свещ. Георги Георгиев
„Аз съм човек. Заедно с цялото човечество съм създаден от Бога. Заради нас Бог създаде и устрои останалото творение и ни го повери, за да живеем в него и да го пазим, като съблюдаваме заповедите Му и не противопоставяме своята свободна воля на Неговата. Създал ни е по Свой образ, като е заложил в нас и неустоим копнеж да Му се уподобяваме, защото Той е свят и копнежът ни е по тази святост. Заради прародителски грях човешката природа се е поотдалечила от Божия образ и е затруднена в постигането на Божието подобие и святост, но милостивият ни Създател ни е обещал да ни въздигне и помогне, заради което и сам Той се е родил човек, показал ни е пример за непорочен живот, претърпял е доброволно смърт и е възкръснал, обещавайки и на нас възкресение. Устроил е и поддържа Църква (събрание), в която Той неотлъчно пребивава и се грижи за нашето духовно възстановяване, заедно с Пречистата Богородица, ангелските сили и светците – хора като нас, прославени от Него в святост, за да следваме техния пример.
Лично за мен е първостепенно важно да търся и постигам Божието подобие, подпомогнат от Него, и непрестанно да изчиствам вредните последици от собствените ми и на цялото човечество грехове, докато съм жив на земята. Защото, когато напусна този свят и се изправя пред моя Създател, ще бъде късно. Не знам колко време ми е отредил за това, но от опит знам, че ако положа малко усилия, Той ме възнаграждава с блаженството, към което е насочен и моят копнеж. Харесва ми да съм в Доброто и силно желая това да продължи вечно, да не е временно. Чувствам и вярвам, че и аз съм създаден за вечност. Искам, много искам да пребивавам в моята вечност с моя Бог! Стремя се да правя всичко възможно, за да го постигам, и съм сигурен, че Бог ще ми даде сили и за невъзможното.
Аз съм християнин. Наричам се така по името на моя Господ Бог Иисус Христос. Моля се на моя Бог и душата ми се радва от общението с Него, но Той е предвидил за нас, хората, да се събираме, за да отправяме заедно молитвата си към Него в Неговата Църква. Църквата е събранието на всички християни. За тази цел сме си построили и устроили храм. Когато сме заедно в Божието име, и сам Той е сред нас. Както Бог е приканил мен да съм християнин, така е призовал други като мен за Свои свещеници. Свещеникът предстои с нас пред Бога и извършва Тайнство, чрез което сам Бог става достъпен за нас, а ние самите се богоуподобяваме, като пребиваваме в любов помежду си, както и Той пребивава в съвършена любов към нас. Църквата Христова ни съпровожда през целия ни живот, за да можем да прекараме всеки даден ни миг като истински Христови последователи. В Нея сме кръстени в името Христово, като сме получили печата на Светия Дух, който укрепява нашите душевни сили в борбата ни със злото. В Църквата чрез свещениците получаваме опрощение на греховете си, както и сили да не затъваме в тях. За да укрепваме духовно, доста често постим, като се въздържаме от някои земни привързаности. Ако решим да свържем живота си в семейство, в Църквата получаваме от Бога благословение и сили за съвместния си живот. А като напуснем този свят, Църквата се моли за нас, чрез хората, у които сме оставили своята любов. Но преди всичко в храма на Църквата се извършва светата Евхаристия (благодарствена служба), като самият богослужебен чин е точно определен и се нарича литургия (общо дело, обществена служба). В нея, водени от свещенството, измолваме Дух Свети над предложените хляб и вино, като така получаваме възможност да се при-общим необяснимо за нас с Господ Иисус Христос за своя полза – всеки според своята нужда. Молим се и за целия свят, като вярваме, че и просиялите в святост наши събратя – светиите, се застъпват за нас самите. Аз и всички останали християни полагаме усилия да придобиваме християнски добродетели, за да живеем в богообщение. Опитваме се да умножаваме знанията си относно нашата вяра, за да можем заедно и без противоречия и грешки да я изповядваме. Така са правили всички наши предци – усърдно са изучавали и правилно са изповядвали своята вяра, затова и се наричаме право-славни. Защото славим Господа правилно. Длъжни сме да пазим вярата си чиста и печата на Св. Дух неповреден, за да не изпаднем в окаяно положение като общност и Бог да отвърне от нас Своя Дух. Ако пазим нашата апостолската вяра, това няма да стане. Затова и се молим така: „Господи, Който си изпратил Пресветия Твой Дух над твоите апостоли, Него, Благий Боже, не отнимай от нас, но обнови нас, които Ти се молим”.
Аз знам, кога в нашия храм се извършва общото богослужение и се старая да ходя на него редовно и навреме. Макар да знам, че ако пропусна да отида, цялата Църква се моли и за мен, се старая и аз да дам своя принос в това общо дело. По причина че е важно за мен да съм в хармония с общия ред по време на светата Литургия, аз се старая да изучавам как да се държа в храма по време на службата, за да принеса полза на себе си и другите и да не ги възпрепятствам, защото те имат същия стремеж. Научих се да внимавам в думите, които свещеникът произнася, за да може моята молитва да е част от общата.
В света, който ме заобикаля, се опитвам да живея като истински Христов последовател. Това прави живота ми тук труден. Стремя се към благополучие и щастие в този свят, но не желая да ги получа с цената на това, да отстъпя от Бога. По тази причина успехът и благоденствието стават второстепенна ценност за мен. Надявам се в деня, когато всички ще бъдем възкресени за вечен живот, да получа дяла на избраните в Царството Му.”
Горният текст представлява опит с пестеливи думи да се изобрази един християнски светоглед с елементи на вероизповед. Светогледът, както знаем, е система от възгледи, която ни обяснява нашето място в света. Той включва и йерархия на ценностите. Светогледът не може да се „сглоби” от лъскави парченца идеи, щипнати оттук-оттам. Или ако може, то не би било светоглед, а постмодерна идейна бутафория.
Повечето затруднения в отношенията между свещеника и някои християни е заради отсъствие у тях на християнски светоглед, както впрочем на какъвто и да било изобщо. Защото, ако човек е например инославен или атеист, то той не би ходил в християнски храм и недоразуменията биха се избегнали. Хората, които се чувстват призовани в храма чрез благодатта на своето кръщение, но нямат правилните очаквания, се поставят в невъзможност да приемат това, което там се преподава. Например, те не разбират и никога не научават какво представлява като текст и дух светата Божествена литургия не заради друго, а защото не смятат за ценно да узнаят това и да се впишат в богослужбата. Последицата е, че те не оценяват важността и смисъла на самата богослужба, както и мястото на свещеника в нея. И тогава идват въпросите: „защо попът влиза и излиза с едни чаши, облечен в тези дрехи; защо дърпа и спуска тия завеси; защо не ми дават да ходя из храма, както намеря за добре и изобщо – каква е тая тайнственост в 21. информационен век?! Какво толкова знае той, което аз не знам и не може ли просто да ме информира, вместо да разиграва тези неразбираеми спектакли?! Защо отказва да дойде у дома в неделя сутрин и защо го няма в храма в три следобед?! Питам го нещо елементарно, а той започва от Адам и Ева!”
Нарушената комуникация е очевидна, нали? Може би е време да си уеднаквим кодовете и сверим светогледите… Усилия, които и двете страни си дължат!
14 септември 2009
Трънливият път на енорийския свещеник
свещ. Георги Георгиев
(пълната версия на публикуваното във в.Монитор)
В началото на обучението си в Богословския факултет имах любимо занимание: любопитствах да науча от моите нови състуденти кой как е повярвал, как се е оказал сред активно вярващите християни. Дали съм бил възхитен от чудото на собственото ми вцърковяване, или е било проява на старото ми любопитство към човешките съдби, не съм мислил.
Част от състудентите ми, разбира се, бяха в Църквата „по наследство”.Тези хора обикновено са деца на свещенически семейства с вяра, винаги свързана с богослужението. Не са търсили вярата и не са имали дилемата дали да я приемат. Наследствено вярващите бяха извън моето внимание, тъй като въпросът, “как са повярвали”, е ясен. Интересни ми бяха неофитите (новоповярвалите)…
Имаше поразителни случаи, някои – абсурдни и комични. Един например свидетелствуваше, че когато дошъл в София от дунавския си град, за да продава декоративни рибки, се почувствал привлечен да слезе от трамвая и да влезе в красивата сграда на факултета, където тъкмо се подавали документи за кандидатстване. Друг пък в шести клас бил перспектвен футболист. След травма на игрището си дава сметка за безсмислената си кариера и пожелава да кандидатства в семинарията (средното богословско училище), изненадвайки своите родители с неочакван житейски завой. Трети незабелязано завърши факултета по богословие, докато беше в редиците на елитно военно формирование. Голяма част от тези новоповярвали българи пожелават свещенството, като приемат да носят неизвестните и за тях самите трудности (и радости) на това призвание. Днес сред моите събратя има доста хора като мен, с второ висше образование, завършили или не до края първото - НАТФИЗ, биология, славянски филологии… Аз бях завършил семестриално българска филология.
Свещеническото служение в своите детайли остава скрито за почти всички, дори за завършилите богословие. Ако човек не е расъл в семейство на свещеник и пожелае да стане такъв, носи в себе си доста илюзорни представи… Аз например си представях, че като свещеник ще дам възможност на своите заровени таланти да намерят своето приложение. Че хората с радост ще попиват учението на Църквата, изразено със слово. Оказа се, че ако човек не се почувства призован за вярата чрез Божията благодат, няма да приеме Божието слово като Божие. Навремето бях изучавал старобългарска литература, която е изцяло богословска, но си бях останал невярващ. Доста хора се заблуждават, че вярата е въпрос просто на образование. Може би просвещение, освещение… Навремето жителите на град Коринт спорели, кой на кого от апостолите е ученик, а апостол Павел ги укорява с думите: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте…(1Кор. 3:6 – 9)
Много често под слово се подразбира просто Библията. Днес тази книга, парадоксално казано, е прекалено достъпна… Често се чува: „Четох Библията, но нищо не разбрах”. Хората в света имат протестантско отношение към нея – не осъзнават нуждата от правилното й тълкуване, което се пази в в преданието на Православната църква. Протестантите постоянно я четат, но после така свободно я тълкуват, че протестантските „църкви” са достигнали динамичен брой от няколко хиляди.
Ние обаче, не сме Църква на Библията, а Църква, която е написала и притежава Библия. Томовете богословка литература, която доизяснява истините на вярата, залегнали в Библията, я надвишават по обем стотици пъти.
Малко са пресилени укорите към свещенството, че не обяснява чрез слово вярата. Често се оказва, че хората, запознати със словото, са си го намерили сами, след като сърцето им се е отключило от една подхвърлена дума. Но ако това отключване не е налице, нищо не ще се постигне, дори свещениците да ходеха от врата на врата да досаждат. С това са емблематични членовете на сектата „Свидетели на Йехова”. Случвало се е да обяснявам в проповед на дошлите в храма, че е по – спасително да участват в литургията, отколкото да шумят с торбичките и вадят погачите, а после да се появи коментар: „Той каза, че който носи погачи, няма да се спаси”.
Разбира се, словото трябва да се разпространява, особено в днешния наситен с фалшиви послания век. Тополата също, по Божия наредба, хвърля милиарди семенца, като от тях може да не израсте дори и едно ново дръвче. Семето на словото е важно, но важна е и почвата на отделната душа, както това добре се обяснява в притчата за сеяча. Затрудненията при възприемането на словото са различни. В града хората са по-образовани и повече схващат трудносмилаемата за днешните хора богословска материя, но натрупаната оттук-оттам камара от парчета псевдовяра им пречи да приемат. В селата, където са останали предимно слабообразовани българи, разбирането е по-трудно, а и пречат суеверията. Суеверията на село са циментирани от авторитета на старите хора, които ги разпространяват.
Най вредният елемент на суеверията е страхът от магии, или по друг начин наречени енергийни въздействия. Вреден е, защото човек тогава търси врачки и така доброволно се предоставя на истинско разрушително въздействие от страна на зли сили, които сега вече имат правото да въздействат. Това е дълбоко вкоренено вярване, което умело се осребрява от съвременните шарлатани – „магове”, „екстрасенси” и пр. Поразени са не само "простите хора от село", получили този страх по родово предание. Силно са податливи и интелектуалците, които по този начин намират лесни отговори на трудни житейски въпроси. Има много публични личности, които са абонирани за някой "развалящ” магии шмекер, или действително общуващ с демони човек.
При тези занимания е налице вътрешна потребност на човека да има възможност чрез действия на направлява съдбата си, по схемата "извършено действие - получен резултат". Не е задоволително за такъв човек да се моли на Бога и да се надява на удовлетворяване на молбата. Когато поръчват молитва, много хора гледат на нея така: "Попът ще ми чете и ще стане". Не се вслушват в молитвата, нито я съпреживяват. Някои нейни аспекти дори не им харесват и се чумерят. Горчиво ме разсмиват призиви от типа: „Ела да ми пееш на погачата (агнето)”. Веднага се сещам за народната песен „Агънце мило, байново”.
Разбира се, както при словото, страхът от магии може лесно да премине в здрава вяра само ако душата е готова да я приеме. Просто свещеникът трябва винаги да опитва, но сериозно рискува тези, които няма да му повярват, да се настроят срещу него.
Но рискът си струва, още повече, че не сме призовани да човекоугодничим, а да градим със здрави тухли върху основата на апостолското учение, а не със слама, както заповядва св. Апостол Павел (1Кор. 3:10-14).
Случи се веднъж, една жена дойде да поиска „един литър светена вода”. Подозрително попитах защо точно един литър. Оказа се, че жената е ходила при врачка, която й поръчала да вземе от храма тази вода, за да извършва с нея бесовските си занимания. Поговорих й, като не очаквах да ми повярва. Слава Богу обаче, тя веднага отхвърли страха от всякакви магии и с радост прие да разчита единствено на Божията защита. В рамките на една година, без никакви повече увещания и поучения от моя страна, тази жена стана истински и правилно вярваща християнка, която спазва постите, изповядва се и се причастява. Излиза, че Бог е излял благодатно върху нея Своето поучение, веднага след като тя отхвърли суеверието.
Суеверията, като едни духовни плевели са ... доста жизнени. Народът казва: "Магарето яде троскота, а той му пониква на задника". Трябва да се има предвид обаче, че ако някой свещеник се заеме на изкоренява троскота, магаретата ще са против и ще отидат другаде. Веднага ще се появи обвинението, че така хората се отблъскват от Църквата и се предоставят на маговете. Това обаче не е толкова вярно. По – вярното е, че ако оставиш суеверието да си расте заедно с вярата, ставаш съдружник на маговете. Те впрочем, с радост приемат това съдружие, защото така получават църковна легитимност за своите занимания. Често пращат своите жертви в храм, където „да им се четат киприянови молитви”, които впрочем отсъстват от требника. Как да постъпят свещениците? Да угодят на хората, или да ги хокат за техните суеверия? Оказва се, че хората са силно чувствителни към всяко по-остро отношение на свещеник. Неща, които преди свещенството си казвал на висок глас без особени реакции, като свещеник да ги прошепнещ само, се получава буря. Затова и свещениците бързо се научават да си мълчат по много щекотливи въпроси. Интересно е, че тези, които черпят вярата си от суеверията, са особено агресивни към свещенството. Готовността им за скандал е светкавична. Понякога премислиш три пъти, преди да се обадиш, едва промълвиш нещо и – експлозия! Веднъж на голям празник след службата забелязах, че една жена е донесла някаква мокетена пътека, имитираща зеброва кожа, и я постила пред дверите, като маха старата, която си беше в комплект с останалите килими. Зарекох се да си замълча, а после да я махна, но тази жена ме спря и ми заобяснява, че понеже често падала, както върви, й казали да купи пътека и да я сложи там, където минава свещеникът. Сметнах, че нямам време да й разсейвам празноверията. Едва ли не угоднически попитах: „Защо бе, мила, не дойде предварително да я изберем заедно тази пътека?” Мигновено ме заплаши, че ще я занесе в друг храм. С радост се съгласих, при което тя истерично се развика, че ни й приемам дара и дори се разплака. Вече беше късно да се направи каквото и да било. Да я бях взел тая пуста пътека…
Хората имат неправилни очаквания от свещенството. Те искат да видят в свещеника един съвършен в представите им образ, без да се интересуват как неговият носител ще го постигне. И... често "неговият носител" надява расото като маска, като по този начин става "варосана гробница". Това лесно се постига и лесно се поддържа. Хората знаят, че отдолу нещата няма как да са толкова читави и се успокояват в своята порочност. Подхилват се и се подиграват, ако те видят в магазина да купуваш постно през постите и неприятно се изненадват, ако им заявиш направо : "Да, постя, ела вкъщи да провериш!"
Или пък разказват (с одобрение!!!) една и съща лигава история: "Познавах един поп, който оставяше расото на закачалката и викаше – „Дядо попе, ти стой тука, а аз ще пия едно вино". Понеже знаят, че фалшивият образ е невъзможен, те не вярват в каквото и да било съдържание.
Хората имат спешна нужда от ударни дози истина, защото много са лъгани и вече им се струва нормално. Трябва да им бъде показано, че свещеникът не е дрехата, кроткото държание и лицемерната благост, а човек като тях, но правещ опит да промени нещата при себе си и който по силите си и с Божията помощ е поставен да помогне и на тях в тази спасителна задача, ако биха решили да се възползват.
Хората имат нужда от свещеници, които да разпознаят, както и да са облечени, според случая и мястото, защото те в същината си са едни и същи - истински, не лустросани, не маскирани... (не и негодници, разбира се).
Другото, което може неприятно да изненада свещеника, е слабото посещение на храма по време на служба. Ако тези, които са се кръстили като православни, ходеха на църква само веднъж в месеца, то нужните за това храмове щяха да са десет пъти повече от сегашния брой. Рядкото посещение влече след себе си хаос и многолюдие на най - светлите празници, като това понякога докарва на служещите в храма нерви и скандали, помрачаващи радостта от празника.
Съвременният човек паникьосано търси изгубеното си чувство за Святост и Истина в техния абсолютен порядък. Липсва му убеденост, че тези категории съществуват. Толкова заплетено изглежда, че човек се чуди откъде да го подхване. Може би малко и лошо се молим, защото сме донесли в Църквата лошите си навици. Милостив Господ!
(пълната версия на публикуваното във в.Монитор)
В началото на обучението си в Богословския факултет имах любимо занимание: любопитствах да науча от моите нови състуденти кой как е повярвал, как се е оказал сред активно вярващите християни. Дали съм бил възхитен от чудото на собственото ми вцърковяване, или е било проява на старото ми любопитство към човешките съдби, не съм мислил.
Част от състудентите ми, разбира се, бяха в Църквата „по наследство”.Тези хора обикновено са деца на свещенически семейства с вяра, винаги свързана с богослужението. Не са търсили вярата и не са имали дилемата дали да я приемат. Наследствено вярващите бяха извън моето внимание, тъй като въпросът, “как са повярвали”, е ясен. Интересни ми бяха неофитите (новоповярвалите)…
Имаше поразителни случаи, някои – абсурдни и комични. Един например свидетелствуваше, че когато дошъл в София от дунавския си град, за да продава декоративни рибки, се почувствал привлечен да слезе от трамвая и да влезе в красивата сграда на факултета, където тъкмо се подавали документи за кандидатстване. Друг пък в шести клас бил перспектвен футболист. След травма на игрището си дава сметка за безсмислената си кариера и пожелава да кандидатства в семинарията (средното богословско училище), изненадвайки своите родители с неочакван житейски завой. Трети незабелязано завърши факултета по богословие, докато беше в редиците на елитно военно формирование. Голяма част от тези новоповярвали българи пожелават свещенството, като приемат да носят неизвестните и за тях самите трудности (и радости) на това призвание. Днес сред моите събратя има доста хора като мен, с второ висше образование, завършили или не до края първото - НАТФИЗ, биология, славянски филологии… Аз бях завършил семестриално българска филология.
Свещеническото служение в своите детайли остава скрито за почти всички, дори за завършилите богословие. Ако човек не е расъл в семейство на свещеник и пожелае да стане такъв, носи в себе си доста илюзорни представи… Аз например си представях, че като свещеник ще дам възможност на своите заровени таланти да намерят своето приложение. Че хората с радост ще попиват учението на Църквата, изразено със слово. Оказа се, че ако човек не се почувства призован за вярата чрез Божията благодат, няма да приеме Божието слово като Божие. Навремето бях изучавал старобългарска литература, която е изцяло богословска, но си бях останал невярващ. Доста хора се заблуждават, че вярата е въпрос просто на образование. Може би просвещение, освещение… Навремето жителите на град Коринт спорели, кой на кого от апостолите е ученик, а апостол Павел ги укорява с думите: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте…(1Кор. 3:6 – 9)
Много често под слово се подразбира просто Библията. Днес тази книга, парадоксално казано, е прекалено достъпна… Често се чува: „Четох Библията, но нищо не разбрах”. Хората в света имат протестантско отношение към нея – не осъзнават нуждата от правилното й тълкуване, което се пази в в преданието на Православната църква. Протестантите постоянно я четат, но после така свободно я тълкуват, че протестантските „църкви” са достигнали динамичен брой от няколко хиляди.
Ние обаче, не сме Църква на Библията, а Църква, която е написала и притежава Библия. Томовете богословка литература, която доизяснява истините на вярата, залегнали в Библията, я надвишават по обем стотици пъти.
Малко са пресилени укорите към свещенството, че не обяснява чрез слово вярата. Често се оказва, че хората, запознати със словото, са си го намерили сами, след като сърцето им се е отключило от една подхвърлена дума. Но ако това отключване не е налице, нищо не ще се постигне, дори свещениците да ходеха от врата на врата да досаждат. С това са емблематични членовете на сектата „Свидетели на Йехова”. Случвало се е да обяснявам в проповед на дошлите в храма, че е по – спасително да участват в литургията, отколкото да шумят с торбичките и вадят погачите, а после да се появи коментар: „Той каза, че който носи погачи, няма да се спаси”.
Разбира се, словото трябва да се разпространява, особено в днешния наситен с фалшиви послания век. Тополата също, по Божия наредба, хвърля милиарди семенца, като от тях може да не израсте дори и едно ново дръвче. Семето на словото е важно, но важна е и почвата на отделната душа, както това добре се обяснява в притчата за сеяча. Затрудненията при възприемането на словото са различни. В града хората са по-образовани и повече схващат трудносмилаемата за днешните хора богословска материя, но натрупаната оттук-оттам камара от парчета псевдовяра им пречи да приемат. В селата, където са останали предимно слабообразовани българи, разбирането е по-трудно, а и пречат суеверията. Суеверията на село са циментирани от авторитета на старите хора, които ги разпространяват.
Най вредният елемент на суеверията е страхът от магии, или по друг начин наречени енергийни въздействия. Вреден е, защото човек тогава търси врачки и така доброволно се предоставя на истинско разрушително въздействие от страна на зли сили, които сега вече имат правото да въздействат. Това е дълбоко вкоренено вярване, което умело се осребрява от съвременните шарлатани – „магове”, „екстрасенси” и пр. Поразени са не само "простите хора от село", получили този страх по родово предание. Силно са податливи и интелектуалците, които по този начин намират лесни отговори на трудни житейски въпроси. Има много публични личности, които са абонирани за някой "развалящ” магии шмекер, или действително общуващ с демони човек.
При тези занимания е налице вътрешна потребност на човека да има възможност чрез действия на направлява съдбата си, по схемата "извършено действие - получен резултат". Не е задоволително за такъв човек да се моли на Бога и да се надява на удовлетворяване на молбата. Когато поръчват молитва, много хора гледат на нея така: "Попът ще ми чете и ще стане". Не се вслушват в молитвата, нито я съпреживяват. Някои нейни аспекти дори не им харесват и се чумерят. Горчиво ме разсмиват призиви от типа: „Ела да ми пееш на погачата (агнето)”. Веднага се сещам за народната песен „Агънце мило, байново”.
Разбира се, както при словото, страхът от магии може лесно да премине в здрава вяра само ако душата е готова да я приеме. Просто свещеникът трябва винаги да опитва, но сериозно рискува тези, които няма да му повярват, да се настроят срещу него.
Но рискът си струва, още повече, че не сме призовани да човекоугодничим, а да градим със здрави тухли върху основата на апостолското учение, а не със слама, както заповядва св. Апостол Павел (1Кор. 3:10-14).
Случи се веднъж, една жена дойде да поиска „един литър светена вода”. Подозрително попитах защо точно един литър. Оказа се, че жената е ходила при врачка, която й поръчала да вземе от храма тази вода, за да извършва с нея бесовските си занимания. Поговорих й, като не очаквах да ми повярва. Слава Богу обаче, тя веднага отхвърли страха от всякакви магии и с радост прие да разчита единствено на Божията защита. В рамките на една година, без никакви повече увещания и поучения от моя страна, тази жена стана истински и правилно вярваща християнка, която спазва постите, изповядва се и се причастява. Излиза, че Бог е излял благодатно върху нея Своето поучение, веднага след като тя отхвърли суеверието.
Суеверията, като едни духовни плевели са ... доста жизнени. Народът казва: "Магарето яде троскота, а той му пониква на задника". Трябва да се има предвид обаче, че ако някой свещеник се заеме на изкоренява троскота, магаретата ще са против и ще отидат другаде. Веднага ще се появи обвинението, че така хората се отблъскват от Църквата и се предоставят на маговете. Това обаче не е толкова вярно. По – вярното е, че ако оставиш суеверието да си расте заедно с вярата, ставаш съдружник на маговете. Те впрочем, с радост приемат това съдружие, защото така получават църковна легитимност за своите занимания. Често пращат своите жертви в храм, където „да им се четат киприянови молитви”, които впрочем отсъстват от требника. Как да постъпят свещениците? Да угодят на хората, или да ги хокат за техните суеверия? Оказва се, че хората са силно чувствителни към всяко по-остро отношение на свещеник. Неща, които преди свещенството си казвал на висок глас без особени реакции, като свещеник да ги прошепнещ само, се получава буря. Затова и свещениците бързо се научават да си мълчат по много щекотливи въпроси. Интересно е, че тези, които черпят вярата си от суеверията, са особено агресивни към свещенството. Готовността им за скандал е светкавична. Понякога премислиш три пъти, преди да се обадиш, едва промълвиш нещо и – експлозия! Веднъж на голям празник след службата забелязах, че една жена е донесла някаква мокетена пътека, имитираща зеброва кожа, и я постила пред дверите, като маха старата, която си беше в комплект с останалите килими. Зарекох се да си замълча, а после да я махна, но тази жена ме спря и ми заобяснява, че понеже често падала, както върви, й казали да купи пътека и да я сложи там, където минава свещеникът. Сметнах, че нямам време да й разсейвам празноверията. Едва ли не угоднически попитах: „Защо бе, мила, не дойде предварително да я изберем заедно тази пътека?” Мигновено ме заплаши, че ще я занесе в друг храм. С радост се съгласих, при което тя истерично се развика, че ни й приемам дара и дори се разплака. Вече беше късно да се направи каквото и да било. Да я бях взел тая пуста пътека…
Хората имат неправилни очаквания от свещенството. Те искат да видят в свещеника един съвършен в представите им образ, без да се интересуват как неговият носител ще го постигне. И... често "неговият носител" надява расото като маска, като по този начин става "варосана гробница". Това лесно се постига и лесно се поддържа. Хората знаят, че отдолу нещата няма как да са толкова читави и се успокояват в своята порочност. Подхилват се и се подиграват, ако те видят в магазина да купуваш постно през постите и неприятно се изненадват, ако им заявиш направо : "Да, постя, ела вкъщи да провериш!"
Или пък разказват (с одобрение!!!) една и съща лигава история: "Познавах един поп, който оставяше расото на закачалката и викаше – „Дядо попе, ти стой тука, а аз ще пия едно вино". Понеже знаят, че фалшивият образ е невъзможен, те не вярват в каквото и да било съдържание.
Хората имат спешна нужда от ударни дози истина, защото много са лъгани и вече им се струва нормално. Трябва да им бъде показано, че свещеникът не е дрехата, кроткото държание и лицемерната благост, а човек като тях, но правещ опит да промени нещата при себе си и който по силите си и с Божията помощ е поставен да помогне и на тях в тази спасителна задача, ако биха решили да се възползват.
Хората имат нужда от свещеници, които да разпознаят, както и да са облечени, според случая и мястото, защото те в същината си са едни и същи - истински, не лустросани, не маскирани... (не и негодници, разбира се).
Другото, което може неприятно да изненада свещеника, е слабото посещение на храма по време на служба. Ако тези, които са се кръстили като православни, ходеха на църква само веднъж в месеца, то нужните за това храмове щяха да са десет пъти повече от сегашния брой. Рядкото посещение влече след себе си хаос и многолюдие на най - светлите празници, като това понякога докарва на служещите в храма нерви и скандали, помрачаващи радостта от празника.
Съвременният човек паникьосано търси изгубеното си чувство за Святост и Истина в техния абсолютен порядък. Липсва му убеденост, че тези категории съществуват. Толкова заплетено изглежда, че човек се чуди откъде да го подхване. Може би малко и лошо се молим, защото сме донесли в Църквата лошите си навици. Милостив Господ!
Абонамент за:
Публикации (Atom)
