДРУГИ срещу БЪЛГАРИЯ.

Нека да видим за какво свидетелстват тези думи.

Щом е написал „Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)“, значи и сам Страсбург осъзнава, че това не е истинският Св. Синод на БПЦ. А някой друг. Който очевидно се опитва да се представи за това, което не е. Тоест, иска да узурпира чужда самоличност.

Думите на заглавието ни разкриват и името на узурпатора. А двете скоби съвсем нагледно ни показват скобите, чрез които Инокентий се опитва да закрепи маската върху лицето си.

Разбира се, всички отлично знаем, че е така. И Инокентий го знае. Но можеше да се допусне, че разколниците са излъгали наивния Страсбург, пробутали са му политически шмекерии с изтекъл срок на годност...

Излиза обаче, че не е така. Щом ЕСПЧ дори не е успял да излъже себе си относно този маскарад, значи не вярва в него. А как тогава ще излъже нас?

Един приятел се възмущаваше срещу текста на ЕСПЧ: как може да титулува самозванците на Инокентий с името „Св. Синод на БПЦ“?

Приятелю, няма такова нещо! Виж скобите! ЕСПЧ нарича разколниците навсякъде именно „Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)“, с което разобличава и тях, и себе си.

И още.

Нека да измъкнем от скобите спотаилия се там „митрополит Инокентий“ и да го видим кой е той. И пак нямаме нужда да събираме доказателства. Срещу него свидетелстват двама необорими свидетели, две съществителни имена:

Митрополит Инокентий.

Не може да има просто така митрополит. На какво е митрополит? Софийски митрополит ли е, според неговите претенции?

Но Софийската св. Митрополия съществува. Тя съществува най-легитимно в рамките на Българската Православна Църква. Тя има свой митрополит, който е, според Устава на БПЦ, същевременно и Патриарх Български. Тя е юридическо лице, има свои служители, сгради, своя собственост, свой адрес. Тя съществува и функционира в центъра на София от десетилетията преди Втората световна война до днес с непрекъсната приемственост, както в йерархично, така и във всяко друго отношение. Естествено, според каноните на Църквата няма и не може да има друг православен „Софийски“ митрополит. Следователно Инокентий не е Софийски митрополит.

Следователно той не е митрополит Инокентий.

Ако разрешим да има втори православен Софийски Митрополит, това означава грубо да погазим каноните на Църквата. И утре може да се появи трети, десети, петдесети Софийски Митрополит...

Нека да разгледаме един аналогичен casus:

Казвам се Иван Иванов. Един ден, връщайки се в дома си, виждам, че вътре се е настинал Пешо, който твърди, че той бил аз. И не ме пуска в къщи. Викам полиция. Полицаят казва – аз откъде да знам кой кой е! Викам моите роднини и съседи. Те свидетелстват съборно, че аз съм аз. Пешо си признава кой е и си тръгва. Но след като всички се разотиват, той се връща през задната врата, заключва се в кухнята и отказва да излезе. Живее там два дни. Най-сетне полицаят разбива ключалката и изхвърля Пешо от дома ми. Пешо се жалва в ЕСПЧ. Който, след като конституира делото Иван Иванов (Пешо) срещу България, присъжда:

1. Че има дълбоко обществено разделение по въпроса дали аз съм Иван Иванов, тъй като шуреят на Иван Иванов (Пешо) поддържал неговото мнение.

2. Че полицията е нарушила правото на Иван Иванов (Пешо) да бъде аз, както много му се иска.

3. Че в срок от три месеца полицаят следва да се споразумее с Пешо по този въпрос.

4. Че у нас трябва да живеят и двамата Иван Ивановци.

5. Че Иван Иванов (аз) трябва да се споразумея с Иван Иванов (Пешо) относно това или да му върна моята кухня, или да му платя обезщетение за нея и за изядената от него храна.

6. Че полицаят трябва да плати на Иван Иванов (Пешо) разноските за строшената брава.

7. Че трябва да се плати обезщетение за претърпените от Иван Иванов (Пешо) морални щети при изгонването му от моя дом.

Страсбургският капан щракна върху ръцете на тези, които го залагаха. Мрежата улови самия мрежовносител. Евросъдът, който е неподвластен на никого, осъди сам себе си. Защото лъжата, която се опита да изкаже, се оказа толкова принципна, че не може да бъде изречена, без самият смисъл на думите да я опровергае на място.

Документът от Страсбург е един евросрам.

Питам се на какво се дължи такава посрамване на европейските институции?

Може би евросъдиите просто са се издигнали до своята степен на некомпетентност? Те може би са имали успех като адвокати-правозащитници и са ги повишили до евросъдии. Но знайно е, че адвокатите често безсрамно и безогледно лъжат в полза на своя клиент. Може би тук е сработил адвокатският инстинкт и съдиите са се припознали като своего рода адвокати на Инокентий? Части от Страсбургския документ звучат, сякаш са писани от адвокати, не от съдии.

А може би става дума и за безотговорност? Пред кого отговаря ЕСПЧ? Кой може да им държи сметка за зле свършена работа, за некачествен съдебен продукт? За грешка в преценката? За съдебен провал?

Впрочем, как сега евроинституциите ще имат лице да ни изтъкват истината, че в България съдебната система е пълна с провали? Нали ще им запушат устата със Страсбургския оксиморон!

Стъписваща и необяснима е некомпетентността на Страсбург.

Произнесли са се върху някакъв църковен въпрос, без изобщо да са разбрали що е Църквата. Не разбират предмета, по който отсъждат като последна инстанция. Не разбират същността на събитията и личностите.

Не виждам разумно обяснение за такава, меко казано, некомпетентност.

Не може да са чак толкова боси. Не може да са чак толкова некадърни или немарливи.

Дали пък не са корумпирани? Циникът ще каже, че евросъдиите не се купуват с пари, а с много пари, а пък сумата от 679 504 609 евро, които разколниците искат като обезщетение, си е много пари. Дали не делят?

Не. Със сигурност не делят. Няма какво да делят.

Евросъдиите знаят, че обезщетенията за стотици милиона евро не съществуват дори и в бляновете на Инокентий. Сумата е предназначена само за болното въображение на пролетаризирани селски свещеници.

Но нека поразсъждаваме върху самата сума. Тя е едно престранно произведение на изкуството.

Инокентий иска парично обезщетение за понесени материални щети в размер на 679 504 609 (шестстотин и седемдесет и девет милиона и петстотин и четири хиляди и шестстотин и девет) евро. И още 2 314 546 (два милиона триста и четиринайсет хиляди и петстотин четиридесет и шест) евро за непарични щети. Тези „сухи“ числа могат да народят цял цикъл от вицове...

Ала дори само този иск трябваше да бъде достатъчен за евросъда, за да разбере с какви люде си има работа. Искът доказва по неоспорим начин същностната несъстоятелност на цялата подадена жалба.

Защото сумата е поредният ярък оксиморон.

От една страна – практически, естетически, психологически, медицински – тя е нелепо голяма. От друга страна – принципно, идейно – тя е нелепо малка.

И как може съдът да реагира на този иск, без да изпадне в нелепост?

1. Да го удовлетвори изцяло? Това е напълно невъзможно. Защото по този начин ще изпадне в тежък еврокретенизъм и ще убеди огромен брой хора – не само целия православен свят – в злокачествени болестни процеси в европейските правни институции, а може би и в несъстоятелността на самия ЕСПЧ. Ще се превърне в лош виц. И тъй като никой няма да плати и стотинка за този виц, ще дискредитира не само пишманевросъдиите, но и всичко европейско.

2. Да го удовлетвори частично? И това е нелепо, защото така съдът ще докаже, че сам не вярва в почтеността на Инокентий (в която без друго никой не вярва). Ще докаже нелегитимността на неговите претенции, а оттам и неговата нелегитимност. Ще докаже неговата алчност. Ще препотвърди за пореден път, че организацията-жалбовносител не е „Св. Синод на Българската Православна Църква“.

3. Да не го удовлетвори. Това е единственото смислено поведение. Но това ще препогребе разколниците и ще обезсмисли цялата ексхумация. Защото те си знаят, че няма да получат тези пари, но колко ли им е хубаво, като си се лъжат за джакпота.

Алчността се е подиграла със своите адепти. Защото, ако бяха поискали някаква не така неприлична сума, макар и да нямаха право, можеха и да я получат.

Но главната нелепост на разколническия паричен иск е, че той е нелепо малък. Щом искат да им се „върнат“ само 107 храма, те всъщност сами доказват, че не са Св. Синод на Българската Православна Църква.

Ако наистина бяха Св. Синод, тогава защо не искат да им се „върне“ всичко. Не искат ли Рилския манастир? А колко ли струва той? А не е ли всъщност „техен“ Бачковският манастир? А Троянският? А защо се „отказват“ от катедралите „Св. Александър Невски“, „Св. Неделя“? Защо се отказват от храмовете в Пловдивска, Сливенска или Варненска епархия и пр., и пр.?

В чии ръце – според разколниците – да останат всичките храмове в България, освен онези 107? Ясно е, че – според тях – те ще си останат в ръцете на легитимния си собственик: Българската Православна Църква.

Тогава за какво всъщност мечтаят разколниците, щом не са титулярът и не претендират за цялото?

Отговорът е очевиден. Те мечтаят за разкол...

Те мечтаят за разкол вечен.

Те мечтаят да са „четвърт Църква“. Инокентий иска само разпределение на териториите. Иска само да е едно от децата на лейтенант Шмид.

Разбира се, това е дребно духовническо мошеничество.

Блянът за 679 милиона ги разконспирира, че дори не са същински разколници. Защото всички истински разколници винаги са вярвали, че те са Църквата.

Църквата не е количествено понятие. Милиони и стотици милиони може да станат отстъпници и да отпаднат от Църквата. Верните може да останат само няколко хиляди, няколко стотици... Но сред океана на отстъпничеството малкият кораб на верните ще бъде пак цялата Църква. Пълноценната. Едната. Неделимата.

Точно така е било в самото начало на Църквата, на Петдесетница, когато Св. Дух снизхожда върху апостолите. Тогава те, шепа люде, са цялата Църква. После, когато към тях се присъединяват няколко хиляди – това е пак цялата Църква, макар и „малко стадо“.

Нашите еврожалбовносители дори не заслужават „титлата“ разколници. И тя им се дава по снизхождение. Истинското им име е „децата на лейтенант Шмит“

Остава въпросът: имат ли своите човешки права децата на лейтенант Шмит? Имат ли своите човешки права узурпаторите? Отговорът е категоричен. Да, узурпаторите имат своите човешки права. И ЕСПЧ е длъжен да отстоява човешките права на узурпаторите срещу евентуален държавния произвол. Може би държавните служители са употребили неправомерна сила срещу разколниците? Може би тяхното човешко достойнство е било унижавано? Може би. Точно в това е работата на ЕСПЧ и тук трябва да приветстваме всяко справедливо решение.

Но самата узурпация не е човешко право. Узурпаторът има други права, но не и правото да узурпира. Той не бива да бъде овъзмездяван за узурпацията. Защото това ще поощри други узурпатори. Създава лош прецедент вреден за обществената нравственост. Освен всичко друго, той ще разклати доверието на гражданите на Европейския съюз в Европейския съд за правата на човека и изобщо в европейските институции.

Лично моето доверие в Страсбург е подронено. Особено стъписваща е умствената недостатъчност, некомпетентността. Тези люде изобщо не са разбрали какво е Църквата. Не са разбрали дори какво е първото свойство на Църквата.

А то е записано на най-видното място – в Символ на вярата; с най-простите, ясни и недвусмислени думи:

„Вярвам ... в една, света вселенска и апостолска Църква.“

Казано е изрично – една. Единността е първото свойство на Църквата.

Понякога неточно наричаме Българската, Сръбската, Румънската, Еладската, Руската, Грузинската и пр. православни църкви „сестри“. Всъщност те са повече от сестри. Те са едно.

Българската Православна Църква във всички най-важни отношения – мистично, догматично, канонично, литургично, евхаристийно – е едно с Цариградската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Руската, Сръбската, Румънската и пр. Те са поместни подразделения на Едната Православна Вселенска Съборна Апостолска Христова Църква.

С оглед на нейната същност (единност, съборност), единственият меродавен авторитет по каноничните въпроси е Съборът на Църквата – Всеправославният събор.

Въпросът за каноничността на патриарх Максим и на оглавявания от него Св. Синод никога не е бил спорен в Православието. Но с оглед на опита за преврат, който с политическа подкрепа стана опасен за Църквата, през 1998 г. в София беше свикан от Цариградския патриарх Вартоломей Всеправославен Събор – не за да се обсъжда, а за да се подчертае изрично веднъж завинаги каноничността на Българския патриарх и Св. Синод и по този начин да се ликвидира „разколът“.

Този събор е безпрецедентен.

Никога дотогава не се е свиквал такъв високо представителен Всеправославен Събор по подобен въпрос. Това показва, от една страна, солидарността и единството на Църквата, а от друга – големия личен авторитет на патриарх Максим. И всичко това стана само преди десет години пред очите на всички в центъра на София.

Въпросът за легитимността на Патриарх Максим е ключов за целия казус, обсъждан в ЕСПЧ. А Всеправославният Събор от 1998 г. е тоталното меродавно събитие по изясняване на този въпрос.

В документа от Страсбург има безброй манипулации с фактите. На друго място можем да дадем тяхното по-подробно изложение. Тук ще разгледаме именно отношението към Всеправославния събор в Страсбургския документ като пример за недобросъвестно манипулиране с фактите.

Ето стандартното обективно енциклопедично описание на този Събор на най-общодостъпното и неутрално място – в Уикипедия:

Софийски всеправославен поместен събор в храма "Св. Ал. Невски" (30 септември и 1 октомври 1998 г.). На «Светия разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор» участват Цариградският вселенски патриарх Вартоломей, патриархът на Антиохия и целия Изток Игнатий VI, Московският и на цяла Русия патриарх Алексий II, патриархът на Александрия и цяла Африка Петър VII, патриархът на Белград и цяла Сърбия Павел, патриархът на Букурещ и цяла Румъния Теоктист, патриархът на София и цяла България Максим и др. представители на поместните патриаршески автокефални и автономни Православни църкви, които търсят начини за преодоляване на разкола в Българската църква. Представители на разколниците се явяват на събора и представят покайна декларация, в която молят за прошка за греховете, извършени от тях досега. Те обявяват, че признават Негово Светейшество Максим за патриарх на Българската православна църква, отказват се от своите санове, получени по време на разкола, и се явяват на събора като обикновени монаси. Заради разкаянието и желанието им да служат отново на Българската православна църква, по снизхождение и по силата на пълна икономия, Съборът ги прима отново в лоното на Православието и признава епископско достойнство и сега те са на разположение на Св. Синод на БПЦ. Бившият ‛патриарх“ Пимен се отказва от своите претенции да ръководи Църквата и съборът отменява наложените му анатема и низвержение и му дава титлата бивш Неврокопски митрополит.

А ето как е представен Всеправославният събор в три поредни параграфа в документа от Страсбург:

34. На 22 юни 1998 г. организацията-жалбовносител реши да свика през октомври или ноември 1998 г. национален събор на клир и вярващи с амбицията да обедини Църквата.

35. На 30 септември и 1 октомври 1998 г. Св. Синод, председателстван от Патриарх Максим, проведе национално събрание със същата амбиция. На събранието, което било обявено за Свети разширен и надюрисдикционен Всеправославен Събор, са присъствали патриарси и други висши духовници от Русия, Румъния, Кипър, Гърция, Израел, Албания, Полша, Чешката република и Словакия. Според протоколите, представени от третата страна, редица привърженици на организацията-жалбовносител, включително Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий, са направили покаятелни изявления и били приети под ръководството на Максим, но са били понижени в по-нисък духовен сан. Протоколите съдържали език, силно осъждащ организацията-ищец за това, че е създала разкола.

36. Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим. Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили.

В този текст има два пъти повече лъжи и измами, отколкото изречения.

1. Първата от тях е, че на организацията-жалбовносител (т.е. разколниците), която собствено създава разединението в Църквата, се вменява „амбицията да обедини Църквата“! Разколниците – борци за единство! И Оруел би завидял на такъв doublethink.

2. Втората измама е, че се внушава някакъв паралелизъм и съизмеримост на две събития, които всъщност са перпендикулярни по направление и несравними по достойнство и ранг. Те уж били „със същите амбиции“. По същата логика и колорадският бръмбар, и колорадският фермер гледат на картофената нива „със същите амбиции“?

3. Трета неистина. Не е вярно, че на 30 септември и 1 октомври било проведено „национално събрание“. Проведено е възможно най-наднационалното в Православието.

4. Не е вярно, че „националното събрание“ „било обявено за... Всеправославен събор“. Не. Изначално е свикан съвсем истински Всеправославен събор именно като такъв.

5. Петото лукавство, е че не се споменава от кого е свикан Съборът. А той е свикан от Цариградския патриарх Вартоломей – пръв между равни сред патриарсите.

6. С мъглявия израз „патриарси и други висши духовници“ се премълчава и преиначава действителният исторически ръст на събитието. Никога през двете хилядолетия на Църквата по днешните български земи не се беше свиквал Събор с участието на седем патриарси и още архиепископи, оглавяващи автокефални църкви и пр. упълномощени епископи.

7. Седмата измама дебне в предлога „от“. Патриарсите и архиепископите не са „от“, а са „на“. Няколко милиона българи сме от България, но един е Патриархът на България – Максим. Неспоменатият Петър VІІ не е просто от Египет, а е Патриарх на Александрия и цяла Африка.

8. Измамно е последвалото изброяването на само девет държави в списък, представен като завършен с израза „и Словакия“. Тук недобросъвестността е груба и явна. В този списък изобщо не е включена цялата челна тройка според реда на старшинство в цялото Православие. Премълчано е участието на патриарсите на най-славните и древни апостолски катедри – Цариградския, Александрийския и Антиохийския! Онзи, който е знаел за участието на албанския, чешкия и словашкия представители, несъмнено е разпоагал с пълния списък. Следователно той съзнателно (т. е. недобросъвестно, с цел измама) е махнал най-важните имена.

9. Дребна измама в същата посока е изразът „присъствали“. Ако ставаше дума за национална конференция, те щяха да присъстват. В случая обаче те не просто присъстват, а участват. Те са Съборът.

10. Изразът „според протоколите, представени от третата страна“ (т. е. от Светия Синод на БПЦ) представя събитията (най-важното в случая е покаянието на Инокентий) като недоказани. Но само „според протоколите“ ли е така? Нали има писмени документи. Нали всичко това стана насред София. Нали бяхме там. Нали го видяхме с очите си. Пишеше го в цялата преса на другия ден. Пише го и насред Интернет в Уикипедия...

11. Водачите на разкола не бяха понижени в „по-нисък духовен сан“. Тъкмо напротив! Беше проявено „велико снизхождение“ (мегали икономия) и бяха признати техните епископски хиротонии, получени по времето на разкола.

Това е само един пример измежду многото в целия текст на документа от Страсбург.

А събитието е дваж ключово по обсъждания от ЕСПЧ въпрос. Веднъж то забива последния пирон в ковчега на тезата, че уж Патриарх Максим не бил легитимен. И второ, то свидетелства за официалното, явно и лично покаяние на Инокентий пред Събора, включително и пред Патриарх Максим като неразделна част от този Събора – и ipso facto официалното, явно и лично признаване легитимността на Патриарх Максим от страна на Инокентий.

Образцово неистинен е целият параграф 36 от Страсбургския документ, който заслужава повторно цитиране лъжа по лъжа:

Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Истината е точно обратното. Тъкмо Съборът доведе до помирение с личното участие на Инокентий. Който след това се отметна от Събора и помирението.

Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим. Истина е точно обратното. Разколниците продължиха своите усилия именно да разединят вярващите – т. е. да продължат разкола.

Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили. Истина е точно обратното. Не само не изглежда, а съвсем непоклатимо сигурно е, че Инокентий направи покаятелно изявление пред Събора.

Някой се подиграва с нас. Някой се подиграва с понятия, като съд, правосъдие, Европа, права на човека, България, Църква!

Примерът с изопаченото представяне на Всеправославния Събор в Страсбургския документ може да бъде последван от още много подобни примери от текста, но това ще направя другаде. Важна в случая е методиката, преиначаването на фактите, моралът при отстояване на неистината – все неща, които наивно сме свързвали с тоталитарното минало и сега ни се връщат като déjà vu.

Същите методи на работа са налице и при прокарването на разколническия опит за политизация на темата. Тук е приложен похватът на полуистината.

Вярно е, че в началото на разкола църковните превратаджии бяха подкрепени от СДС. Стратегията на разколниците беше именно да представят въпроса като политически. Разбира се, всеки въпрос може да се политизира. И в първия етап тактиката на разколниците успя. СДС се улови на въдицата на превратаджиите, политизира темата, повярва в антихристиянската идея за революционни промени в Църквата и по този начин даде сила на разкола.

Но.

Това е само една четвърт от истината по „политическата“ тема. Политизираният (седесарският) период на разкола приключи преди събитията, по които се жалва Инокентий.

Втората четвърт от политическата истина е, че по-късно същата тази партия СДС официално и изрично се разграничи от подкрепата на разкола и по този начин въпросът още тогава се деполитизира.

Третата четвърт от политическата истина е, че Законът за вероизповеданията (2002 г.) и намесата на държавата за ликвидиране последиците от разкола (2004 г.) бяха дело на правителството на Симеон Сакскобургготски, което тогава държеше мнозинството в Парламента. Политическата опозиция СДС-БСП нямаше отношение към действията на държавния апарат. Така темата беше исторически деполитизирана. Към 2002 г. разколниците бяха останали без своята политическа маска – само с углавните съставки на деянията си. Следователно цялата ретроспектива в изложението на Страсбургския оксиморон с нейното втренчване в исторически екскурс за периода на фалшивата политизация се оказва антиисторическа, некоректно поднесена и подвеждаща.

Четвъртата четвърт от политическата истина е, че по времето, когато се е приемал оспорваният от Инокентий Закон за вероизповеданията, и когато са били извършвани въпросните действия на държавата, нито една реална партия в България не подкрепя политически осиротелите превратаджии. Една от големите исторически поуки от историята на разкола беше именно в това, че не всяка политизация следва да се приема като истинска. А Страсбург трябваше да се възползва от исторически осмисления опит на лъжеполитизацията. Която впрочем съпътства всички революционни процеси и трябва да бъде разпознавана.

Ето как станаха нещата.

Основен манипулативен похват на разколниците е фалшивата политизация чрез лъжеантикомунизъм. Тя представя нещата така: патриарх Максим е нелегитимен, защото уж не бил избран на църковен събор, а уж бил „назначен“ от комунистическата партия.

Това твърдение не отговаря на истината. Патриарх Максим е избран на Патриаршески избирателен събор през 1971 г. Да, той е бил кандидатът, предпочитан от Комунистическата партия. Но под изборните протоколи са се подписали пред очите на целия Събор всички митрополити, включително и Неврокопският Пимен, който впоследствие оглави разкола и стана лъжепатриарх. Същият дядо Пимен през двете десетилетия между 1971 и 1991 г. е произнасял най-свръххвалебствените поздравления по годишнините на патриарх Максим. Същият дядо Пимен на всяка св. Литургия, както мъдро повеляват каноните, е упоменавал българския патриарх Максим. Това упоменаване е повече от подпис, повече от пуснат вот, повече от акламация. То е тоталният печат на легитимността на патриарх Максим, защото се прави собственогласно от всеки български митрополит в най-свещената част на светата Литургия – пред Бога, пред народа и пред себе си.

Ако ти там не си истински, къде си истински?

Все пак, ще кажат, не може да се отрече, че дори формално да се е минало през процедурата на Събора, все пак БКП е имала начин да въздейства върху избирателите, да даде да се разбере кой е предпочитаният от властите кандидат.

Вероятно е било така.

Но.

Тогава Църквата беше под поредното – този път комунистическо – иго.

Историческата справка на ЕСПЧ пропуска да вземе предвид, че след падането на Константинопол под турско иго в 1453 г. фактически всички Цариградски патриарси са били избирани с благоволението на турските султани. Великият Генадий Схоларий е бил явно предпочитаният кандидат на Мехмед ІІ Завоевателя. И него ли ще обявим за нелегитимен?

Българската Екзархия беше учредена със султански ферман през 1870 г. И нея ли ще обявим за нелегитимна? За първи български Екзарх е бил избран митрополит Иларион Ловчански. Но той веднага е принуден да се оттегли и на негово място избират предпочитания от властите Антим. И него ли ще обявим за нелегитимен?

Тъкмо при доминираната от комунистите власт след 1944 г. беше избран Екзарх Стефан. И него ли ще обявим за нелегитимен?

При пълната власт на комунистите през 1953 г. тържествено беше обявено възстановяването на Българската Патриаршия. И нея ли ще обявим за нелегитимна?

Ама, казват повърхностните, защо не са се борили срещу безбожния комунизъм?

Всъщност, борили са се много повече от всички нас.

Защото няма по-истинска и по-ефективна борба срещу комунизма, безбожието, разкола, решението на ЕСПЧ и всяко зло от светата Литургия. В която молитвеникът се моли Богу не за злото на злодеите, а за тяхното добро.

Патриарх Максим от ръкоположението си като йеромонах през май 1942 г., та до ден днешен, не е преставал редовно да служи св. Божествена Литургия.

Георги Тодоров