Храм "Св. ап. и ев. Иоан Богослов" - Владая

Св. славни и всехвални апостоли Петър и Павел

2011-06-28T19:37:00.005+03:00

Св. славни и прехвални апостоли
Петър и Павел (Петровден)

Празнуват се на 29 юни, на 30 юни (Събор на светите дванадесет апостоли, с особена прослава на ап. Павел) и на 16 януари - Честни вериги на св. апостол Петър
Maт. 16:13-19

Църковни песнопения
Тропар на св. ап. Петър и Павел, отпустителен, глас 4

Апостоли първопрестолници и учитeли на вселената,
молете Владиката на всички
мир да дарува на вселената и на нашите души велика милост.

Вие от апостолите, които седите на първите престоли и сте учители на света,
помолете се на Владиката на всички
да дарува мир на хората и на душите ни велика милост.

Кондак, глас 2

Твърдите и боговдъхновени проповедници,
върховните изсред Твоите апостоли си приел, Господи,
в наслаждение на Твоите блага и покой,
защото техните болести и смърт си приел повече от всяко всеплодие,
Единствен Позднаващ сърцата.

Богослужебната прослава на светите апостоли Петър и Павел

Киими похвальными венцы увязем Петра и Павла,
разделенныя телесы и совокупленныя духом, Богопроповедников первостоятели?
Оваго убо яко апостолов предначальника, оваго же яко паче инех трудившася.
Сих бо воистинну достойно безсмертныя славы венцы венчает Христос Бог наш,
имеяй велию милость.
(Стихира на Великата вечерня по "Господи воззвах" от Андрей Пирски (VII в.)

Тържествена служба в прослава на светите апостоли Петър и Павел се извършва от древност както на 29 юни, така и на 30 юни. На вечернята се четат паримии от Първото съборно послание на св. ап. Петър. Автори на песнопенията са свв. Йоан Дамаскин, Роман Сладкопевец, Козма Маюмски, Теофан Начертани, Герман Цариградски, Софроний Йерусалимски, Андрей Критски, както и от по-късни византийски творци.

От св. Роман Сладкопевец се пеят само кондакът и икосът на утренята. Св. Йоан Дамаскин е автор на две слави (на Малката вечерня), слава на "Господи воззвах..." (на Великата вечерня), стихира (на литията); два възторжени канона - един за св. ап. Петър и един за св. ап. Павел (на утренята). Св. Софроний Йерусалимски също е писал химни за светите апостоли Петър и Павел, два от които са известни и днес.

Pravoslavieto.com

Литургийно Евангелие на празника

"А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят - Мене, Сина Човечески?

Те отговориха: едни - за Иоана Кръстителя, други - за Илия, а някои - за Иеремия, или за едного от пророците.

Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог.

Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата" (Maт. 16:13-19).

Кратко животоописание

Петров пост - до 29 юни - навечерието на празника на свв. Павел и Петър. Леки и спасителни пости!Светата църква чествува едновременно паметта на великите апостоли Петър и Павел, които тя нарича първовърховни първопрестолници и вселенски учители. Те много се потрудили за разпространение на словото Божие, претърпели много страдания и гонения и са ни завещали в своите послания основните правила на християнската вяра и живот.

Най-важните обстоятелства на техния живот са описани в книгата "Деяния на светите апостоли", а за апостол Петър - и в светото Евангелие.

Боговдъхновените писатели на тия свещени книги не са скрили от нас грешките и заблудите, в които са изпаднали: Павел - преди обръщането си, а Петър - преди да бъде укрепен от Светия Дух. Затова техният пример е особено поучителен за нас. В ап. Петър Църквата вижда образ на един отрекъл се от Христа и след това покаял се, а в ап. Павел - образ на един, който се противил на Господа и след това повярвал.

Свети апостол Петър

Свети апостол Петър, брат на ап. Андрей Първозвани, бил неук и беден рибар от гр. Капернаум на брега на Галилейското езеро. Еврейското му име било Симон, а името Петър, което на гръцки означава "камък", му дал Сам Иисус Христос. Ревностен във вярата, когато Христос запитал: за кого Го мислят човеците, Петър отговорил, че Той е Син на Живия Бог.

Ап. Петър бил един от най-любимите ученици на Спасителя и бил въздигнат от Господа до апостолско достойнство. Петър следвал неотделно Спасителя до деня на Възнесението Му. Преди залавянето на Спасителя Петър се отрекъл от Христа по време на съда, но и горчиво се разкаял.

След Възнесението на Иисус и слизането на Светия Дух ап. Петър проповядвал и вършил много чудеса и изцерения в Палестина, Мала Азия, Гърция и други страни.

Отишъл в Рим при гонението на Нерон и бил осъден на разпъване. От смирение по негово желание бил разпнат с главата надолу в 67 година - годината в която и ап. Павел намерил мъченическата си смърт.

В новозаветния дял на Библията са включени две съборни послания на ап. Петър, отправени до всички християни.

Свети апостол Павел

Свети апостол Павел (от латинско паулус - малък), с кръщелното име Савел, не е от кръга на Христовите ученици. Роден в Мала Азия, той бил фарисей и в духа на консервативния юдеизъм участвал в гоненията срещу християните и в убийството на свети първомъченик Стефан.

Обръщането му към Христос станало ненадейно, в резултат на необикновено видение. В книгата Деяния на на св. Апостоли (XI глава) се разказва, че на път за Дамаск Савел видял необикновена светлина и чул Божия глас от небето: "Савле, Савле, защо ме гониш? ... Аз съм Иисус, когото ти гониш". Това събитие било повратно в живота му. Излекуван, той се покръстил и станал най-ревностния разпространител на християнската вяра. Проповядвал в Антиохия, Киликия, Кипър, Галатея, Ефес, Атина, Македония, Коринт, Испания и затова е наречен "апостол на езичниците".

Около 67-а година Павел бил окован и изпратен в Рим на съд. Загинал мъченически на 29 юни 67 г. заедно със свети апостол Петър. Смъртта му съпровождали множество чудеса. Преданието разказва, че вече отрязаната глава на светеца продължавала да слави Господа, а там, където тя паднала, избликнали при извора (на мястото на днешния манастир "Три фонтана" край Рим).

Новият завет на Библията съдържа четиринадесет негови послания до новопокръстени във вярата, в които разяснява християнските ценности и правилата на църковния живот.

Единството на Църквата

Из слово на блажени Августин, епископ Ипонски

Св.ап. Петър и Павел - патрони на храма "Св. ап. Петър и Павел" в Търново (стенопис)

Патроните на църквата св. ап. Петър и Павел, фото Иво ХаджимишевНа този ден Светата Църква възпоменава благоговейно страданията на светите славни и всехвални апостоли Петър и Павел. Свети Петър, най-ревностният последовател на Иисуса Христа, се удостои заради своето изповедание на Неговото Божество: "Ти си Христос, Синът на живия Бог", да чуе от Спасителя: "Блажен си ти, Симоне... Аз ти казвам: ти си Петър (Petrus), и на тоя камък (petra) Аз ще съградя Църквата Си" (Мт. 16: 16–18).

На "този камък" (petra), сиреч на казаното от теб: "Ти си Христос, Синът на живия Бог", на това това изповедание ще създам Църквата Си. Защото "ти си Петър": от "камъка" (petra) идва името Петър (Petrus), а не от името Петър (Petrus) се нарича "камъкът" (petra), по същия начин, както от Христа идва името християнин, а не от християнина – Христос.

Искате ли да знаете какъв е този "камък" (petra), на чието име апостол Петър (Petrus) е наречен тъй? - Чуйте апостол Павел: "Не искам, братя, да не знаете - казва Христовият апостол, - че бащите ни всички под облака бяха и всички през морето минаха; и всички в Моисея се кръстиха в облака и в морето; и всички ядоха една и съща духовна храна; и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идеше подире им; а камъкът беше Христос" (1 Кор. 10: 1 – 4). Ето от кой "Камък" идва името Петър!

Нашият Господ Иисус Христос в последните дни на земния Си живот, в дните на Своето служение на човешкия род, избра от средите на Своите ученици дванадесет апостоли, които да проповядват Словото Божие. Сред тях апостол Петър бе удостоен да заеме първо място заради своята пламенна ревност (Мат. 10:2) и да бъде като представително лице за цялата Църква. Затова тъкмо на него бе казано след като изповяда Сина Божи: "... ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата" (Мат. 16:19). Но тези "ключове" и правото да "свързва и развързва" получи не един отделен човек, а Едната Вселенска Църква.

А че действително цялата Църкваа, а не само една личност, получи това право, се вижда от друго място от Свещеното Писание, където Господ казва същото на всички Свои апостоли: "И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго" (Йоан 20:22), - и след това: "Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето" (Мат. 18:18). И тъй, Църквата свързва, Църквата развързва; Църквата, основана на крайъгълния Камък - Самия Иисус Христос (Еф. 2:20), е тази, която свързва и развързва. Да благоговеят, прочее, и sвързаните, и развързаните. Раазвързаните - за да не паднат отново в старите си окови; вързаните, за да не останат завинаги в това състояние. Защото "в оковите на своя грях е той", казва премъдрият Соломон (Притч. 5: 22); а освобождение не можем да получим никъде, освен в Светата Църква.

И след Своето Възкресение Господ поръчва на апостол Павел да пасе духовното Му стадо; не защото единствено на Петър е предоставена грижата за стадото Христово, но Христос се обръща главно към Петър, защото той бил първият сред апостолите и бил като представител на Църквата. При това, обръщайки се в този случай само към Петър като към първовърховен апостол, Христос подчертава с това единството на Църквата.

"Симоне Йонин, - казва Господ на Петър, - обичаш ли Ме?". И Апостолът отговаря: "Тъй, Господи! Ти знаеш, че Те обичам"; и втори път Господ го пита по същия начин, и вторият път Петър отговаря същото; запитан обаче за трети път, той вижда, че не му вярват, и се натъжава. Но как може да не му вярва Онзи, Който познава сърцето му? И затова този път Петър отговаря: "Господи! Ти знаеш всичко; Ти знаеш, че Те обичам". Иисус му казва и трите пъти: "Паси овците Ми" (Ин. 21: 15–17).

Освен това трикратното запитване на Спасителя и трикратното изповедание на Петър имат и още една цел, добротворна за Апостола. Онзи, на когото бяха дадени "ключовете на Царството" и правото да "връзва и да развързва", сам върза себе си три пъти със страх и малодушие (Мт. 26: 69–75), и Господ също три пъти го развърза с питането Си и с изповяданата от него три пъти крепка любов. А заръката да пасат стадото Христово е дадена на всички Апостоли и техните приемници.

"Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо - казва апостол Павел на църковните презвитери, - сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв" (Деян. 20: 28); също и апостол Петър на старейшините: "Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно и богоугодно, не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата" (1 Пет. 5: 2–4).

Забележете, че Христос казва на Петър: "Паси овците Ми" - но не казва: "Паси овците си". Паси, добрий рабе, овците Господни! "Нима се е разделил Христос? Нима Павел се е разпнал за вас? или в името на Павел сте се кръстили?" (1Кор. 1:13). "Паси овците Ми". Защото "лютите вълци грабители, лъжеучителите и наемниците, които не щадят стадото" (Мт. 7: 15; Деян. 20: 29; 2 Пет. 2: 1; Ин. 10: 12), грабейки чуждото стадо и превръщайки плячката си сякаш в своя собственост, мислят, че пасат своето си стадо. Не такива обаче са добрите пастири, Божиите пастири. "Добрият пастир дава живота си за овците" (Ин. 10: 11), които са му връчени от Самия Пастиреначалник (1 Пет. 5: 4). И апостол Петър, верен на своето призвание, даде живота си за словесното стадо Христово, запечатвайки апостолството си с мъченическа смърт, славена днес по целия свят.

И апостол Павел, бидейки преди това Савел, станал от хищен вълк кротко агне; преди бил враг на Църквата, след това е апостол, преди това бил нейн гонител, а после проповедник. Получил от първосвещениците властта да изпраща всички християни в окови на смърт, той вече беше на път, "дишайки заплахи и убийство срещу учениците на Господа" (Деян. 9:1), жадуваше кръв, но - "Живеещият на небето ще му се посмее" (Пс. 2:4).

Когато той, "гонейки и мъчейки" по този начин "Църквата Божия" (1 Кор. 15: 9; Деян. 8:3), наближи Дамаск, Господ го призова от Небето: "Савле, Савле, защо Ме гониш?" - "Аз съм и тук, Аз съм и там - казва сякаш с това Господ, - Аз съм навсякъде: тук е главата Ми, там е тялото Ми". Няма защо да се учудваме на това; самите ние сме членове на Тялото Христово. "Савле, Савле, защо ме гониш; мъчно е за теб да риташ срещу ръжен" (Деян. 9: 4,5). Тогава Савел "в трепет и ужас", извика: "Кой си Ти, Господи?" "Аз съм Иисус - отговори му Господ, - Когото ти гониш". И Савел внезапно се променя: "Какво ще ми заповядаш да сторя?" - пита той. И чува Глас: "Стани и влез в града; и ще ти се каже какво трябва да правиш" (9: 5, 6).

Тук Господ изпраща Анания: "Стани и иди" при човек "на име Савел", и го кръсти, "защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви" (9: 11, 15). А съсъдът трябва да се изпълни с Божията благодат. "Анания отговори: Господи, слушал съм от мнозина за тоя човек, колко зло е сторил на Твоите светии в Иерусалим; той и тук има власт от първосвещениците да върже всички, които призовават Твоето име" (9: 13, 14). Но Господ настоятелно заповядва на Анания: "Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви. И Аз ще му покажа, колко трябва той да пострада за Мое име" (9: 15, 16).

И наистина Господ показал на апостол Павел, че трябва да претърпи страдания в Негово име. Той го наставлявал в подвизите му; не го оставил в оковите, тъмниците, корабокрушенията; съчувствал му в страданията, сам го ръководил към този ден.

Ние честваме паметта на двамата апостоли и техните страдания в един ден, защото, ако и да са пострадали по различно време, по дух и по близост на своите страдания те са едно. Петър предварил, а Павел скоро го последвал. Този, който преди се казвал Савел, а след това Павел, претворил в свое лице гордостта в смирение, както показва и името му (Paulus), т.е. "малък, незначителен". Какво е прочее апостол Павел? Питайте го, той сам ще ви отговори: "Аз съм най-малкият от апостолите... а повече от всички тях се потрудих - ала не аз, а Божията благодат, която е с мене" (1Кор. 15: 9, 10).

И тъй, братя, празнувайки днес паметта на светите апостоли Петър и Павел и си припомняме славните им страдания, да обикнем истинската им вяра, светия им живот, да обикнем тяхната невинност, мъченичество и чистотата на вярата им. Като обикнем тези високи качества и подражаваме на великите им дела "като образец за подражание" (2Сол. 3: 9), да добием и ние онова вечно блаженство, което е приготвено за всички светии. Пътят на нашия живот беше преди по-тежък, по-трънлив, по-мъчен, но "имайки такъв облак свидетели около нас" (Евр. 12: 1), които са минали вече по него, той стана за нас и по-лек, и по-гладък, и по-лесен за минаване.

Пръв мина по него Самият "Началник и Извършител на вярата" Господ Иисус Христос (Евр. 12: 2). Последваха Го неустрашимите Му апостоли, след това мъчениците, отроците, жените, девиците и многобройния сонм от свидетели. Кой обаче действаше в тях и им помагаше на този път? - Този, Който е казал: "Без Мен не можете да вършите нищо" (Иoaн. 15: 5).

източник: www.Pravoslavieto.com

Рождество на свети Иоан, Предтеча и Кръстител Господен

2011-06-24T14:23:00.003+03:00

Тропар на св. Иоан Кръстител, глас 4

Пророче и предтечо на Христовото пришествие,
ние, които с обич те почитаме, недоумяваме как достойно да те възхвалим,
защото неплодството на родилката разреши и отческото безгласие,
а със славното и честно твое рождение се проповядва на света въплъщението на Сина Божи.

Кондак, глас 3, подобен: Дева днес

Неплодната отпреди днес ражда Христовия предтеча,
а той е изпълнение на всяко пророчество,
защото за Когото пророците проповядваха,
на Него той, като положил ръка на иордан,
яви се Божията слава над пророците наедно с тая на проповедника и предтечата.

Рождение на свети Йоан Предтеча и кръстител Господен

В дните на цар Ирод, който управлявал Юдея от 30 г. преди Рождество Христово до 3 г. след Рождество Христово, живял в град Хеврон един свещеник на име Захарий, с жена си Елисавета, която била братовчедка на света Ана, майката на св. Богородица.

Захарий и Елисавета били праведни пред Бога: живеели според всички заповеди и наредби Господни. Те били в напреднала възраст. Нямали деца. На тая възраст не можели да се надяват, че ще им се роди чедо. Но въпреки това се молели усилено на Бога да стори с тях чудо: да им даде син, както в древността дарил с рожба престарялата Сарра.

Свещениците при Йерусалимския храм били разделени на 24 смени. Всяка смяна служела по осем дни, от събота до събота. Захарий бил от осмата смяна. Когато дошъл неговия ред, той се отправил за Йерусалим. Различните длъжности в храма /каденето, принасянето на жертви, грижата за седмосвещеника, сменяването на хлябовете на предложението и др./ се разпределяли между свещеници от всяка смяна по жребие. Този път се паднало на Захарий да влезе в храма Господен, за да покади. Народът се молел отвън през време на каденето.

Когато Захарий принасял кадилната жертва, ангел Господен му се явил отдясно на кадилния жертвеник. Като го видял, свещеникът се уплашил. Но ангелът му казал:

- Не бой се, Захарие! Твоята молитва бе чута: жена ти Елисавета ще ти роди син, и ще го наречеш с името Йоан; и ще имаш радост и веселие, и мнозина ще се зарадват на раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа; няма да пие вино и сикер, и ще се изпълни с Дух Свети още от утробата на майка си; и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния господ Бог; и ще върви пред Него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата, и непокорните към разума на праведните, та да приготви на Господа народ съвършен!

Ангелът възвестил на Захарий не само това, че ще му се роди син, но и това, че тоя негов син ще бъде велик светец и предтеча на Изкупителя на човечеството. Свещеникът, смутен и развълнуван, не могъл да разбере веднага тая вест. Затова казал на ангела:

- По какво ще узная това? Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст.

Ангелът му заявил:

- Аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога, и съм пратен да говоря с тебе и да ти благовестя това; и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си!

Онемяването било едновременно и знамение и наказание за свещеника. Народът чакал вън и се чудел, задето Захарий се бавел в храма. Когато свещеникът излязъл, не можел да продума и да благослови народа. За богомолците станало ясно, че той е имал видение.

След като изминали дните на службата, Захарий се върнал у дома си.

Скоро Елисавета заченала. Благочестивите съпрузи топло благодарили на Бога, че проявил към тях тази велика милост.

Като прославяла Бога, Елисавета си казала:

- Тъй ми стори Господ в дните, в които ме погледна милостиво, за да снеме от мене укора между човеците.

На шестия месец след това събитие същият архистратиг Гавриил бил изпратен от Бога в галилейския град Назарет за възвести на пречистата Дева Мария, че ще бъде майка на Спасителя Господа Иисуса Христа.

Светата Дева запитала:

- Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?

Небесният пратеник й отговорил:

- Дух Свети ще слезе върху тебе, и силата на Всевишния ще те осени, затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи. Ето и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, зачена син в старините си, и е вече в шестия месец. У Бога няма да остане безсилна ни една дума!

Смирено и благоговейно светата Дева казала:

- Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти.

Тогава ангелът си отишъл от нея.

Пресвета Дева Мария се отправила веднага за град Хеврон, за да сподели радостта си със своята сродница Елисавета. Тя влязла в дома на свещеник Захарий и поздравила Елисавета. Когато Елисавета чула поздрава й, младенецът проиграл в утробата й. Тя се изпълнила с Дух Свети и извикала възторжено с висок глас:

Благословена си ти между жените, и благословен е пладът на твоята утроба. И откъде ми е това - да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми. И блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното от Господа.

Света Дева Мария разбрала от думите на Елисавета, че Бог й е открил истината; тя, смирената Девица, е избрана да стане майка на Спасителя на човечеството; и Той, Спасителя ще дойде скоро на земята! Тя не могла повече да скрива високото звание, което архистратиг Гавриил й възвестил. Затова изрекла величествената песен:

- Душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостиво погледна унизеността на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове; задето силният ми стори велико нещо, и свято е името Му; и Неговата милост е от род в род за ония, които се боят от Него!

Света Дева Мария останала при Елисавета около три месеца. И след това се върнала у дома си.

Когато настъпило времето, Елисавето родила обещания син. Съседите и роднините й се зарадвали с нея. На осмия ден трябвало да дадат име на мледенеца. Всички смятали, че той трябва да носи името на баща си. Но Елисавета казала:

- Не, а да се нарече Йоан.

Отгде е знаела Елисавета, че детедо трябва де са казва Йоан? - Навярно и тя е получила указание за името на детето от Светия Дух, благодатта на Когото изпълнила цялото й същество, когато света Богородица я посетила.

Тогава съществувал обичай детето да вземе името на някой роднина. А никой в рода на Захарий не се наричал Йоан. Затова близките се колебаели да изпълнят така ясно изразената воля на Елисавета. Трябвало най-после да запитат бащата. Със знаци му дали да разбере, че искат да знаят какво име желае той да се даде на детето. Той написал на дъсчица: “Йоан му е името”.

В същия миг се развързали устата и езикът му. И той проговорил, като благославял и прославял Бога. Изпълнен с Духа Свети, той пророкувал:

- Благословен е Господ, Бог Израилев, задего посети и извърши избавление на своя народ... И ти, младенецо, ще се наречеш пророк на Всевишния, понеже ще вървиш пред лицето на Господа, за да приготвиш Неговите пътища, и да дадеш на народа му да познае спасението чрез прощаване на греховете им, поради великото милосърдие на нашия Бог, с което ни посети изток свише, за да просвети ония, които са в тъмнина и сянка смъртна, и да насочи нозете ни в пътя на мира.

Веста за всичко, което се случило при обрязването на Йоан, се разнесла по цялата планинска страна. Всички, които чули това, говорели помежду си:

- Какво ли ще бъде този младенец?

А младенецът растял и крепнел духом...

В определеното време се родил Иисус Христос. Това събитие хвърлило в голяма тревога жестокия и подозрителен юдейски цар Ирод. Понеже знаел, че Иисус е потомък на цар Давид, той се страхувал, да не би тоя Младенец, като порасне, да му отнеме престола. Затова издал заповед да бъдат избити всички деца от две години надолу във Витлеем и околностите му, та по тоя начин да бъде погубен и Младенецът Иисус.

Детето на Елисавета Йоан било също застрашено с убийство. Затова разтревожената майка се криела, с него в някаква пустинна планинска пещера. Скоро престарелите родители починали. Закрилян от Бога, Йоан, техният син, израсъл в пустинята и останал там до деня, когато се явил на Израиля.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

ВИЖ ОЩЕ

8 МАЙ - СВ. АПОСТОЛ И ЕВАНГЕЛИСТ ИОАН БОГОСЛОВ

2011-05-03T09:56:00.001+03:00

Възлюбени в Господа Иисуса Христа, които сте в енорията на храма, посветен на Неговия любим ученик – светия апостол и евангелист Иоан Богослов.

На днешния празник, преди повече от 120 години е осветен и започва да събира и освещава вярващите нашият храм. Храмът е построен с размах и усърдие, които свидетелстват за вярата на владайци по това време. Да се служи в храм с такава история, в олтар, където са призовавали Божията благодат толкова много и достойни свещенослужители е неизразима духовна радост и трепет. За съжаление, не успяхме досега да получим повече исторически данни за храма, но пък ни остава немалкото утешение, че го има, както и надеждата, че ще пребъде.

Твърде любопитна и поучителна е връзката между особено почитаните във Владая църковни празници и светци: Смята се, че преподобният наш отец и застъпник пред Бога св. Иоан Рилски е имал за свой небесен покровител св. апостол Иоан. Той пък е „станал син” на пресвета Богородица и е бил до нея до последния земен миг, до славното й Успение, което пък е най – почитаният празник във Владая – („Успение на пресв. Богородица”). Оброчището на преподобния Иоан Рилски от витошката страна на Владая и манастирът, посветен на преподобна Петка отсреща са обградили молитвено нашата енория, очаквайки от нас да се възползваме от тяхната молитвена подкрепа. И двамата преподобни са прославили Бога с живота си, чрез словото на светия евангелист и по молитвеното застъпничество на Божията майка. Ако бяхме невярващи, щяхме да сметнем това за съвпадение, а ако сме вярващи, а ние сме такива, ще вземем повод и от това да възхвалим неведомия Божи промисъл.

Сравнително малко са храмовете в България, посветени на св. Иоан Богослов. Толкова повече заслужава уважение и преклонение решението на хората, въздигнали владайския храм да го посветят именно на светия евангелист. Доколкото човешко решение е придружило Божия промисъл това да стане…

Но…не храма като сграда почитаме ние, а чрез храма почитаме любимия сред апостолите, „ученикът, когото Иисус обичаше”… За него и ще разкажем.

Житие на св. апостол и евангелист Йоан Богослов

Веднъж Господ Иисус Христос минавал покрай Генисаретското езеро. Видял двама братя – Яков и Йоан – да кърпят заедно с баща си Зеведей рибарските си мрежи. Призовал ги да тръгнат подир Него. Те оставили баща си, мрежите, кораба и тръгнали веднага подир Него.

Оттогава те били непрекъснато със Спасителя.

Заедно със Симон Петър те присъствали при възкресяването на Иаировата дъщеря, а също и при преображението Му на планината Тавор. Пак със Симон Петър двамата братя били най-близко до Богочовека в Гетсиманската градина, когато Той се молел с кървава пот преди страданията Си на Голгота.

На Тайната вечеря Йоан седял до Господа, Когато Иисус Христос казал, че един от учениците Му ще го предаде, Йоан се облегнал на гърдите Му и Го запитал какво говори.

Като висял в страшни мъки на Голготския кръст, Господ Иисус видял до Себе Си пречистата своя Майка и “ученика, когото обичал”. На пресветата Си Майка казал: „Ето син ти!” А на ученика си Йоан: „Ето майка ти!” Йоан взел при себе си св. Богородица като същинска своя майка и се грижил синовно за нея до блаженото й Успение.

В първия ден на седмицата, преди разсъмване, Мария Магдалина дошла на гроба Господен. Потърсила, но не намерила в него тялото на Спасителя. И побързала да съобщи това на Петър и Йоан. Двамата ученици отишли веднага на гроба. Пръв дошъл Йоан, надникнал в гроба и го видял празен. Симон Петър също влязъл в него и го видял празен. Йоан също влязъл. Влязъл и пръв между учениците повярвал във възкресението на Христа.

След възкресението Си Господ се явявал много пъти на Своите ученици. Явил се и при Генисаретското езеро. Пръв Йоан Го познал и казал на Симон Петър: „Господ е”.

След Възнесението Господне Йоан живял в Йерусалим с другите апостоли. Молел се често с тях в храма. На Петдесетница заедно с тях получил благодатните дарове на Пресветия Дух.

Оттогава проповядвал усърдно Евангелието и обръщал юдеи и езичници към Христовата вяра.

Един ден тръгнал с апостол Петър за Йерусалимския храм. При храмовите врати човек, хром по рождение, почнал да проси от тях милостиня. Те нямали сребро и злато. Дали му това, което имали – изцерили го. Той станал и проходил.

Това чудо привлякло към тях множество народ. Апостолите проповядвали пред всички истината за Спасителя – за живота Му, за изкупителните Му страдания и за възкресението Му. Зовели всички да се покаят и да се обърнат към Него, за да получат спасение.

Повярвали и се кръстили хиляди.

Първосвещениците и началникът на храма задържали двамата апостоли под стража. На другия ден били изправени на съд пред синедриона. Забранено им било да проповядват истината за Господа Иисуса. Но Петър и Йоан отговорили на съдиите си: „Съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога; защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули!”

Пуснати били на свобода под заплаха. Въпреки опасността обаче те продължили да изпълняват Христовата повеля. И числото на вярващите непрекъснато се увеличавало.

До успението на света Богородица Йоан пребивавал в Йерусалим. След това се отправил с ученика си Прохор да проповядва словото Божие в Мала Азия.

Двамата стигнали в град Ефес. Тук живели в голяма бедност. Условили се за слуги в едно семейство. Господарите им били езичници. Отнасяли се към тях строго, жестоко. Възлага ли им най-тежки работи. Наказвали ги немилостиво. Йоан и Прохор понасяли всичко търпеливо. Служели усърдно и покорно.

Но скоро Бог им открил път към благовестничество.

Починал един момък, син на Диоскорид, председател на градския съвет. Бащата бил така поразен от смъртта на сина си, че сам умрял внезапно. Целият град бил развълнуван.

По Божие внушение св. апостол Йоан отишъл в дома на Диоскорид. Помолил се. И Бог възкресил сина и бащата. Като видели това чудо, някои нарекли Йоан магесник, а други – Бог и син Божи. Но св. Йоан обяснил на всички с чия сила извършил чудото. Повярвали и се кръстили също стопанката на къщата и възкресените баща и син. Те поканили апостола да се пресели с ученика си у тях, за да продължи да ги учи на Божия закон.

Чрез това чудо евангелската проповед в Мала Азия получила големи успехи. Вярата в Христа Бога се разпространявала непрестанно. За това помагали и последвалите многобройни чудеса и особено добрия пример на апостола. Като поучавал с думи, той поучавал и с дела. Показвал със собствения си пример, какъв трябва да бъде християнинът. Обхождал той села и градове, проповядвал, откривал църковни общини, поставял епископи, презвитери, дякони. Призовавал всички да следват неговия пример.

Римският император Домициан, като узнал за големите успехи на новата вяра в Мала Азия, заповядал да доведат апостола при него в Рим. Като го видял при себе си, той започнал да го мъчи жестоко: дал му да изпие чаша с отрова, хвърлил го в котел с кипящо масло. Йоан останал здрав и невредим. Изпълнили се над него думите на Господа: ако вярващите в Него изпият нещо смъртоносно, то няма да им повреди.

Онези, които присъствали при изтезанието, започнали да викат:

- Велик е християнският Бог!

Императорът не се решил повече да мъчи апостола. Изпратил го на заточение на остров Патмос, разположен близо до бреговете на Мала Азия.

Окован във вериги, апостолът пътувал с кораб за острова. При пътуването извършил много чудеса, които привлекли към истинска вяра всички пътници. С молитва той спасил един удавник. С молитва укротил морска буря. Изцерил с дума един болен. Веднъж, когато всички се мъчели от жажда, превърнал солената морска вода в сладка.

След тия чудеса всички пътници пожелали да приемат от него свето кръщение. Войниците, които го придружавали, искали да го освободят и да го свалят на малоазийския бряг. Но Йоан не им позволил да нарушат повелята на императора. Така бил доведен той без вериги на остров Патмос.

Престоят му на тоя остров послужил за спасение в Господа на тамошните жители.

В продължение на няколко години апостолът им проповядвал Евангелието, изцерявал болни, изобщо вършел много чудеса. Давал на всички пример на кротост, незлобие и любов към Бога и ближния. Обръщал човеците към Христа както с благия се пример, така и боговдъхновеното си слово.

До пристигането му на острова всички жители били езичници. Вярвали в магии и бесовски сили. Лукави хора използвали общото суеверие, представяли се магесници. Тъй придобивали власт над народа и го изкориствали. Йоан разобличил лъжите им. Проповядвал истинския Бог и тъй отклонявал мнозина от идолопоклонството.

Апостолът бил радостен и спокоен в далечното изгнание. Нищо не могло да го отлъчи от Господнята любов.Господ Иисус Христос възрадвал още повече своя любим ученик. Показал му в чудно откровение Своята слава. Един неделен ден му било дадено да съзерцава в небесно видение бъдещата съдба на Църквата и на целия свят. Показано му било величието на царството Божие.

По заповед на Господа той описал това, което видял и чул. Тази свещена книга е известна под името Апокалипсис или Откровение. С нея завършва светата Библия.

Когато умрял император Домициан и престола заел Нерва, гонението против християните утихнало. Това дало възможност св. Йоан да се върне в Ефес. Християните го посрещнали вън от града с най-голяма радост. При срещата го приветствали с думите:

- Благословен е този, който иде в име Господне!

До края на живота си апостолът останал в Мала Азия и продължил с ученика си Прохор започнатото спасително дело. Той проповядвал из всички области на Мала Азия, обхождал градове и села и насочил голямо множество хора към истинския път с думи, чудеса и личен пример. Мнозина от неговите ученици се прославили със светия си живот.

Дори на старост апостолът не преставал да се труди, вдъхновяван от ревност по Божията слава и от любов към човеците.

В един от градовете на Мала Азия видял едно момче, което имало благородни заложби. Прибрал го при себе си, поучавал го и го кръстил. Станало нужда да отпътува някъде надалече. Поверил го на местния епископ. Но епископът не оправдал напълно доверието на апостола. Той поучавал момъка, но не обръщал внимание на поведението му. Още не закрепнал във вярата и Божия закон, момъкът се увлякъл от лоши примери и се предал на пороци. Сближил се с развратни млади хора, образувал с тях разбойническа шайка, намерил потайно място в гората и започнал с тях да напада и ограбва пътници по друмищата.

Апостолът минал отново през тоя град и запитал за момъка. Разказали му всичко за него. Той се натъжил твърде много. Повикал епископа и го укорил за неговата небрежност.

- Върни ми – казал той – съкровището, което ти поверих да пазиш! Върни ми момъка, когото трябваше да научиш на Господния закон.

Апостолът потеглил към оная гора и стигнал до разбойниците, които го хванали и довели при главатаря си. Оказало се, че главатар е самият момък, когото Йоан търсел.

Като видял апостолът, момъкът се засрамил и побягнал от него. Йоан тръгнал подире му и викал:

- Върни се, сине, при баща си! Не се отчайвай в Божието милосърдие! Аз ще взема на себе си твоите грехове – само ме послушай и се разкай! Бог ме прати да те намеря!

Победен от думите на апостола, момъкът спрял, върнал се при него, спуснал се в нозете му и дълго тъй мълчал. Не смеел да дигне очи да го погледне. Така се срамувал от делата си ...

Апостолът го дигнал, целунал го и го взел със себе си. Радвал се, както се радва добрият пастир, когато намери заблудилата се овца.

Заловил се да го учи, отново го призовавал към покаяние. Сочел му безкрайното милосърдие на Бога, Който е готов да приеме всякога каещия се грешник. Момъкът се върнал към доброто благодарение на голямата обич, с която апостолът се грижел за него.

По него време се появили разни ереси в Църквата. Еретиците тълкували лъжливо светата истина на словото Божие. Някои лъжеучители отишли до там, че дръзвали да отхвърлят истината за божественото достойнство на Спасителя.

Християните молели настойчиво апостола да им предаде писмено учението, което чул от Божествения Учител. С него те възнамерявали да се борят срещу еретиците.

Като наложил пост на вярващите в Ефес, Йоан взел със себе си своя ученик Прохор, изкачил се на висока планина и там прекарал три дни в пост и молитва. На третия ден апостолът заповядал на Прохор да пише всичко, което той ще му диктува. И тъй по внушение на Пресветия Дух ап. Йоан започнал своето Евангелие с думите: “В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото”.

Постепенно Прохор записал всичките думи на това Евангелие, което се отличава от първите три с висотата на учението за Бог Слово. Затова и светият евангелист е наречен “богослов”.

Това Евангелие е написано около 102 г., когато апостолът е бил вече в дълбока старост.

Когато силите му вече тъй отслабнали, че не можел да говори продължително, той повтарял на учениците си само думите:

- Деца, обичайте се едни други!

Те го питали:

- Учителю, защо ни повтаряш така често това?

Той отговорил:

- Това е заповед на Господа. Тя едничка ще ви замени всички други!

Като почувствал приближаването на смъртта, Йоан взел със себе си няколко ученици, в това число и любимия си ученик Прохор, и излязъл с тях извън града. Спрял се на подходящо място и им заповядал да изкопаят гроб. Дал им последни наставления, благословил ги, легнал в гроба и предал душата си на Бога.

Всяка година на 8 май из гроба му излизал тънък прах, който изцерявал от болести пристъпващите с вяра към него. Поради това паметта на св. апостол и евангелист Йоан Богослов се празнува и на 8 май.

С дълбока почит към светата му памет Църквата му пее: “Величието ти, девствениче, кой ще изрече? Защото източваш чудесата и изливаш изцеления, и се молиш за душите ни като богослов и приятел Христов”.

Освен Евангелието и Откровението, св. Йоан е написал още три послания. В тях се чувства същия дух на кротост и пламенна любов към Бога и ближните, с които бил проникнат целия живот на светия апостол. Напомня се постоянно за милосърдието на Бога, Който прощава греховете на хората поради Своята благост и поради пролятата за цялото човечество кръв на Господа Иисуса Христа.

В памет на свети апостол и евангелист Йоан Богослов

Честното преставяне на този апостол и евангелист, довереника, девственика и възлюбения Христов ученик Йоан Богослов се празнува в двадесет и шестия ден на месец септември. На тази дата е поместено и житието му.

На осми май се споменава честния прах, целебно изхождащ от гроба му.

Когато свети Йоан Богослов доживял стогодишна възраст, като много се потрудил за благовестието Христово, заедно със седем свои ученици той отишъл в град Ефес и им заповядал да изкопаят кръстообразна могила, в която той се подготвил да умре, като легнал в нея, бидейки още жив (както се разказва в житието му).

Християните, живеещи в град Ефес, след смъртта на апостола разкопали могилата му, но не намерили тялото на апостола. Като оплакали честната му кончина, те се върнали в града, а след това често идвали на гроба на апостола и възнасяли усърдни молитви към Бога, като призовавали за помощ и ходатайство пред Бога свети Йоан Богослов.

При това всяка година в този месец и на този ден от гроба на апостола излизал много ситен прашец, който извършвал изцеления. Вярващите събирали този прашец и лекували различни недъзи и болести. Затова сред вярващите станало обичай на този ден, както и през септември месец да възхваляват и облажават с песнопения този велик Божий угодник, възлюбен от Бога повече от всички останали свети угодници.

По молитвите му Господ да дарува и на нас изцеление на недъзите ни - душевни и телесни - и да се сподобим и ние да бъдем угодни и възлюбени на нашия Христос Бог.

ЗАДУШНИЦА

2011-02-25T09:00:00.004+02:00

От дълбока древност почитта към мъртвите и грижата за задгробния им живот са част от всеки религиозен култ. Историята, археологията и етнографията познават най-различни ритуали и обреди, свързани с това почитание. То разкрива заложената у човека първична вяра в съществуването на "другия" живот - животът след смъртта.

Какво Бог иска от нас като християни във връзка с тази почит и грижа към починалите? Християнската вяра в задгробния живот и почитта към мъртвите се основават на учението на Господ Иисус Христос и най-вече на славното Неговото Възкресение, заради което вярваме и във всеобщото възкресение на мъртвите в определения от Бога ден. Затова и богоречивият апостол Павел, в своето послание до християните в Солун, като ги уверява, че думите му са „чрез слово Господне”, а не някакви негови лични, им описва така бъдещото всеобщо възкресение: Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда. Защото ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него. Прочее, това ви казваме чрез слово Господне, че ние живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим починалите, защото Сам Господ с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха, и така винаги с Господа ще бъдем. Прочее, утешавайте се един други с тия думи.(1 Сол.4:13-18)

Християнското учение определя земния живот на човека като подготовка и път към Небесното отечество. Тялото на човека е храм на Светия Дух и съсъд на безсмъртна душа. Смъртта е само временна раздяла на душата с тялото – състояние, в което всички починали ще дочакат Възкресението. При погребението тялото се връща в земята, от която е взето. Но подобно на зърното, което, попаднало в земята наесен, дочаква пролетта, за да даде живот на цял нов клас, така и човешкото тленно тяло положено в земята, ще дочака Пришествието на Възкръсналия Христос, за да се облече в нетление и да получи вечен живот.

Да, трудно ни е да приемем нещо невиждано от нас - мъртвите да възкръснат! Не по-малко трудно е било това и за християните от град Коринт, заради което са заслужили и упрек от св. ап. Павел и който упрек ние чуваме на всяка панихида: „Братя, ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви? (1 Кор.15:12) Но нали именно вярата спасява? Нали вяра в Бога и в Неговото Всемогъщество иска Бог от нас? Затова, възлюбени, когато решим да потърсим Божествените истини ще трябва да проявим не само склонност към знание, но в голяма степен и доверие към тях, когато ни се преподават в Църквата. Само така ще ги възприемем и със сърцето си. Защото само с разума не е възможно да се разберат истините на вярата; тя се основава на доверието ни в Спасителя, в думите на светите апостоли и праведници, чрез които е говорил Сам Бог.

Както вече се спомена, фундаментална истина на християнската ни вяра и учение е Възкресението Христово. Всички ние, които сме приели тази вяра чрез Светото Кръщение и които се наричаме православни християни, за нас не би трябвало да има съмнение в евангелското свидетелство за това изключително събитие. Защото "ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него" (1Сол. 4:14). И още: "Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра" (1Кор. 15:14). За важността на вярата във Възкресението и задгробния живот като неотменима част на християнското учение, говори и фактът, че в Символа на вярата (325-381г.) за това са определени специални текстове - членовете 11 и 12: "Чакам възкресение на мъртвите, и живот в бъдещия век."

Това изключително събитие е предречено не само в новозаветните текстове. Бог промислително ни е обещал възкресението и чрез старозаветните пророци: например чрез светия пророк Иезекиил, чието видение е описано в глава 37 на неговата книга - съставна част на Стария завет. Пророкът вижда поле, изцяло осеяно с човешки кости. На въпроса на Господ Бог, дали ще оживеят тези кости, Иезекиил отговаря, че само Той Самият знае това. Тогава Господ се обръща към пророка с думите: "Тъй казва Господ Бог на тия кости: ето, Аз ще въведа във вас дух - и ще оживеете. Ще ви дам жили, ще направя да израсте на вас плът, ще ви покрия с кожа и ще въведа във вас дух, - и ще оживеете и ще познаете, че Аз съм Господ" (Иезек.37:5-6). В пророческото видение Божието слово се изпълва на дело и човешките останки оживяват. Това пророчество красноречиво показва, че именно под въздействието на Божието всемогъщество, телата на починалите ще се съединят с душите си, и така ще оживеят.

Но ако все пак не ни достига вяра, за да приемем това, да извикаме на помощ разума…Колко неща около нас, наглед мъртви, оживяват пред очите ни! Погледнете как през пролетта всичко се възражда за нов живот. И колко разпръснати наглед неща се събират отново в дивна организация. Като си помислим, можем ли да посочим някъде около нас в Божието творение пример на истински хаос?! Интересен е следният случай с Исак Нютон. В разговор със свои гости, той засегнал темата за възкресението на мъртвите. Някои изразили съмнение, че това изобщо е възможно. "Кой и как ще събере пръснатия прах от умрелите тела, за да направи нови тела за душите?" - питали те. Започнали препирни. Нютон мълчаливо взел шепа железни стърготини, смесил ги с пясък и попитал : "Кой от вас може да отдели железните стърготини от тази смес? "При настъпилото всеобщо недоумение ученият взел един магнит и разбъркал с него сместа. Скоро по магнита се прилепили всички железни частици. "Онзи, Който е дал силата на този магнит, нима не може да извърши нещо по-велико върху нашите души, та когато дойде времето, те да се облекат в предишните, но обновени вече тела при възкресението?"

Какво, обаче, ще стане с хората, които доживеят до Второто пришествие на Христос? Св. апостол Павел, комуто Бог е дал да види бъдещия свят, описва така тяхната съдба: "Всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим" (1Кор.15:51 - 52). Това предричане означава, че всички хора, които са живи във времето на всеобщото възкресение, ще станат безсмъртни; техните тленни тела ще се изменят в нетленни, каквито ще бъдат и телата на възкръсналите покойници.

Тогава не само хората, но и целият ни познат и видим свят ще се измени от тленен в нетленен, както свидетелствува св.ап. Петър: „А сегашните небеса и земята, съхранявани от същото слово, пазят се за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци. Едничко това да не отбягва от вниманието ви, възлюбени, че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години - като един ден. Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние. И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем; тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят. И тъй, понеже всичко това ще се разруши, какви трябва да бъдете в свят живот и благочестие вие, които очаквате и желаете скорото дохождане на Божия ден, за който пламналите небеса ще се разрушат, и разгорелите се стихии ще се стопят? Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда. Затуй, възлюбени, като очаквате това, постарайте се да се намерите пред Него в мир, неосквернени и непорочни; и дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, (2Петр.3:7-15).

Какво, обаче, се случва с душите на покойниците и в какво положение се намират те до възкресяването им? Нито душите на грешниците в ада, нито душите на праведниците в рая получават пълно и окончателно възмездие веднага след смъртта си. Тогава те само предвкусват бъдещия си вечен живот. А какъв ще бъде той, ще се реши едва след възкресението на телата. Това е така, защото човек се състои от тяло и душа, и в неговите дела - добри или лоши - участвуват и тялото, и душата. Затова възмездието се отнася и до двете, и праведният Божий съд е отреден за времето след възкресението и на телата. В църковното предание са съхранени много случаи за избавление на грешници от ада по молитвите на живите. Затова светата Църква е определила молитви и обреди и за починалите. В тях духовниците, които са призвани от Бога да бъдат посредници между Него и хората, изричат и извършват всички символни и мистични думи и действия. Чрез тях може да се измоли Божията милост и прошка за душата на починалия. Това става при църковните обреди: опело, панихида, трисагий и т.н. Разбира се, ние трябва да се молим за покойните и в своите частни молитви, извършвани в домовете ни, както и да даваме милостиня на бедните, защото тя извънредно много помага за облекчаване задгробната участ на починалите. Трябва, обаче, при всякакви обстоятелства да избягваме извършването на каквито и да било нехристиянски действия и обреди, за които сме чували, или са ни казвали, че "така се прави". Като кръстени в Христовата вяра, и като членове на Христовата Църква, нямаме никакво оправдание да смесваме нейната обредност с нехристиянски вярвания и действия. В противен случай можем да станем виновници за задгробната участ на нашите починали, да ги натъжим със своите суеверия. За да не става това, ще трябва да даваме своето доверие там, където трябва, и да слушаме този, който е призван да ни поучи. Когато тленното ни тяло боледува, при инженер ли отиваме, или при адвокат, или артист? Не, но веднага търсим лекаря, защото той е призван и научен да се грижи за здравето ни. Колко повече това трябва да се отнася до грижата за безсмъртната ни душа, която често пъти безотговорно поверяваме в ръцете на непризвани и неуки „лечители”.

Задушница пред Великия пост

"Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи" (Лук. 20:38).

Тази задушница е в събота, пред Неделя Месопустна (Месни заговезни). Църквата чрез нас, своите членове, се моли за починалите свои чеда и е определила нарочни дни за това - съботите - в спомен на Великата събота преди Възкресение и задушниците, каквато е тази пред Великия пост. На тая събота е Задушница, защото на следващия ден, Неделя на Месни заговезни, с Евангелско четене се припомня картината на Страшния съд. През седмицата след тази неделя християните се подготвят за бъдещия пост, като се въздържат от месна храна. Великият пост започва от понеделник след сиропустната неделя – (Сирни заговезни).

Какво е редно и прилично да извърши християнинът в деня на Задушница?

Православната традиция изисква на този ден да посетим местата, където са погребани нашите родственици и приятели и да се помолим за спасението на техните души. Ние вярваме, че нашите починали близки продължават да живеят с душите си и че връзката между нас и тях не се прекъсва с това, че те телом са се отделили от нас.

Ако нямаме физическата възможност да сторим това (ако те са погребани в друго населено място), то най-добре е да запишем имената им в близкия православен храм, където да се споменават в Св. Божествена литургия. Залисани в житейските си грижи, ние често забравяме за нашите скъпи покойници. Не им отдаваме дължимата почит, рядко ходим на гробните им места. А дали се молим за тях? Всеки християнин трябва да знае, че тези души имат нужда от нашата обич и внимание и най-вече - от нашите молитви. На Задушница най-добре е на гроба на покойния да бъде извършена заупокойна молитва от свещеник. И да не забравяме, че приносите, които носим на гроба, не се явяват храна за починалите, от каквато те нямат нужда, а се раздават в тяхна памет. Раздавайки от нея помежду си и на бедните, ние даваме и материален принос към молитвите си, а и подавайки някому от нея, очакваме и неговата молитва, Затова е прието, когато приемаме такъв принос да речем с вяра: „Бог да прости!”/span>

Св. благоверен княз Александър Невски (Алексий)

2010-11-23T09:34:00.004+02:00

Тропар

Пречестна клонка от благочестив корен си бил, блажени Александре;
Христос те яви като Божествено съкровище за руската земя,
нов преславен и богоприятен чудотворец;
днес събрали се с вяра и любов, с псалми и песнопения, радвайки се, славим Господа.
Него моли да спаси този град, държавата на твоите сродници да бъде богоугодна
и да се спасят всички православни християни.

Основният празник на св. Александър Невски е на 23 ноември.

На 30 август 1724 г. руският император Петър Първи тържествено пренася мощите на Св. Александър Невски в новата руска столица Петербург и така се установява вторият празник - 30 август, пренасяне на светите му мощи. В същия ден Руската църква празнува намирането на мощите на светия благоверен княз Даниил Александрович Московски (през 1652 г.), които почиват в Московския Данилов манастир. Паметта на княза се чества на 4 март, в деня на преставянето му (Св. Димитрий Ростовски).

През 1924 г. на 30 август е осветен храм-паметникът "Св. Александър Невски" в София, който след възстановяването на патриаршията ни през 1953 г. е избран и за патриаршеска катедрала.

Св. Александър Невски е роден през 1220 година. Живял по времето, когато руските земи били под татарско владичество. Св. Александър бил княз на Новгородската област. По време на неговото управление шведският крал с многобройна войска се отправил на поход срещу Новгород. Княз Александър поел защитата на града си, като възложил всичките си надежди за победа на Бога. Двете армии се срещнали при р. Нева. Новгородският княз с Божия помощ удържал славна победа, за която бил наречен "Невски".

По-късно св. Александър бил утвърден от татарския хан за велик княз Владимирски, Киевски и Новгородски. Тогава той станал единствен защитник на православната вяра и народа против татарите. Но св. княз действал не с меч, а с мъдрост и търпение. Св. Александър управлявал десет години и за това време направил много добри дела за вярата, Църквата и народа. Св. Александър Невски предал Богу дух на 14 ноември 1263 година на 44-годишна възраст. Бил погребан в съборната църква в манастира "Рождество Богородично", близо до гр. Владимир. На гроба му ставали множество чудеса. При император Петър Велики мощите на св. Александър били тържествено пренесени в Петербург и положени в построената в негова памет Александро-Невска лавра.

При посещението в Москва църковната делегация, водена от Българския патриарх Максим, получи безценен дар частица от мощите на св. княз Александър Невски. Великият руски княз се прославил като смел защитник на православната вяра и своя народ от нашествията на татарите. В края на живота си пожелал да приеме монашество. Мощите му се съхраняват в Александро-Невската лавра, където извършват много чудеса. На 18 октомври 1998 година, след св. Литургия, с тържествено литийно шествие от Синодалната палата, богато украсената ракла с частицата от мощите на светеца бе пренесена и положена за поклонение в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски".
Вижте повече на http://www.pravoslavieto.com/life/11.23_sv_Al_Nevski.htm

Грапави размисли за поста

2009-11-16T00:06:00.002+02:00

За поста и за това, защо трябва да го спазваме, в православната литература е писано много. За това, че въздържанието укрепва духовните ни сили, че ограничава похотите ни и т.н. Отците на Църквата не са пожалили сили да ни увещават за нуждата и полезността на поста, въпреки че постът е богоустановен акт на благочестие. „Бог е заповядал, за мое спасение и духовна полза, а аз се стремя да изпълня” ми се струва достатъчна мотивация. Постът е проява на послушание към Христовата Църква. Послушанието е акт на смирение и приемане на висш авторитет; изпълняване на заповед без разискване трябва ли или не трябва да се дава. Простата логика подсказва, че ако Църквата е Христова, а Христос Е Господ и Бог, то тя, Църквата, знае защо дава тази заповед. Човешката гордост ни внушава да мислим себе си по-скоро като праведни, нежели грешни. Оттам за нас става по – лесно да оспорим една заповед, да я обявим за анахронична, или от човеци дадена, отколкото просто до признаем своята слаба воля да я изпълним. Като забравяме, че често Бог изисква от нас просто да Му повярваме, ние настояваме непременно да бъдем придумани, колко е нужно и полезно за нас това или онова.
Доста често проявяваме високоумие и хитруваме пред Бога и ближните си. Вадим цитати за „духовния аспект на поста”: „Колко повече е важно в постния период да не осъждаме и мразим...” (Сякаш през останалото време това ни е позволено?!) Ние хората, когато грешим, по подобие на дявола се опитваме да въвлечем и останалите в своя духовен недоимък. Като видим, че някой съвестно изпълнява предписанието на поста, вместо да го облажим тайно и да се поучим от него, или поне да признаем пред себе си и Бога своята слабост, започваме да редим декларации от типа: „По-добре да изям две кюфтета, отколкото един човек!” (Демек – „да се изнервя от глад и да осъдя ближния си”) Хич и не забелязваме, че докато мрънкаме оправдания пред постещия си събрат, всъщност се величаем пред него, че ние живеем вярата си „духовно” а той – номинално и буквоядски.
Съществува вероятност да изпаднем и в друга (крайна) духовна ситуация – Като видим, че постим без затруднение, вместо да прозрем, че Бог проявява милост към нашата слабост и ни предпазва от падения, ние се захласваме по своята „святост” и започваме сами да си „вдигаме летвата”. Дяволът тогава ни обгражда със специално внимание. Ние бележим такива невероятни „духовни” рекорди, че надскачаме изискването на Църквата и съществува реална опастност да я презрем и дори – да изпаднем от нея. Душеспасителното послушание изисква да се стремим точно да изпълним, а не да „пре-изпълним”, за да не изпаднем в прелест.
- Как да постя?
- Пише го в типика.
- Кой трябва да пости?
- Ти. Останалите не са твоя грижа. Ако Бог те е поставил родител, учи децата с личен пример, но бъди снизходителен и внимавай да ни ги развратиш с крайности. Не ги насилвай да постят, но внимавай да не изпуснеш момента, когато ще пожелаят да те последват. Не бъди назидателен към ближните си, които още не са стигнали до твоя подвиг. Понасяй своя подвиг на тайно, но внимавай - да не би да се срамуваш от своята вяра в тоя прелюбодеен свят, та затова да криеш. Щом видиш, че се налага – свидетелствай. С Божия помощ - леки и спасителни пости!

свещеник Георги Георгиев

Християнският светоглед.

2009-09-14T15:40:00.002+03:00

свещ. Георги Георгиев

„Аз съм човек. Заедно с цялото човечество съм създаден от Бога. Заради нас Бог създаде и устрои останалото творение и ни го повери, за да живеем в него и да го пазим, като съблюдаваме заповедите Му и не противопоставяме своята свободна воля на Неговата. Създал ни е по Свой образ, като е заложил в нас и неустоим копнеж да Му се уподобяваме, защото Той е свят и копнежът ни е по тази святост. Заради прародителски грях човешката природа се е поотдалечила от Божия образ и е затруднена в постигането на Божието подобие и святост, но милостивият ни Създател ни е обещал да ни въздигне и помогне, заради което и сам Той се е родил човек, показал ни е пример за непорочен живот, претърпял е доброволно смърт и е възкръснал, обещавайки и на нас възкресение. Устроил е и поддържа Църква (събрание), в която Той неотлъчно пребивава и се грижи за нашето духовно възстановяване, заедно с Пречистата Богородица, ангелските сили и светците – хора като нас, прославени от Него в святост, за да следваме техния пример.
Лично за мен е първостепенно важно да търся и постигам Божието подобие, подпомогнат от Него, и непрестанно да изчиствам вредните последици от собствените ми и на цялото човечество грехове, докато съм жив на земята. Защото, когато напусна този свят и се изправя пред моя Създател, ще бъде късно. Не знам колко време ми е отредил за това, но от опит знам, че ако положа малко усилия, Той ме възнаграждава с блаженството, към което е насочен и моят копнеж. Харесва ми да съм в Доброто и силно желая това да продължи вечно, да не е временно. Чувствам и вярвам, че и аз съм създаден за вечност. Искам, много искам да пребивавам в моята вечност с моя Бог! Стремя се да правя всичко възможно, за да го постигам, и съм сигурен, че Бог ще ми даде сили и за невъзможното.
Аз съм християнин. Наричам се така по името на моя Господ Бог Иисус Христос. Моля се на моя Бог и душата ми се радва от общението с Него, но Той е предвидил за нас, хората, да се събираме, за да отправяме заедно молитвата си към Него в Неговата Църква. Църквата е събранието на всички християни. За тази цел сме си построили и устроили храм. Когато сме заедно в Божието име, и сам Той е сред нас. Както Бог е приканил мен да съм християнин, така е призовал други като мен за Свои свещеници. Свещеникът предстои с нас пред Бога и извършва Тайнство, чрез което сам Бог става достъпен за нас, а ние самите се богоуподобяваме, като пребиваваме в любов помежду си, както и Той пребивава в съвършена любов към нас. Църквата Христова ни съпровожда през целия ни живот, за да можем да прекараме всеки даден ни миг като истински Христови последователи. В Нея сме кръстени в името Христово, като сме получили печата на Светия Дух, който укрепява нашите душевни сили в борбата ни със злото. В Църквата чрез свещениците получаваме опрощение на греховете си, както и сили да не затъваме в тях. За да укрепваме духовно, доста често постим, като се въздържаме от някои земни привързаности. Ако решим да свържем живота си в семейство, в Църквата получаваме от Бога благословение и сили за съвместния си живот. А като напуснем този свят, Църквата се моли за нас, чрез хората, у които сме оставили своята любов. Но преди всичко в храма на Църквата се извършва светата Евхаристия (благодарствена служба), като самият богослужебен чин е точно определен и се нарича литургия (общо дело, обществена служба). В нея, водени от свещенството, измолваме Дух Свети над предложените хляб и вино, като така получаваме възможност да се при-общим необяснимо за нас с Господ Иисус Христос за своя полза – всеки според своята нужда. Молим се и за целия свят, като вярваме, че и просиялите в святост наши събратя – светиите, се застъпват за нас самите. Аз и всички останали християни полагаме усилия да придобиваме християнски добродетели, за да живеем в богообщение. Опитваме се да умножаваме знанията си относно нашата вяра, за да можем заедно и без противоречия и грешки да я изповядваме. Така са правили всички наши предци – усърдно са изучавали и правилно са изповядвали своята вяра, затова и се наричаме право-славни. Защото славим Господа правилно. Длъжни сме да пазим вярата си чиста и печата на Св. Дух неповреден, за да не изпаднем в окаяно положение като общност и Бог да отвърне от нас Своя Дух. Ако пазим нашата апостолската вяра, това няма да стане. Затова и се молим така: „Господи, Който си изпратил Пресветия Твой Дух над твоите апостоли, Него, Благий Боже, не отнимай от нас, но обнови нас, които Ти се молим”.
Аз знам, кога в нашия храм се извършва общото богослужение и се старая да ходя на него редовно и навреме. Макар да знам, че ако пропусна да отида, цялата Църква се моли и за мен, се старая и аз да дам своя принос в това общо дело. По причина че е важно за мен да съм в хармония с общия ред по време на светата Литургия, аз се старая да изучавам как да се държа в храма по време на службата, за да принеса полза на себе си и другите и да не ги възпрепятствам, защото те имат същия стремеж. Научих се да внимавам в думите, които свещеникът произнася, за да може моята молитва да е част от общата.
В света, който ме заобикаля, се опитвам да живея като истински Христов последовател. Това прави живота ми тук труден. Стремя се към благополучие и щастие в този свят, но не желая да ги получа с цената на това, да отстъпя от Бога. По тази причина успехът и благоденствието стават второстепенна ценност за мен. Надявам се в деня, когато всички ще бъдем възкресени за вечен живот, да получа дяла на избраните в Царството Му.”

Горният текст представлява опит с пестеливи думи да се изобрази един християнски светоглед с елементи на вероизповед. Светогледът, както знаем, е система от възгледи, която ни обяснява нашето място в света. Той включва и йерархия на ценностите. Светогледът не може да се „сглоби” от лъскави парченца идеи, щипнати оттук-оттам. Или ако може, то не би било светоглед, а постмодерна идейна бутафория.
Повечето затруднения в отношенията между свещеника и някои християни е заради отсъствие у тях на християнски светоглед, както впрочем на какъвто и да било изобщо. Защото, ако човек е например инославен или атеист, то той не би ходил в християнски храм и недоразуменията биха се избегнали. Хората, които се чувстват призовани в храма чрез благодатта на своето кръщение, но нямат правилните очаквания, се поставят в невъзможност да приемат това, което там се преподава. Например, те не разбират и никога не научават какво представлява като текст и дух светата Божествена литургия не заради друго, а защото не смятат за ценно да узнаят това и да се впишат в богослужбата. Последицата е, че те не оценяват важността и смисъла на самата богослужба, както и мястото на свещеника в нея. И тогава идват въпросите: „защо попът влиза и излиза с едни чаши, облечен в тези дрехи; защо дърпа и спуска тия завеси; защо не ми дават да ходя из храма, както намеря за добре и изобщо – каква е тая тайнственост в 21. информационен век?! Какво толкова знае той, което аз не знам и не може ли просто да ме информира, вместо да разиграва тези неразбираеми спектакли?! Защо отказва да дойде у дома в неделя сутрин и защо го няма в храма в три следобед?! Питам го нещо елементарно, а той започва от Адам и Ева!”
Нарушената комуникация е очевидна, нали? Може би е време да си уеднаквим кодовете и сверим светогледите… Усилия, които и двете страни си дължат!

Трънливият път на енорийския свещеник

2009-09-14T15:23:00.005+03:00

свещ. Георги Георгиев
(пълната версия на публикуваното във в.Монитор)

В началото на обучението си в Богословския факултет имах любимо занимание: любопитствах да науча от моите нови състуденти кой как е повярвал, как се е оказал сред активно вярващите християни. Дали съм бил възхитен от чудото на собственото ми вцърковяване, или е било проява на старото ми любопитство към човешките съдби, не съм мислил.
Част от състудентите ми, разбира се, бяха в Църквата „по наследство”.Тези хора обикновено са деца на свещенически семейства с вяра, винаги свързана с богослужението. Не са търсили вярата и не са имали дилемата дали да я приемат. Наследствено вярващите бяха извън моето внимание, тъй като въпросът, “как са повярвали”, е ясен. Интересни ми бяха неофитите (новоповярвалите)…
Имаше поразителни случаи, някои – абсурдни и комични. Един например свидетелствуваше, че когато дошъл в София от дунавския си град, за да продава декоративни рибки, се почувствал привлечен да слезе от трамвая и да влезе в красивата сграда на факултета, където тъкмо се подавали документи за кандидатстване. Друг пък в шести клас бил перспектвен футболист. След травма на игрището си дава сметка за безсмислената си кариера и пожелава да кандидатства в семинарията (средното богословско училище), изненадвайки своите родители с неочакван житейски завой. Трети незабелязано завърши факултета по богословие, докато беше в редиците на елитно военно формирование. Голяма част от тези новоповярвали българи пожелават свещенството, като приемат да носят неизвестните и за тях самите трудности (и радости) на това призвание. Днес сред моите събратя има доста хора като мен, с второ висше образование, завършили или не до края първото - НАТФИЗ, биология, славянски филологии… Аз бях завършил семестриално българска филология.
Свещеническото служение в своите детайли остава скрито за почти всички, дори за завършилите богословие. Ако човек не е расъл в семейство на свещеник и пожелае да стане такъв, носи в себе си доста илюзорни представи… Аз например си представях, че като свещеник ще дам възможност на своите заровени таланти да намерят своето приложение. Че хората с радост ще попиват учението на Църквата, изразено със слово. Оказа се, че ако човек не се почувства призован за вярата чрез Божията благодат, няма да приеме Божието слово като Божие. Навремето бях изучавал старобългарска литература, която е изцяло богословска, но си бях останал невярващ. Доста хора се заблуждават, че вярата е въпрос просто на образование. Може би просвещение, освещение… Навремето жителите на град Коринт спорели, кой на кого от апостолите е ученик, а апостол Павел ги укорява с думите: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте…(1Кор. 3:6 – 9)
Много често под слово се подразбира просто Библията. Днес тази книга, парадоксално казано, е прекалено достъпна… Често се чува: „Четох Библията, но нищо не разбрах”. Хората в света имат протестантско отношение към нея – не осъзнават нуждата от правилното й тълкуване, което се пази в в преданието на Православната църква. Протестантите постоянно я четат, но после така свободно я тълкуват, че протестантските „църкви” са достигнали динамичен брой от няколко хиляди.
Ние обаче, не сме Църква на Библията, а Църква, която е написала и притежава Библия. Томовете богословка литература, която доизяснява истините на вярата, залегнали в Библията, я надвишават по обем стотици пъти.
Малко са пресилени укорите към свещенството, че не обяснява чрез слово вярата. Често се оказва, че хората, запознати със словото, са си го намерили сами, след като сърцето им се е отключило от една подхвърлена дума. Но ако това отключване не е налице, нищо не ще се постигне, дори свещениците да ходеха от врата на врата да досаждат. С това са емблематични членовете на сектата „Свидетели на Йехова”. Случвало се е да обяснявам в проповед на дошлите в храма, че е по – спасително да участват в литургията, отколкото да шумят с торбичките и вадят погачите, а после да се появи коментар: „Той каза, че който носи погачи, няма да се спаси”.
Разбира се, словото трябва да се разпространява, особено в днешния наситен с фалшиви послания век. Тополата също, по Божия наредба, хвърля милиарди семенца, като от тях може да не израсте дори и едно ново дръвче. Семето на словото е важно, но важна е и почвата на отделната душа, както това добре се обяснява в притчата за сеяча. Затрудненията при възприемането на словото са различни. В града хората са по-образовани и повече схващат трудносмилаемата за днешните хора богословска материя, но натрупаната оттук-оттам камара от парчета псевдовяра им пречи да приемат. В селата, където са останали предимно слабообразовани българи, разбирането е по-трудно, а и пречат суеверията. Суеверията на село са циментирани от авторитета на старите хора, които ги разпространяват.
Най вредният елемент на суеверията е страхът от магии, или по друг начин наречени енергийни въздействия. Вреден е, защото човек тогава търси врачки и така доброволно се предоставя на истинско разрушително въздействие от страна на зли сили, които сега вече имат правото да въздействат. Това е дълбоко вкоренено вярване, което умело се осребрява от съвременните шарлатани – „магове”, „екстрасенси” и пр. Поразени са не само "простите хора от село", получили този страх по родово предание. Силно са податливи и интелектуалците, които по този начин намират лесни отговори на трудни житейски въпроси. Има много публични личности, които са абонирани за някой "развалящ” магии шмекер, или действително общуващ с демони човек.
При тези занимания е налице вътрешна потребност на човека да има възможност чрез действия на направлява съдбата си, по схемата "извършено действие - получен резултат". Не е задоволително за такъв човек да се моли на Бога и да се надява на удовлетворяване на молбата. Когато поръчват молитва, много хора гледат на нея така: "Попът ще ми чете и ще стане". Не се вслушват в молитвата, нито я съпреживяват. Някои нейни аспекти дори не им харесват и се чумерят. Горчиво ме разсмиват призиви от типа: „Ела да ми пееш на погачата (агнето)”. Веднага се сещам за народната песен „Агънце мило, байново”.

Разбира се, както при словото, страхът от магии може лесно да премине в здрава вяра само ако душата е готова да я приеме. Просто свещеникът трябва винаги да опитва, но сериозно рискува тези, които няма да му повярват, да се настроят срещу него.
Но рискът си струва, още повече, че не сме призовани да човекоугодничим, а да градим със здрави тухли върху основата на апостолското учение, а не със слама, както заповядва св. Апостол Павел (1Кор. 3:10-14).
Случи се веднъж, една жена дойде да поиска „един литър светена вода”. Подозрително попитах защо точно един литър. Оказа се, че жената е ходила при врачка, която й поръчала да вземе от храма тази вода, за да извършва с нея бесовските си занимания. Поговорих й, като не очаквах да ми повярва. Слава Богу обаче, тя веднага отхвърли страха от всякакви магии и с радост прие да разчита единствено на Божията защита. В рамките на една година, без никакви повече увещания и поучения от моя страна, тази жена стана истински и правилно вярваща християнка, която спазва постите, изповядва се и се причастява. Излиза, че Бог е излял благодатно върху нея Своето поучение, веднага след като тя отхвърли суеверието.
Суеверията, като едни духовни плевели са ... доста жизнени. Народът казва: "Магарето яде троскота, а той му пониква на задника". Трябва да се има предвид обаче, че ако някой свещеник се заеме на изкоренява троскота, магаретата ще са против и ще отидат другаде. Веднага ще се появи обвинението, че така хората се отблъскват от Църквата и се предоставят на маговете. Това обаче не е толкова вярно. По – вярното е, че ако оставиш суеверието да си расте заедно с вярата, ставаш съдружник на маговете. Те впрочем, с радост приемат това съдружие, защото така получават църковна легитимност за своите занимания. Често пращат своите жертви в храм, където „да им се четат киприянови молитви”, които впрочем отсъстват от требника. Как да постъпят свещениците? Да угодят на хората, или да ги хокат за техните суеверия? Оказва се, че хората са силно чувствителни към всяко по-остро отношение на свещеник. Неща, които преди свещенството си казвал на висок глас без особени реакции, като свещеник да ги прошепнещ само, се получава буря. Затова и свещениците бързо се научават да си мълчат по много щекотливи въпроси. Интересно е, че тези, които черпят вярата си от суеверията, са особено агресивни към свещенството. Готовността им за скандал е светкавична. Понякога премислиш три пъти, преди да се обадиш, едва промълвиш нещо и – експлозия! Веднъж на голям празник след службата забелязах, че една жена е донесла някаква мокетена пътека, имитираща зеброва кожа, и я постила пред дверите, като маха старата, която си беше в комплект с останалите килими. Зарекох се да си замълча, а после да я махна, но тази жена ме спря и ми заобяснява, че понеже често падала, както върви, й казали да купи пътека и да я сложи там, където минава свещеникът. Сметнах, че нямам време да й разсейвам празноверията. Едва ли не угоднически попитах: „Защо бе, мила, не дойде предварително да я изберем заедно тази пътека?” Мигновено ме заплаши, че ще я занесе в друг храм. С радост се съгласих, при което тя истерично се развика, че ни й приемам дара и дори се разплака. Вече беше късно да се направи каквото и да било. Да я бях взел тая пуста пътека…
Хората имат неправилни очаквания от свещенството. Те искат да видят в свещеника един съвършен в представите им образ, без да се интересуват как неговият носител ще го постигне. И... често "неговият носител" надява расото като маска, като по този начин става "варосана гробница". Това лесно се постига и лесно се поддържа. Хората знаят, че отдолу нещата няма как да са толкова читави и се успокояват в своята порочност. Подхилват се и се подиграват, ако те видят в магазина да купуваш постно през постите и неприятно се изненадват, ако им заявиш направо : "Да, постя, ела вкъщи да провериш!"
Или пък разказват (с одобрение!!!) една и съща лигава история: "Познавах един поп, който оставяше расото на закачалката и викаше – „Дядо попе, ти стой тука, а аз ще пия едно вино". Понеже знаят, че фалшивият образ е невъзможен, те не вярват в каквото и да било съдържание.
Хората имат спешна нужда от ударни дози истина, защото много са лъгани и вече им се струва нормално. Трябва да им бъде показано, че свещеникът не е дрехата, кроткото държание и лицемерната благост, а човек като тях, но правещ опит да промени нещата при себе си и който по силите си и с Божията помощ е поставен да помогне и на тях в тази спасителна задача, ако биха решили да се възползват.
Хората имат нужда от свещеници, които да разпознаят, както и да са облечени, според случая и мястото, защото те в същината си са едни и същи - истински, не лустросани, не маскирани... (не и негодници, разбира се).
Другото, което може неприятно да изненада свещеника, е слабото посещение на храма по време на служба. Ако тези, които са се кръстили като православни, ходеха на църква само веднъж в месеца, то нужните за това храмове щяха да са десет пъти повече от сегашния брой. Рядкото посещение влече след себе си хаос и многолюдие на най - светлите празници, като това понякога докарва на служещите в храма нерви и скандали, помрачаващи радостта от празника.

Съвременният човек паникьосано търси изгубеното си чувство за Святост и Истина в техния абсолютен порядък. Липсва му убеденост, че тези категории съществуват. Толкова заплетено изглежда, че човек се чуди откъде да го подхване. Може би малко и лошо се молим, защото сме донесли в Църквата лошите си навици. Милостив Господ!

Патриаршеско и Синодално Пасхално послание

2009-04-19T19:29:00.002+03:00

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

„Избран от дните е този Божествен и свят ден. Хрисотс възкръсна тридневен от гроба, Като плени ада и възкреси човеците; прославяйки Го, всички да зовем: Христос възкръсна — хора, веселете се!" (акатист на Пасха; кондак!)

ВЪЗЛЮБЕНИ ЧЕДА НА РОДНАТА НИ СВЕТА ЦЪРКВА,

Възкресение Христово, Пасха, Великден - това е най-големият, най-тържественият празник на Христовата Църква, защото ни благовести победата на Христа над смъртта, изкуплението от греха и вечното спасение.

Днес тържествуват, вярата, надеждата и любовта. Тава е ден на свято веселие и особена радост. „Тоя ден е Господ сътворил да се зарадавме и развеселим в него" (Пс. 117:24). Днес всяко творение възпява възкресението - ангелите на небето, човеците на земята и цялата природа. Днес е прославата на доброто и гибелта на злото и неговите служители. Днес е тържество на добрите души и сърца. Днес Господ благодатно ни озарява с радостта на възкресението Си. Първите човеци Адам и Ева чрез греха и смъртта са изгубили живота, а сега чрез Живота в лицето на Възкръсналият Господ Иисус Христос смъртта се обезсили. Чрез непослушанието на Адам сме загубили рая, а сега чрез послушание във вярата, съхранявана от Църквата, ни се открива входа на рая. Великден - Пасха, по думите на Св. Йоан Златоуст, е залог за мира, източник на примирение, прогонване на враговете, разрушение на смъртта, избавление от греха и спасение на човеците. Затова вестта на „светоносния ангел" ни ощастливява и окрилява. Великден е денят на живота, в който любовта, идваща от горе, побеждава силите на злото и обезсили ада.

Чрез възкресението Христос победи ада и неговите порти никога не ще надделеят над Църквата Божия, независимо от средствата, с които дяволът си служи. Никога не ще бъде преборена Църквата, която е невеста на Христос. Затова сега, когато отново с душа и сърце тържествуваме Възкресението Христово, ставаме свидетели на това, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку наум не е идвало" с пасхална сила казваме: „къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е, аде, победата? Възкръсна Христос и животът тържествува..." нека Победителят на ада да победи нашите грехове, да ни удостои с мир, истина и праведност, и като Жених на Църквата да премахне от нея всеки разкол, ерес, схизма и лъжеучение, отдалечаващи верните от чистата радост на възкресението и пасхалната истина, която единсвено озарява целия мрак на нашия живот и ни указва надлежно пътя към необятния простор на Божия рай. Никой да не търси Истината при неправдата, защото Свещеното Писание ни казва: „защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна..."(Лк. 24:5-6).

Блажени свидетили на Христовото възкресение, възкресението Христово е извор на утеха небесна и надежда вечна, произтичаща от вярата, в страданията, кръстната смърт и славното възкресение на Спасителя. „Христос веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него..."(Рим. 6:9-10).

Възлюбени, в днешно време множеството рани на човечеството: войни, тероризъм, глад, мизерия, всеобщо финансова криза, бедствия, подлагат вярата ни на изпитание, но именно страданията и смъртта на Иисуса Христа и Неговото преславно възкресение правят вярата ни крепка и непобедима. Чрез възкресението Си Бог не премахва страданията, а ги побеждава с пасхалната Си благодат. Вярвайте! Защото св. ап. Павел, казва: „ Бог и Господ възкреси, и нас ще възкреси със силата Си" (1 Кор. 6:14). Затова да благодарим Богу, „Който ни дарява победата чрез Господа нашего Иисуса Христа" и непоколебимо да вярваме, защото поради греховността ни, живеем в цивилизация, подменяща ценностите, съдържащ бурен материализъм, бездуховност и отчаяние. С вярата си във възкресението, апостолите „победиха царства, вършиха правда" (Евр. 11:33), свидетелстваха без страх за „Христа Разпнатия, Който бе за тях - Божия сила и Божия премъдрост" ( 1Кор. 1:23-24). Вярата във възкресението е вяра в победата над греха, тя е „жива предства на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда"(Евр. 11:1). Вярата ни прави свободни от смъртта и тая свобода не разрушава, а гради. Това е силата на вярата. Вярата ни трябва да бъде по-силна, за да не бъдем съблазнени от някои,предлагащи ни други мирогледи. Възкръсналият Спасител е сред нас, като Слово Божие, Което ни говори непрестанно из страниците на Светото Евангелие и от всички църковни амвони, Той е Светото Причастие, което дава сила и живот на нашите души, устремени към съвършенството на злачните простори на Царството небесно. „Бог, Който някога заповяда да изгрее светлината от тъмнината, Той Същият озари сърцата ни, за да бъде светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса Христа" (? Кор. 4:6). Възкресението Господне е най- великото събитие и най- голямото чудо в историята на цялото човечество.

В днешния пресветъл ден на Възкресението, Светата Църква приканва своите верни чеда да забравят трудностите и несгодите в живота и да издигнат надежден поглед към Възкръсналия от мъртвите Господ Иисус Христос, да Го възхвалят и молят да преминем земното си поприще с достойнство и упование за наследяване на вечния живот.

Отечески поздравяваме с пасхаланата радост всички чеда на Българската Православна Църква в Родината ни и извън нейните предели, като им пожелаваме възкресната светлина да огрява душите и сърцата ви.. Благодат, милост и мир от възкръсналият Господ Иисус Христос.

ЧЕСТИТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО!

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

/източник - Православна младеж/

ВЕЛИКИ ПЕТЪК

2009-04-16T21:08:00.003+03:00

Източник -

Църковни песнопения

Тропар, гл. 8

Когато славните ученици при умиването на вечерята се просвещаваха,
тогава, злочестивият Юда, обзет от сребролюбие, се помрачаваше,
и Тебе, праведния Съдия, предаде на беззаконните съдии.

Виж, жадний за богатства, как извършилият заради тях предателство, обесва се.
Бягай от ненаситната душа, одързостила се на такова против Учителя,
Който към всички е Благ. Господи, слава Тебе.

Кондак, гл. 8

Елате всички да възпеем заради нас Разпнатия.
Него като видя Дева Мария на дървото, казваше:
Ако и да търпиш разпятие, Ти си Син и Бог мой.

Тропар на отпуста, гл. 4

Изкупил Си ни от клетвата на закона с честната Твоя кръв прикован на кръст и с копие прободен, безсмъртие Си източил на човеците, Спасителю наш, слава на Тебе.

На вечерната тропар, гл. 2

Благообразният Йосиф, снел от дървото пречистото Твое тяло,
с плащаница чиста го обви и с благовония, в гроб нов покрито го положи.

Други песнопения

Совлекоша с Мене ризы Моя, и облекоша Мя в ризу червлену.
Возложиша на главу Мою венец от терний, и в десную Мою руку вдаша трость,
да сокрушу их яко сосуды скудельничи

Съблякоха ризите Ми и Ме облякоха в багреница,
наложиха на главата Ми венец от тръни и в дясната Ми ръка сложиха тръст,
за да ги съкруша като глинени съдове.

Одеяйся светом яко ризою, наг на суде стояше,
и в ланиту ударение прият от рук, ихже созда;
беззаконнии же людие на кресте пригвоздиша Господа славы;
тогда завеса церковная раздрася, солнце померче,
не терпя зрети Бога досаждаема, Егоже трепещут всяческая: Тому поклонимся.

Този, Който се облича със светлина като с дреха,
стоеше гол пред съда и плесници приемаше по лицето от ръце, които създаде.
Беззаконните люде приковаха на кръст Господа на славата.
Тогава църковната завеса се раздра, слънцето се помрачи,
като не търпеше да гледа оскърбяван Бога, пред Когото всичко трепери.

Днесь висит на Древе, Иже на водах землю повесивый:
венцем от терния облагается, Иже Ангелов Царь:
в ложную багряницу облачается, Одеваяй небо облаки:
заушение прият, Иже во Иордане свободивый Адама:
гвоздьми пригвоздися Жених Церковный:
копием прободеся Сын Девы.

Покланяемся Страстем Твоим, Христе:
покланяемся Страстем Твоим, Христе:
покланяемся Страстем Твоим, Христе.
Покажи нам и славное Твое Воскресение.

Днес виси на дърво Този, Който надвеси земята над водите;
с венец от тръни се увенчава Този, Който е Цар на ангелите;
в лъжлива багреница се облича Този, Който облича небето с облаци,
с плесница приема Този, Който в Йордан освободи Адам;
с гвоздеи се приковава Женихът църковен;
с копие се пробожда Синът на Дева.

Покланяме се, Христе на Твоите страдания.
Покланяме се, Христе на Твоите страдания.
Покланяме се, Христе на Твоите страдания.
Покажи ни и славното Твое Възкресение.

Кратко описание на деня

Велики петък е най-тъжният, най-тежкият ден за Божия син. Той бива разпитван, вина Му вменили, а Пилат, пoдстрекан от тълпата, която ревяла "Разпни Го", му издал тежка присъда (вж. глави Мат. 26, 27, Марк 14, 15, Лук. 22, 23, Иоан 18). В този ден Иисус претърпял безброй поругания, мъки, неимоверни страдания. Това е денят, в който разпънали на кръст невинния Агнец - "изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове", принесен в жертва за греховете на цялото човечество. Раздрало се небето и земята, слънцето скрило лика си, тъмнина надвиснала над Голгота.

Черен, мрачен, потресаващ е деня, в който Божият Син умрял, разпънат на кръст като най-позорен разбойник. На Велики петък бил погребан в каменен саркофаг в пещера, пред която властите оставили стража и огромен камък на входа. На този ден в храмовете е Неговото опело.

Неслучайно именно в този ден от Страстната седмица постът е особено строг: Църквата повелява тогава да не се яде, нито нещо да се пие (дори вода). А народът казва, че на Велики петък и пиле не пее и гнездо не вие. Всяко дихание страда заедно с Богочовека, съпричастно е на неговата смърт и погребение. В петък никой не подхваща каквато и да е работа.

Плащаница от Бачковския манастир от началото на ХV век.

Богослужението на Велики петък

На утренната служба (т.е. на Велики четвъртък вечерта) се четат дванадесет откъса от Евангелието, които разказват за страданията на Иисус Христос. По време на богослужението вярващите държат в ръце запалени свещи - символ на величието на Спасителя по време на страданията му и духовното бодърстване на християните.

На Велики петък през деня не се служи Света литургия, защото в този ден Сам Господ принесъл Себе Си в жертва, а се извършват Царските Часове.

На вечерня в храма се припомня и съпреживява Христовите страдания, смърт и погребение.

Преди началото на службата, на специално издигнато място в средата на храма се издига "гробът" Христов, украсен с цветя, а на престола се поставя Плащаницата - платът, с който е завито тялото Христово след свалянето му от кръста. Тя представлява парче плат, на което е извезан образът на положения в гроба Спасител. Молещите се пристъпват към нея и благоговейно се покланят на изображението.

Плащаница, изработена през средата на ХІХ в. от Витановския род, Тревненска школа.
Съхранява се днес в Регионалния музей в гр. Плевен. Източник: plevenmuseum.dir.bg.

По време на богослужението от олтара се понася Плащаницата и се извършва опелото на Господа сред бели цветя. Песнопенията са посветени на страданията и смъртта Христови. Едно от тях се нарича "Плачът на Богородица" - молитва в памет на душевните страдания на Дева Мария, която стояла до кръста на своя Син и Го призовавала, произнасяйки скръбни слова.

След като се изнесе Плащаницата на вечерното богослужение, с нея се обикаля около храма и символично се извършва погребението на Христос. В края на вечернята свещеникът взима Плащаницата от престола и я полага в "гроба" в центъра на храма.

Поклонението на плащаницата продължава две денонощия, до късно в събота вечер, когато тя се внася обратно в олтара минути преди пасхалното шествие на кръста.

За страданията на тялото Господне и безстрастието на Неговото Божество

Самото Божие Слово претърпя всичко в плът, като в същото време Божественото и единно безстрастно Негово естество остана неподложено на страдание. Защото когато страдаше единия Христос, съединяващ божественото и човешкото, съществуващ и в божествеността, и в човечеството, то тази част, която беше подложена на страдания, тъй като беше склонна да страда по природа, страдаше, но не страдаша заедно с нея и тази, която беше безстрастна. Защото душата, бидейки способна да страда, макар и сама да не бива разполовявана, в същото време, в което се разполовява тялото, заедно с него боледува и страда; божествеността, бидейки безстрастна, не страдаше заедно с тялото. Трябва да знаем, че когато говорим как Бог е пострадал, разбираме, че той е пострадал по плът, но не и че божествеността е пострадала по плът, или че Бог е пострадал посредством плътта. Защото, ако в същото време, в което слънцето осветява дървото, брадвата го сече, слънцето остава неразделено и неподложено на страдание, следователно колко повече безстрастното божествено Слово, ипостасно съединило се с плътта, остава неподложено на страдание, докато страда плътта. И както някой излива вода върху нажежено желязо, това, което по природа е склонно да страда от водата (огъня) се гаси, а желязото остава невредимо, защото то по природа не е способно да загине от водата, колко повече едната сама безстрастна божественост, докато плътта е страдала, не претърпяла страдания, макар и да е останала неотделима от нея.

Господ наш Иисус Христос, бидейки безгрешен, не е бил подчинен на смъртта, защото смъртта влиза в света чрез смъртта. Той умира, претърпявайки смърт за нас, и Самия Себе си принасяйки в жертва на Отца за нас. Защото пред Него, пред Отца, ние сме съгрешили и трябва Той да приеме откуп за нас и по този начин да се освободим от осъждението; защото кръвта на Господа е принесена на като на тиранин. И така смъртта идва, и поглъщайки телесната примамка, е уловена на въдицата на божествеността; вкусвайки безгрешното и животворящо тяло, загива и връща обратно всички, които някога е била погълнала. Защото подобно на тъмата се унищожава от идването на светлината, така и тлението чрез съприкосновяването с живота е прогонено и за всички се ражда живот, а за погубителя - гибел.

Макар и Христос и да умря като човек и Неговата свята душа да беше разделена от непорочното тяло, но божествеността остана неотделена от едното и другото, т.е. от душата и тялото и даже при такива обстоятелства единната Ипостас не се разделя на две ипостаси, защото и тялото и душата в едно и също време - от началото са имали битие в Ипостаса на Словото и макар по време на смъртта да са били разделени едно от друго, всяко от тях е останало, имайки едната Ипостас на Словото. Затова единната Ипостас на Словото е била Ипостас както на Словото, така и на душата, така и на тялото; защото никога нито душата, нито тялото не са получавали Ипостас отделна от тази на Словото, но винаги е съществувала единната Ипостас на Словото и никога не са били две. Затова Христовата Ипостас винаги е била една. Защото макар и по място душата да е била отделена от тялото, то по ипостас тя е била съединена с него чрез Словото.

Св. Йоан Дамаскин
Първа публикация в Интернет Фондация Покров Богородичен

Виж още:
Евангелските събития по четиримата евангелисти
Страшният съд над Бога Св. Юстин (Попович)

ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК

2009-04-15T20:47:00.007+03:00

Източник -

Тропар, гл. 8

Егда славнии ученицы на умовении вечери просвещахуся,
тогда Иуда злочестивый сребролюбием недуговав омрачашеся,
и беззаконным судиям Тебе праведного Судию предает.
Виждь, имений рачителю, сих ради удавление употребивша!
Бежи несытыя души, Учителю таковая дерзнувшия:
Иже о всех Благий, Господи, слава Тебе.

Когато славните ученици при умиването на вечерята се просвещаваха,
тогава, злочестивият Юда, обзет от сребролюбие, се помрачаваше,
и Тебе, праведния Съдия, предаде на беззаконните съдии.

Виж, жадний за богатства, как извършилият заради тях предателство, обесва се.
Бягай от ненаситната душа, одързостила се на такова против Учителя,
Който към всички е Благ. Господи, слава Тебе.

Кондак, гл. 2, подобен: Вышних ищя

Хлеб прием в руце предатель,
сокровенно тыя простирает и приемлет цену создавшаго Своима рукама человека:
и неисправлен пребысть Иуда раб и льстец.

Хляба приел в ръцете Си предателят,
скришом ги протяга и приема цената на Създалия със Своите ръце човека:
И непокаян остана Иуда - раб и лъжец.

Тропар

Вечери Твоея тайныя днесь, Сыне Божий, причастника мя приими;
не бо врагом Твоим тайну повем,
ни лобзания Ти дам, яко Иуда,
но яко разбойник исповедаю Тя:
помяни мя, Господи, во Царствии Твоем.

Сине Божий, направи ме днес участник на Твоята тайна вечеря (удостой ме със светото причастие), защото не ще разкажа тайните на Твоите врагове, нито целувка Иудина ще ти дам (не ще ти изменя чрез греховен живот), но, като разбойника, ще Ти изповядам: помени ме, Господи, в Твоето Царство.

Кратко описание

Светите отци са устроили всичко премъдро, приемствено от божествените апостоли и Свещените и Божествени евангелия. Те са ни заповядали да спомняме четири събития на Велики четвъртък: Божественото умиване (на нозете), Тайната вечеря и установяването на Светите тайнства, усърдната молитва на Господа (Лук. 22:39-46) и, накрая, предателството на Иуда.

"Преломяването на Тялото и проливането на Кръвта", за което Христос говори на учениците Си, e истинска кулминация на земния живот на Спасителя (Мат. 26:17-35, Марк14:12-31, Лук. 22:7-38, Иоан 13:1-17, 26). Защото тук Той преломил хляба и дал да пият от чашата с вино с думите: "Вземете, яжте, това е Моето тяло, пийте от нея, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете". И с това установил великото тайнство Евхаристия (Причастие).

Първи били причастени апостолите. Без Иуда, който бил вече излязъл, за да осъществи заговора си. И когато Иисус отишъл на Елеонската планина, в Гетсиманската градина (Мат. 26:36-46, Марк 14:32-42; Лук. 22:39-46, Иоан 18:1), след кървавата Му молитва дошли много иудеи, стражари, фарисеи, а Иуда им го посочил с целувка.

Богослужението на Велики четвъртък

Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванадесет евангелия, т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, разказващи за Христовите страдания.

(Ако не можете да присъствате на богослужението, отпечатайте и прочетете сами целия текст).

На този ден свещенослужителите изнасят кръста от олтара, което символизира носенето му от Христос към Голгота.

По време на маслосвета, всеки желаещ мирянин бива помазан с елей за здраве.

В тропара на Четвъртъка се пее:

Когато славните ученици при умиването на вечерята се просвещаваха,
тогава, злочестивият Юда, обзет от сребролюбие, се помрачаваше,
и Тебе, праведния Съдия, предаде на беззаконните съдии.

Виж, жадний за богатства, как извършилият заради тях предателство, обесва се.
Бягай от ненаситната душа, одързостила се на такова против Учителя,
Който към всички е Благ. Господи, слава Тебе.

И както Христос уми краката на учениците Си, така в някои катедрални храмове след Литургия епископите измиват нозете на свещениците.

Слово в четвъртък на Страстната седмица

(за причастието)

Св. Теофан Затворник

Радвайте се, православни християни, че се удостоихте да се причастите със светите Христови Тайни. И толкова повече радвайте се, че се удостоихте с това днес, тъй като самото Тайнство е установено на днешния ден.

На днешния ден Господ е причастил светите Апостоли и им поръчал да учредят в светата Църква такова причастяване. Светите Апостоли учредили това. Ето и ние се причастяваме с пречистото тяло и пречистата кръв на Господа, за изцеряване на душата и тялото.

Радвайте се всички, които се удостоихте с тоя велик Божи дар. Но радвайте се със страх. Казвайте в себе си: Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Но не разсейвайте вашите мисли и чувства и внимателно пазете и душите и телата си. Вие се готвихте за светото Причастие с благоговение, но не помисляйте, че всичко е свършено и няма за какво повече да се трудите. Вие се потрудихте, за да получите дара. Сега трябва да се трудите, за да го запазите и да се ползвате от него спасително.

Някои ще запитат, защо е установено да се причастяваме и през Страстната седмица? Между впрочем и затова, за да помнят причастниците страданията на Господа и всякак да се пазят да не Му причинят нови страдания, след като са Го приели в светите Тайни. Нали Господ и сега още продължава да страда. Само че тогава Той е страдал от неверните юдеи, а сега страда от християните, които след светото Причастие не се стараят да живеят по християнски.

Когато се причастяваме, ние приемаме Господа у себе си. Нашето сърце става жилище на Господа и Господ в него е спокоен. Но ако след това някой започне да мисли за зло, желае злото и върши зло, с това той причинява безпокойство на Господа. Той ще се чувствува стеснен в такова сърце и ще страда в него.

Ще ви поясня това с един пример. Представете си, че някой ви покани на гости и ви настани в такава стая, дето няма на какво да се седне, през счупените прозорци духа вятър, от тавана тече, на пода мокро, в стаята хвърчат и хапят комари. За всички ни би било истинско страдание да бъдем в такава стая. Така и Господ страда в причастниците, когато те след светото Причастие не пазят както трябва жилището на своята душа, когато в тях мислите, желанията и чувствата, делата и думите не са в ред.

Защото когато някой се разсейва и дава воля на своите мисли, това е същото, че жилището на нашата душа е със счупени прозорци, през които вятърът духа и безпокои Господа.

Когато някой мисли само за това - да яде, да пие и да се весели, това значи, че за Господа е мокро и кално в жилището на нашата душа.

Когато някой завижда другиму, осъжда го, надсмива се над него, това е същото, като че ли той самия Господа жили и уязвява.

Когато някой е непослушен, ленив и не се съобразява с установения ред, това е същото, че Господ няма на какво да седне в жилището на неговата душа.

Когато някой има зли мисли и желания, гордее се, иска да присвоява чуждото, тогава в неговата душа Господ е като в стая, дето отвсякъде тече и Той не може да си намери място.

Ето виждате как и с какво можем да безпокоим Господа и да Му причиняваме мъка и страдание и след като сме Го приели у себе си чрез светото Причастие. Да се пазим от това! Нека бъдем смирени, кротки, миролюбиви, дружелюбни, състрадателни, без да се гордеем и изобщо нека ревнуваме за всяка добродетел. Тогава Господ ще бъде спокоен и радостен в жилището на нашата душа. За това и Той ще ни награди с радост и щени даде всяка утеха.

Тялото и кръвта на Господа са велик дар. И трябва да почитаме тоя дар, като нещо велико, с любов, благоговение и всяко себепредпазване.

Ще ви разкажа един много поучителен случай: преди години един разколник пристъпил към светите Тайни заедно с православни християни. Той получил частица от светите Дарове: но не я изял, а я увил в кърпа и когато се върнал в дома си, кой знае защо, поставил частицата в кошера при пчелите. Той бил пчелар. Вижте какво са направили пчелите. Макар и неразумни твари, те в дадения случай се оказали по-умни от човека. Щом видели частицата от светите Дарове, веднага изоставили своята обикновена работа, престанали да градят пити, а много грижливо и бързо започнали да строят прилично помещение за светото Тяло на Господа: устроили малък престол, после дискос и на него сложили св. частица и всичко оградили със свод, като че ли построили храм или олтар. След това застанали в кръг в пълен ред и бръмчали тихо, като че ли възнасяли хваление на Бога и се молили. Стопанинът, като забелязал, че пчелите престанали да летят, отишъл да види какво значи това. Отворил кошера и се ужасил, като видял как пчелите отдават благоговейна почит на тялото на Господа, което той бе пренебрегнал. Той веднага поръчал да повикат свещеника, разкаял се за своя грях, причастил се, станал завинаги благоговеен почитател на светите Христови Тайни и изоставил разконичеството.

Ето и ние сега приехме пречистото тяло и пречистата кръв на Господа. Нека се уподобим на ония пчелички и да проявим достойно благоговение към приетия от нас дар. Да станем като мед и като пчели. Медът притежава благоухание - ние да придобием молитвено настроение. Медът има сладост - ние да придобием взаимна любов. Медът има приятен цвят - ние да имаме примерно поведение. Пчелите са трудолюбиви - нека и ние да възлюбим труда. Пчелите са чисти - и ние да възлюбим чистотата. Пчелите са послушни - и ние да станем такива. И както онези пчели прилично са се наредили около светата частица и тихо бръмчали, така и ние да застанем мислено около Господа и да Му се молим най-вече в днешния ден с молитва, каквато е на сърцето ни. И Господ ще приеме нашето сърдечно обръщане към Него и ще ни благослови.

Братя, аз ви казах как можем да безпокоим Господа, Когато сме приели и да Го принудим да страда и как можем да Го успокоим и насладим. Нека избягваме първото и да полагаме грижи за последното. Ако така успокоим Господа, и Той ще ни успокои и ще ни изпрати всеки дар и успех в нашите работи. Амин.

Св. Теофан Затворник
Превод † Знеполски епископ Йосиф (Диков)

Нов диск с източно църковно пеене.

2009-04-10T15:16:00.010+03:00

С голяма радост и нетърпение бързам да споделя новината, че дългогодишният учител по църковно пение Иван Праматаров издава диск с църковно монодично пеене.
Този приятен, диалогичен и прям човек носи в себе си всички чудесни качества на Тракия и Странджа - самоотверженост в труда в битността си на учител и църковен певец; смелост и принципност в отстояването.
Неведнъж съм цитирал неговата крилата мисъл, облякла с думи и моя собствен път към Христовата Църква - "Когато се откажем от това, което мислим, ще можем да приемем това, което е ... вярно". Той казваше това, когато някой от студентите настояваше на някакво "свое мнение" относно пеенето, но нима тази мисъл не обговаря и основното качество на християнина - с кротост, доверие и упование да предаде сам себе си на Христа, приемайки без съмнение учението, съхранявано неповредено в Светата Православна Църква.
Убеден и пламенен защитник на българската традиция в църковното пеене, г-н Праматаров и тук е останал верен на тази своя борба - в предложения диск са записани малко известни песнопения, с голям труд издирени и възстановени от него и от подобни нему възрожденци, подробно и с благодарност изредени в текста в сайта, представящ новия диск.
Впрочем, вместо несръчно да преразказвам, ви предлагам да посетите сайта, да чуете трите представени там песнопения и да се потопите в духовната атмосфера на времето, когато българското православие е заемало своето достойно място и в областта на църковното пеене.
На многая и благая лета!!!
свещ. Георги Георгиев

За да посетите страницата на Ив. Праматаров, кликнете на връзката.
ИВАН ПРАМАТАРОВ
http://www.ivanpramatarov.com/

Обръщение на Св. Синод на Българската Православна Църква

2009-04-02T20:28:00.005+03:00

О Б Р Ъ Щ Е Н И Е на Св. Синод на Българската Православна Църква към българската нация относно бъдещето на децата на България във връзка със законопроекта за училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка на Министерството на образованието и науката

Скъпи братя и сестри, дами и господа,

Винаги, когато достойните ни предци са обръщали окрилен взор към бъдещето на родината ни, те са мислели за носителите на това бъдеще – децата. И за да има силна и благоденстваща България нашите мъдри прадеди са възпитавали следващите поколения в това да милеят за род и език, за вяра и традиция, за Църква и отечество. Родолюбивите ни предшественици са знаели, че народ без корени няма бъдеще. А за нашия народ дълбокият корен и неизчерпаемият източник на духовни и морални сили, на социално единство и благопреуспяване е православната вяра с нейната възвишена духовност и богата култура. Точно това имаме за свой най-важен дълг да предадем днес на нашите деца, за да съхрани България своята национална и културна идентичност и да пребъде, въпреки тежките предизвикателства, с които се сблъскваме в най-новата ни история. Блаженопочившият Старозагорски митрополит Методий Кусев подчертава това с думите: „Дайте на юношеството надлежно възпитание в духа на вярата и вие сте направили всичко, що е потребно, за да бъде отечеството честито и славно.”

Църквата, семейството, училището и държавата са призвани съвместно и с всички сили да подпомагат българските деца в тяхното развитие като себеотдайни, благородни, хармонични и високопатриотични личности. След демократичните промени Църквата подаде ръка на държавните институции и българските родители, за да стане възможно децата в училище отново да започнат да се запознават със спасителните християнски ценности и да изграждат в себе си духовни качества, които да ги предпазят от обезличаващото и развращаващо въздействие на злото в света, в който живеем. Църквата участва в редица образователни комисии, изготви концепция за въвеждането на предмета Религияв задължителната подготовка, състави учебни програми, учебници и помагала по Религия, подготви преподавателски кадри, чрез които да се осъществява високата мисия на училището едновременно да образова и възпитава децата. През последните двадесет години Църквата също така даде възможност на българските родители да изразят волята си като организира подписки, в които над един милион български граждани заявиха, че искат децата им задължително и задълбочено да изучават идеите, историята и културата на Православието. Междувременно в множество български училища директорите и учителите преоткриха и възстановиха духовните традиции на българското образование. Напълно съзнателно и доброволно, с активната подкрепа на Църквата, те създадоха кабинети по Религия, православни училищни параклиси, духовна атмосфера, в която вярата и знанието не се отричат, а взаимно се допълват. Тези нови народни будители ясно разкриват на децата ни, както и на нашите управници, че не бива да се отричаме от историята и вярата си, нито да допускаме те да бъдат хулени и подменяни.

За съжаление през последните години ставаме свидетели на точно обратните, злонамерени опити за обслужване не на българския национален интерес, а на чужди за страната ни интереси. Доказателство за това е изготвеният законопроект на МОН за училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка. "Венец" на разрушителните му усилия е онази негова част, която касае моралното и духовно образование и възпитание на българските деца и ученици. Законопроектът не осигурява дължимия статут на предмета Религияв учебния план и дори предвижда механизми, които още повече да го ограничават през следващите години. Нещо повече, законопроектът предвижда забрана за носенето на религиозни символи в училище, с което всъщност се опитва да наложи на учениците и учителите идеологическата доктрина на атеизма и бездуховността.

Българската Православна Църква не може да остане равнодушна към недемократичните и насилствени опити да се отнеме правото на българските деца, ученици и учители свободно да изразяват убежденията си, да живеят и работят съобразно своята християнска вяра, чието знаме е кръстът Христов. Никой няма основание да посяга върху почитта на нашия народ към кръста, който ни съпътства от раждането до смъртта и във вечността.

Тъй като по-голямата част от народа ни има православно самосъзнание, Българската Православна Църква счита, че така предложената забрана за религиозните символи е зле прикрит удар най-вече срещу традиционното вероизповедание в България – Православието. Това е чудовищен удар срещу народа ни от страна на някои високопоставени чиновници. Духът ни е възмутен, сърцето ни страда за това, че българи се противопостяват на българския народ и хладнокръвно се стремят да унищожат националната му идентичност, лишавайки децата от такова бъдеще, каквото нашите предци, проливайки кръвта си, се опитаха да осигурят за нас.

Но Българската Православна Църква няма да спре да работи за добруването на нашето отечество. И не ще се поколебаем пред нищо, но ще призоваваме и действаме така, че с мъдрост и любов да се погрижим за нашите деца като ги приведем до съкровищницата на вярата и духовното познание. Този е нашият дълг спрямо предците ни и спрямо поколенията, които идват след нас. Блаженопочившият Великотърновски митрополит Климент Друмев ни е оставил завет, от който не можем и не бива да се отмятаме: „ Ако нашите бащи, деди и прадеди са считали за своя най-висока, най-свещена длъжност да се не отклоняват от православната вяра, но да я пазят и да я предадат на нас чиста и непокътната и ако тая именно св. православна вяра е спасила народа ни от загиване, дала му е възможност да си запази името, езика, книжнината, да се възроди, да излезе тържествуващ от тежките неволи и да си приготви честити времена: ний, честитите потомци, сме длъжни още повече да пазим православната си вяра, да я почитаме и да живеем според нейните изисквания. /.../ Да не забравяме, че посегателствата върху вярата на народ никога не остават безнаказани за самия народ: те поколебават твърдостта му във вярата и ако се продължават, могат да подкопаят и самото му съществуване. Запазили сме през многовековни тежки времена Православието, запазил се е и народът ни от загиване. И занапред: има Православие у нас, има и български народ; няма Православие — няма и български народ. Това е гласът на цялата наша история, на целия наш многовековен тежък исторически живот, глас, който неумолимо тръби в ушите на всинца ни и който указва на бъдещето, напомня ни свещените наши длъжности спрямо народа и вярата му."

Тези, които вървят против народа си като водят българската младеж и децата ни към духовна гибел, заприличват на онзи човек, за когото Господ Иисус Христос казва: “Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда"(Евангелие от Матей, гл. 18, ст. 7). Защото всеки човек или режим, който се е опитал или се опитва да унижи Бога и Църквата, рано или късно претърпява провал, защото "Бог поругаван не бива"(Послание на св. апостол Павел до Галатяни, гл.6, ст. 7).

Свето Благовещение

2009-03-24T18:28:00.003+02:00

Свето Благовещение

Празнува се на 25 март
Разрешава се и риба

Празнични църковни песнопения

Тропар, глас 4

Днес спасения нашего главизна, и иже от века тайнства явление:
Син Божий син Деви бивает, и Гавриил благодат благовествует.
Темже и ми с ним Богородице возопиим:
радуйся, Благодатная, Господ с тобою!

Днес е начало на нашето спасение и явяване тайната от вечност: Синът Божи, Син на Дева става, и Гавриил благодатта благовества, затова и ние с него викаме на Богородица: Радвай се благодатна, Господ е с тебе!

Кондак, глас 8

Возбранной Воеводе победительная, яко избавльшеся от злых, благодарственная восписуем Ти раби Твои, Богородице, но яко имущая державу непобедимую, от всяких нас бед свободи, да зовем Ти: радуйся, Невесто Неневестная.

На Тебе, бранната воевода, след като се избавихме от злини, ние твоите раби, Богородице, записваме победни песни, но и като имаща непобедима сила, благодарствени, от всякаква беди освободи ни, за да ти зовем: радвай се, Невесто неневестна.

Благовещение на Пресвета Богородица и приснодева Мария

В днешния ден християните възпоменават радостното за всички събитие: Ангел Божий донесъл на Дева Мария вест за скорошното явяване на отдавна очаквания Спасител. Нека си припомним какво благовествува св. Лука, който по-подробно от другите евангелисти описва събитията, предшествували рождението на Иисуса Христа.

"А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам.
Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените." Лука 1:26-28

В шестия месец след като архангел Гавриил възвестил на свещеник Захария за рождението на свети Йоан Предтеча, същият Божий вестител бил пратен в Назарет при Дева Мария. Тая преблагословена Дева била сгодена за един благочестив човек, на име Йосиф, който произлизал, както и тя, от рода на цар Давид.

Ангелът се явил при пресветата Дева и казал: "Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!" Смирената Дева се смутила от тия думи. Но ангелът продължил: "Не бой се, Марие, понеже ти намери благодат у Бога! И ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син, и ще Го наречеш Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давид; и ще царува над дома Яковов навеки, и царството Му не ще има край." Пресвета Дева казала на ангела: "Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?" — Ангелът й отговорил: "Дух Светий ще слезе върху тебе и силата на Всевишния ще те осени. Затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий."

След това ангелът възвестил също така на пресвета Дева за радостта, обещана на сродницата й Елисавета, която скоро трябвало да роди син. "Ето рабинята Господня — казала Мария, — нека ми бъде по думата ти?" Ангелът си отишъл, а светата Дева се отправила в планинската страна, при сродницата си Елисавета, която си изпълнила с Дух Светий и я приветствала, наричайки я майка на Господа.

Пресвета Дева била, както е известно, дъщеря на благочестивите старци Йоаким и Анна, които още от рождението й я били посветили Богу. Когато станала на три години, те я завели в храма. Скоро след това те умрели. А пресвета Дева Мария, като останала под напътствието на свещенослужителите, постоянно се намирала в храма, молела се и чела Свещеното Писание.

Преданието говори, че когато светата Дева навършила годините, в които според юдейския обичай девойките встъпвали в брак, първосвещеникът й обявил, че не може повече да остава в храма и че тя трябва да си избере съпруг.

Но пресвета Дева Мария отговорила решително, че била посветена от родителите си и сама се посветила Богу, затова тя трябва завинаги да остане девойка. А в Юдея нямало обичай доброволно някой да избира безбрачен живот за служене Богу и затова, за да не се наруши общоприетият обичай, свещениците сгодили Мария за един благочестив старец, на име Йосиф, далечен неин родственик, който трябвало да я пази.

Пресвета Дева Мария, като минала в дома на праведния Йосиф, водела скромен живот; занимавала се с ръкоделие и споделяла домакинските грижи с дъщерите на Йосиф.

Гласът й не се чувал в празни и шумни разговори; тя била кротка и мълчалива; най-голяма радост за нея било четенето на свещените книги.

Като изучила пророчествата, тя знаела, че е близко дохождането на Месия - Христос. В пророчествата на Исаия тя чела, че Месия трябва да се роди от Дева (Ис. 7:14), и от все сърце желаела да види тая благочестива Дева и да стане макар последна робиня на тая, от която ще се роди Спасителят на света.

И ето, тя сама трябвало да бъде Майка на Сина Божий!

Пресвета Мария със смирение и неописана радост приела тая блага вест: "Душата ми величае Господа - отговорила тя на Елисаветиното приветствие - и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, защото Той милостно погледна смирението на рабинята Си, защото ето, отсега ще ме облажават всички родове; загдето Силният ми стори велико нещо, и свето е името Му; и Неговата милост е от род в род за ония, които Му се боят."

"Днес е началото на нашето спасение - възпява св. Църква - и разкриване на вечната тайна:
Син Божий става Син на Дева и Гавриил благодат благовествува
Затова нека и ние с него да пеем на Богородица:
Радвай се благодатна, Господ е с Тебе!"

Копирано от

Виж също и Слово за Благовещение на Пресвета Богородица

Кризата в нашето училище

2009-03-22T22:21:00.002+02:00

“Българският народ е християнски и затова никой няма право да му дава езическо училище. Българският народ се е крепил, живял е и се е опазил в продължение на вековете само чрез вярата в Бога и себе си и затова никой не може безнаказано да учи неговите рожби на безверие и безбожие и да приготвя по тоя начин неговата гибел. Българското училище трябва да се обнови и спаси, за да се обнови и спаси българската младеж. А да се спаси българската младеж, това значи да се осигури и спаси бъдещето на българския народ. Това трябва да стане по-скоро. Това велико дело трябва да се подеме незабавно и се извърши с общи усилия от всички ония, който милеят за българската младеж и треперят над съдбините на българското племе.” Откъс от книгата на митрополит Борис „Кризата в нашето училище", 1928 г.

Из "Кризата в нашето училище", 1928 г.
Архим. Борис (Разумов)

Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава. То обръща изключително внимание на ума и пренебрегва съвършено душата. То дава само познания и не отглежда почти никакви добродетели. То развива само способностите на ума и атрофира силите на душата. То изостря само студения разсъдък и сподавя топлото жизнено чувство. То взима само главата на ученика, тъпче я със сухи и мъртви познания, създава обикновено в нея един хаос от истини и заблуждения, и най-често вместо да просвети ума, то го покрива с мрак. Не рядко то използва главата на ученика, за да влее през нея като през съсъд отрова в неговата душа. По тоя начин нашето училище, като обръща внимание само върху една способност на човешката природа - върху ума, осакатява вътрешно детето и води младежта към вътрешно израждане. По тоя начин то нарушава целостта и хармонията в човешката природа и разрушава нейната същност. По тоя начин то нерядко създава умствени изроди и морални чудовища. По тоя начин нашето училище разрушава също основния принцип и унищожава крайната цел на всяко образование и всяко възпитание: създаване цялостна и хармонична, благородна и завършена личност.

Това едностранчиво интелектуализиране на нашето училище се дължи на тежката заблуда, че умствените способности са най-важното нещо, че умът е всичко в човека. Умът, обаче, е само една от способностите на човешката природа. Той не е същината на човека. Величието и същината на човека лежи другаде: лежи в божествената красота на неговата човечност и във величието на неговия богоподобен и безсмъртен дух.

Нашето училище не само се занимава изключително с ума и игнорира душата на детето, но върши нещо много по-страшно: то въобще отрича душата! Това е вторият смъртоносен недъг в нашето училище. За нашето училище е съвсем чуждо най-великото - вечното в човека: неговата душа. То презира тая божествена същност в човека. То признава само материята, само плътта и отрича душата. То се стреми да заличи съществената разлика между човека и животното и гледа да внуши на нашите младежи, че техните прадеди са били човекоподобни животни и че те са от животински произход. При такива внушения ясно е, какъв мироглед ще могат да си образуват тези младежи и какви заключения ще си направят те за себе си и за своя живот. Щом по същина и произход те са съвсем близо до животните, няма защо те да стоят и по живот далеч от тях.

Нашето училище, което външно се развива правилно и расте нормално, тъй както расте едно здраво животно без душа, вътрешно, в своята същина, е бездушно и мъртво. То е без положителен творчески дух, без идеализъм и въодушевление, без високи добродетели и благородни пориви, без далечни идеали и възвишени цели. Нашето училище е материалистично.

Нашето училище обаче отрича не само човешката душа: то отрича и вечния, абсолютния дух, от който човешката душа е само дихание. Нашето училище отрича Бога. В нашето училище открито се говори по всякакви начини против Бога и против всичко божествено в човека и природата. Но и да не става това, щом в училището не се говори за Бога, щом Бог е изгонен от него, значи: то е без Бог, значи: то е безбожно. Щом Бог не се утвърждава в училището, значи Той се отрича. Щом ние престанем да говорим в училището за Бога и душата, със самото си мълчание ние проповядваме безбожие и бездушие. Не може да има безразлично отнасяне. Всъщност, индиферентизмът е вече отрицание. В душата и съвестта на човека не може да има напълно безразлично състояние: човек или ще утвърждава, или ще отрича. А в нашето училище не само, че не се утвърждава, но и открито се отрича Бог. А щом се отрича Бог, отрича се и се руши всичко божествено и велико в човека и живота, отрича се и се руши човекът и животът в неговата същина. Нашето училище е атеистично.

Щом атеизмът и материализмът проникнаха в нашето училище, те започнаха да вършат опустошения във всички посоки. Те са тъмни сили, които рушат всичко положително и ценно, всичко възвишено и светло. Атеизмът е демонично явление, а материализмът - проява на животинщината в човека. И единият, и другият, доведени до последна консеквентност, означават край на всяка човечност и всяка култура. Атеизмът отрича Бога и всичко божествено в живота и човека, а материализмът отрича човека и всичко възвишено в него. Атеизмът означава победа и тържество на демоничното начало, а материализмът - победа и тържество на животинското начало в човека и живота. Атеизмът иска да демонизира човека, а материализмът се стреми да го превърне в животно. И единият, и другият, които имат еднаква същина, преследват една и съща крайна цел: разрушението на човешкия образ в човека, унищожението на човека в човека! И в нашето училище, където материализмът и атеизмът се ширят свободно, тези разрушителни сили преследват същата крайна цел и дават същите гибелни резултати. Нашето училище, което отрече Бога и душата, неминуемо трябваше да отрече и човека, който е немислим без душата и божественото начало в нея. То не познава и не признава човека. В детето то вижда и признава само ученика и не се интересува от човека в него. За нашето училище е непонятна най-великата цел на всяко образование, на всяко възпитание, на всяка култура и на всяко съществуване: съвършеният човек. Нашето училище биде обезчовечено.

Материализмът и атеизмът, от които се породиха почти всички злини в нашето училище, се проявяват и вършат своето разрушително дело сред обществото в определени форми. Формата на материализма е социализмът, на атеизма - анархокомунизмът. Корените на социализма се крият в материализма, а корените на анархокомунизма в атеизма. Последната основа на социализма е материализмът, неговата единствена цел - материалността. Единственият извор на анархокомунизма е атеизмът, неговата крайна цел - демонизмът.

Социализмът и анархокомунизмът, между които няма съществена разлика, тъй както няма съществена разлика между материализма и атеизма, отричат в действителност онова, което само привидно утвърждават. Социализмът отрича социалността и руши обществото, анархокомунизмът отрича човещината и разрушава личността. Социализмът е напълно антисоциално движение, анархокомунизмът - напълно античовешко явление.

Материализмът и атеизмът и техните рожби: социализмът и анархокомунизмът, които в нашето училище нараснаха до чудовищни размери и взеха образа на страхотни чудовища, разрушиха в душата на нашата младеж почти всички възвишени идеи и всички велики ценности. Те разрушиха религиозно-нравствената идея или идеята за Бога, разрушиха също социално-човешката и национално-държавната идея.

След като внесоха в нашето училище духа на отрицанието и разложението, те прогониха оттам и националния дух и се опитаха да заменят тоя дух с духа на интернационализма и безотечествеността. По едно време нашето училище беше стигнало до там, че в него само българският език напомняше, че то е българско. Нашето училище беше станало безотечествено.

Църковен вестник, брой 10 за 2003 година

Историческа справка:

Митр. Борис Неврокопски е роден със светското име Вангел Симов Разумов на 26 октомври 1888 г. в село Гявато, Битолско, Македония. Баща му загива в 1903 година като четник на Георги Сугарев. Завършва прогимназия в Одрин през 1904 г. и продължава образованието си в Духовна семинария в Цариград със стипендия, отпусната от екзарх Йосиф I.

През 1910 г. Вангел Разумов приема монашество под името Борис и служи като йеродякон при неврокопския митрополит Иларион. През 1911 г. продължава образованието си в Богословския факултет в Черновиц (Австрия) и го завършва с научна степен "доктор на богословските науки" през 1915 г.

През същата година се завръща в България и е назначен за учител в Свещеническото училище в Бачково. След това е учител в Пловдивската духовна семинария. През 1917 г. йеродякон Борис приема йеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим и заминава на мисия в Унгария, където до 1922 г. възглавява в църковно–просветно отношение българската колония.

През юли 1922 г. се завръща и е удостоен с архимандритско достойнство. От май 1923 г. до септември 1924 г. архимандрит Борис е протосингел при Софийската митрополия, а от септември 1924 г. до септември 1926 г. е началник на културно-просветното отделение при Светия синод и председател на храма "Свети Александър Невски". От септември 1926 г. до края на ноември 1931 г. е ректор на Софийската духовна семинария.

В средата на декември 1931 г. Борис е ръкоположен за епископ Стобийски. От 28 ноември 1931 г. е главен секретар на Светия синод, на който пост остава до 17 март 1935 г., когато е избран за неврокопски митрополит.

През 1932 г. е натоварен с историческата мисия по вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. Преговорите започват на 12 април и приключват успешно едва на 22 февруари 1945 г.

1937 г.За кратък период от време неврокопският митрополит Борис успява да извърши успешно строителство на над 20 храма. Наричат го „съвестта на Българската църква” заради изключителната му ерудиция - владеел е свободно 13 езика, и заради непримиримата му борба срещу атеизма на комунистическата идеология. На 29 септември 1948 г. изпраща писмо - протест срещу безчинствата на комунистическата управа в Неврокопска епархия до Светия Синод. Навсякъде говори, че най-голямата трагедия ще дойде от Съветския съюз, разказва за сталинистките мерки срещу духовенството. Поради тези му действия окръжният комитет на БКП го обявява за враг № 1 на народната власт. През 1948 г. във в. „Работническо дело” излиза статия срещу митрополит Борис, озаглавена „Един недостоен служител на Българската православна църква”. Въпреки всичко той не прекратява борбата си за връщането на църковните имоти, за връщането на вероучението в училище и не спира преиздаването на брошурата си „Кризата в нашето училище”, където основната теза е, че нашето училище обучава, но не възпитава.

Един ден митрополитът отива при близките си и казва: „Дойдох да се сбогувам, защото това ще бъде последното ни виждане. Снощи аз получих знамение, че моят край идва. Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене в небето. Аз отивам да осветя черквата „Св. Димитър” в село Коларово, но вероятно това ще бъде моят край.”

Последната проповед, произнесена в деня на убийството му, е: „Да помним и да се готвим винаги за смъртта. Помни своя край и никога не ще съгрешиш!” След приключването й благославя празничната трапеза, но още преди да е вкусил от нея, дядо Борис е повикан от един низвергнат свещеник - Илия Стаменов от с. Хърсово, според всички свидетелства - доносник и шпионин на комунистите. Бил разпопен заради кражба на църковно имущество, но след помилване лично от цар Борис III отървава затвора. Искал от митрополита да му съдейства да си възвърне свещеническия сан, на което дядо Борис се възпротивил. Тогава този нов Юда най-хладнокръвно го застрелва пред очите на хиляден народ. Последните думи на митрополит Борис били: „Недей! Вършиш голям грях!”

Илия Стаменов е осъден на 7 години затвор, от които излежава 3 на лек режим, но свършва в лудницата, като непрекъснато повтаря: „Аз го убих, аз го убих...”

Последното от 76-те издадени стихотворения на митрополит Борис звучи като обобщение и поанта на целия му живот:

„Моята любов -
ангелски покров.
Моята надежда -
девствена одежда.
Моите мечти -
грейнали звезди.
Моите желания -
пламнали страдания.
Мойта ранна връст -
мъченически кръст.
Моят път в живота -
пътят към Голгота.”

Източник: Мартин Николов, "Църковен вестник"

КОМЮНИКЕ НА ВСЕПРАВОСЛАВНАТА РАБОТНА СРЕЩА

2009-03-12T21:52:00.007+02:00

Четвъртък,
12 Март 2009
Днес, 11.03.2009 г., в София по покана на Негово Светейшество Българския Патриарх Максим и Св. Синод на Българската православна църква (БПЦ) се състоя работна среща на представители на Православните автокефални църкви като естествено продължение на Светия Разширен Надюрисдикционен Всеправославен Събор от 1998 г. Обсъдиха се въпросите, повдигнати в решението от 22 януари 2009 г.на Съда по правата на човека в Страсбург, произнесено по жалби № 412/03 и № 35677/04 относно лицата, отделили се от единството на Българската православна църква.

На тази основа участниците в срещата изразяват следното:

1. Единството на БПЦ и каноничността на Св. Синод и на Негово Светейшество Българския патриарх Максим са без съмнение от гледище на каноничното право и на Вселенското православие. Заявяваме, че БПЦ е била, е и ще бъде Една. Съществуващият от 1992 до 1998 г. разкол в БПЦ е преодолян с решенията на провелия се в София Свети Разширен Надюрисдикционен Всеправославен Сьбор от 30.09.-01.10.1998 г., взети въз основа на свещените канони на Православната църква. Решенията на този Събор са авторитетен и канонично-задължителен за православните християни акт, чрез който окончателно е прекратен болезненият разкол в БПЦ. Лицата, поставили се извън Единството на Църквата, имат възможност чрез покаяние да се завърнат в нея.

2. Възниква въпросът, защо този акт на Събора не е обсъждан и зачетен при преценката на случая от Съда по правата на човека в Страсбург, което е повлияло на неговото крайно решение. Предвид наличието на това авторитетно и обвързващо решение на Събора, прекратяващо разкола в БПЦ, е неоснователно да се твърди, че българската държава се е намесила неправомерно, включително по законодателен път, във вътрешните дела на БПЦ.

З. Според принципите и практиката на Съда религиозната свобода включва уважение на автономното право на всяко вероизповедание. В случая в Православната църква става въпрос за каноничното право.

4. Изводът на Съда, че държавата трябва да е неутрална по отношение на традиционната си религия - източноправославното вероизповедание (чл. 13, ал. 3 от Конституцията на Република България) не е задължение, което е включено в обхвата на Европейската конвенция по правата на човека и основните свободи. Законът за вероизповеданията, приет през 2002 г. от Народното събрание на Република България, изразява българското национално самосъзнание, без в същото време да противоречи на европейската практика. Благодарение именно на този закон българската държава е успяла да преодолее негативните последици от намесата във вътрешноцърковните дела, като по този начин е възстановена справедливостта по отношение на каноническата Българска православна църква.

5. Представителите на Поместните православни църкви призовават правителството на Република България да защити законния интерес на БПЦ. Защитавайки БПЦ, държавните лидери ще защитят и идентичността на българския народ, неговата вяра и многовековната му история, неговата религиозна и културна индивидуалност, неговото единство и солидарност. Основавайки се на обстоятелствената част и мотивите в решението на Съда по правата на човека в Страсбург, участниците вярват, че съществуват повече от солидни основания за неговото обжалване. От своя страна Православните цьркви изразяват готовност да окажат на лидерите на Република България всичката необходима помощ, изразяваща се в съвети и информация, както и да влязат в диалог със Съвета на Европа и Съда по правата на човека в Страсбург.

б. Участниците в срещата изразяват общо разбиране и се обръщат към българската държава да предприеме необходимите действия за обжалване на въпроса пред Голямата каллара на Съда по правата на човека в Страсбург, като считат, че Съдът не е разполагал с пълна картина на фактите и аргументите, за да постанови своето решение.

Държавата се готви да обжалва в Страсбург решението за Инокентий

2009-03-12T14:07:00.004+02:00

Държавата се готви да обжалва в Страсбург решението за Инокентий

Представители на почти всички православни църкви се събраха по покана на патриарх Максим, за да обсъдят решението на съда в Страсбург

Държавата вероятно ще обжалва в най-скоро време решението на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, което постанови, че България е нарушила граждански права заради отказаната регистрация на т.нар алтернативен синод на Инокентий. Това съобщи председателят на парламентарната комисия по вероизповедания Огнян Герджиков (НДСВ) след среща на депутати с представители на Светия синод и на други православни църкви.

Общо становище за неприемане на решението на съда беше прието на форума, организиран от партриарх Максим с участието на митрополити по повечето православни църкви.

Искането за обжалване на решението на Страсбург е на синода, но държавата е тази, която трябва да предприеме подобни действия, обясниха депутати. Изпълнителната власт не може да не се събрази със становищено на синода, уточни Герджиков. Допълни, че решението на съда ще бъде атакувано като неканонично.

На срещата се опитах да открехна вратата за разговори, казах, че трябва да се помисли за разумен компромис, но не срещнах никакво разбиране, разказа председателят на ресорната парламентарна комисия. Представителите на Българската православна църква обявили категорично, че не трябва да се сяда на маса за преговори с разколниците. Депутати също коментирали като неприемливо решението на Страсбург. Участвали в разговора политици посочиха, че на срещата е била заявена недвусмислена морална подкрепа към архиереите с думите, че има един синод и една църква. Как може съд да решава колко църкви има в България, коментира след срещата Йордан Цонев (ДПС).

Чуждестранна работна група ще помага на синода
Руската патриаршия и останалите православни църкви са готови да създадат работа група и да предоставят експерти по международно право, които да помагат на България и българската православна църква в съдебния спор в Страсбург. Това беше съобщено от митрополит Иларион, който е предствител на руската църква в ЕС. Поканените в България за срещата висши свещеници от православните църкви излязоха със становище, че именно оглавяваната от Максим църква е единствената канонична православна църква в България и само тя е призната от Вселенското православие. Чуждият клир приозва държавата да обжалва решението на Старсбургския съд, като посочиха, че за тях върпосът е много важен тъй като би могъл да създаде опасен прецедент. Българските духовници бяха категорични, че няма да преговарят с хората на Инокентий.
в. "Дневник"

12 църкви от 3 континента зад синода и срещу съда в Страсбург

2009-03-12T14:02:00.002+02:00

12 църкви от 3 континента зад синода и срещу съда в Страсбург
24 Часа

С изпяването на два тропара и молитва в “Бояна” тръгна работна среща между представители на 12 православни църкви. Патриарх Максим събра митрополити и експерти по църковно и международно право от 3 континента, за да помагат на Светия синод как да се измъкне от решението на Европейския съд по правата на човека. Магистратите в Страсбург обявиха, че са нарушени правата на разколниците около Инокентий и призова страните да се споразумеят до 22 април, за да не осъди държавата.
Запознати с проблема от юристката на синода Мария Кьосева, църквите се подредиха по старшинство да кажат думата си. Първо пратениците на Вселенската, Йерусалимската и Александрийската заявиха, че БПЦ е единствената канонично призната от тях. Те се обединиха около становището, че решението на Страсбург не е правилно, тъй като се набърква в канонични въпроси извън компетенциите на светския съд. Най-много представители в Бояна е изпратил руският патриарх Кирил.
12-те църкви няма да излязат с решение, а само с общо становище, както е по канон, когато не присъстват главите на поместните църкви.
Ако ЕС обаче не реагира правилно, православието може да свика събор, решенията на който да станат задължителни за всички поместни църкви. Крайната мярка е продиктувана от опасността решението на Страсбург да стане прецедент, от който да се възползват разколници по целия свят, каза Ловчанският владика Гавриил.
Ако разколниците се покаят, патриархът е обещал да ги върне в църквите, в които са служели. На никакъв друг компромис обаче дядо Максим не бил склонен.
Негово светейшество се позова и на откритото писмо, което светогорските монаси от “Св. Георги Победоносец” в Атон изпратиха чрез “24 часа” до президента, премиера и синода. В него те нарекоха решението на съда в Страсбург “крайно пристрастно, тенденциозно и неправомерно”.
Експерти подозират, че казусът “БПЦ - Страсбург” може да мотивира ЕС да редактира концепцията си за човешките права. Сега делото ще се гледа от разширен състав от 17 съдии. Възможно било те да бъдат инструктирани да се произнесат против решението на първата инстанция, за да осуетят открития конфликт между ЕС и православието.
НИКОЛАЙ МОСКОВ

Вселенското православие - единно в подкрепа на БПЦ и Патриарх Максим

2009-03-12T13:56:00.002+02:00

Вселенското православие - единно в подкрепа на БПЦ и Патриарх Максим

Участвах в конференцията по покана на Светия Синод на БПЦ и тук споделям някои впечатления. Участваха оторизирани представители на Вселенския патриарх, на Гръцката, Сръбската, Руската, Кипърската, Грузинската, Йерусалимската, Румънската, Албанската, Чешката, Полската, Американската православни църкви. В почти всички църковни делегации са включени и високо авторитетни професори и експерти по канонично и международно право. Беше заявена за пореден път пълна подкрепа за единството и каноничното ръководство на БПЦ в лицето на Светия синод и Негово Светейшество Патриарх Максим, като беше подчертано, че считат лицата, които са се отделили от единството на Църквата и не желаят чрез покаяние да се завърнат нейното единство, за самоотлъчили се не просто от БПЦ, а от православното християнство въобще. Всички делегации, от името на съответните предстоятели на поместни православни църкви, заявиха, че решението на Съда в Страсбург е “опасен прецедент”, който засяга не само БПЦ, а Вселенското православие като цяло. Изтъкна се, че решението е необективно и постановено на основата на погрешни и даже неверни факти. Посочени бяха множество канонични аргументи в тази насока. Изрично се подчерта, че от гледище на православните канони разколът в БПЦ е прекратен с авторитетно и императивно решение на Светия Всеправославен надюрисдикционен събор, проведен в София през 1998 г. Изразено беше недоумение, че Съдът в Страсбург не зачита тези решения и премълчава факта, че чрез този най-висш форум БПЦ е преодоляла разделението, съществувало дотогава. Според участниците съдебният състав е допуснал грубо нарушение на основен процесуален принцип - че съдът трябва да се произнесе по всички доказателства, представени от страните по делото. Същевременно някои специалисти по международно право поставиха принципният въпрос, че практиката на Съда в Страсбург много често интерпретира твърде разширително текстовете на конвенцията, отклонявайки се по този начин от волята и съгласието, което всяка суверенна държава е изразила, подписвайки конвенцията. За разлика от Европейският съюз, където държавите-членки делегират част от своя суверенитет на Общността, Съвета на Европа е типична международна организация, където подобен трансфер на суверенитет няма и органите по Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, в т.ч. Съдът, не могат със своите актове да “дописват” конвенцията.

Наред с това, конференцията даде висока оценка на Закона за вероизповеданията от 2002 г. Очерта се единодушно мнение, че българската държава трябва да обжалва решението на Съда в Страсбург в съответствие с процедурните възможности, които регламентира конвенцията.

Моето изказване се базираше на тезите, които изразих онзи ден в блога си и бяха препечатани в “Православие.бг” - прочети тук.

В заключение конференцията прие съвместно комюнике, отразяващо всички тези идеи, което ще бъде оповестено на пресконференция утре, 12 март, и връчено на висшите държавни институции в България и в Съвета на Европа и Съда в Страсбург.

Медийна изява на разколниците

2009-03-11T18:33:00.003+02:00

РАЗКОЛА СЕ ОПРАВДАВА В „ЧЕРВЕНАТА КЪЩА”

Петък,
06 Март 2009
Руси Ст. Русев

Разкола иска паралелна администрация в рамките на Българската Православна Църква. Той тълкува интронизацията на НС патриарх Максим, като нарушение на каноничното право, но е против канона, щом стане дума, че Христос е завещал само Една Църква! В Гърция били „май, седем и всичките получават заплати”... Това беше духът на изказванията на 5 март вечерта на поддръжниците на отцепването от БПЦ в лицето на свещеник Любомир Попов от Варна, адвокатът по исковите молби в Страсбург Иван Груйкин и доцентът по църковно право Дилян Николчев. Дебатът се състоя в „Червената къща” на улица „Любен Каравелов” в столицата. Те и седналите сред публиката Камен Бараков, Христо Латинов и проф. Радко Поптодоров отново завъртяха старата плоча за уж неканоничния избор от 1971 година, забравяйки, че и Бараков и отец Любомир и протопрезвитерът проф. Поптодоров са ръкоположени, назначавани са и са се чувствали свещенослужители при същия този патриарх от 71-ва до началото на промените. Трябваше глас от залата да им напомни, че няколко десетилетия те са намирали църковната иерархия за достатъчно добра.

Това, че разколът иска десет процента от храмовете е очевидно самоизобличение на хората, които твърдят, че ... не са разкол, а само искали паралелна администрация вътре в Тялото на Църквата. Груйкин станно съжали, че „реформацията на църквата в Западна Европа е подминала България”. Бараков от своя страна нарече държавниците престъпници, явно забравяйки присъдата си от Пазарджишкия съд за измами по ДДС.

Лукави и несигурни разсъждения за това, доколко е легитимен Събора на главите на поместните Църкви изказал се категорично за легитимността на Светия Синод на БПЦ и НС патриарх Максим предизвика смайване.

Вяло и несигурно ветераните на разкола като че ли обсъждаха помежду си какво точно да искат в замяна на обещанието да не създават неприятности. Срещу тезите им да се изправи беше поканен единствено юристът Пламен Сивов, създател на фондацията „Покров Богородичен”. Той грамотно и спокойно посочи несъществеността на исканията и твърденията им. Друг е въпросът защо за защитник на позицията на БПЦ е поканен представител на организация, която от създаването си работи без благословението на Светия Синод, нееднократно е срещала синодалното необдобрение за това, и дейността й се свързва с финансиране от неправославни и антиправославни източници.

Фестивално настроение донесе видеозаписът на изказване на бившия главен редактор на Църковен вестник Георги Тодоров излъчено в началото на дебата, което окачестви решението на Съда в Страсбург като напълно незаконосъобразно.

„Ние не сме онези хора!” – заяви отец Любомир с надеждата, че присъстващите са достатъчно млади да не помнят насилието упражнено от разколниците при завземането на църковните имоти през 1992 г.

„Тук се говори, както дяволът чете Евангелието!” – се провикна Камен Бараков, без да става ясно кого има предвид.

Известната с идеите си за „пазар на религиите” изказвани на чуждестванни конференции за Православието Даниела Калканджиева, която седеше в публиката, съобщи, че е правила „проучване” на отразяването в медиите на съобщенията за решението на Съда в Страсбург. Според нея почти всички медии са се изказали негативно за това решение и общественото мнение е изцяло против разкола, а правителството не е публикувало текста на решението, с което е дезинформирало обществеността. Човек от публиката, който не се представи, я опроверга, като посочи, че това решение е публикувано в сайта на Външно министерство веднага след неговото обнародване.

Михаил Иванов - бивш съветник на бившия президент Желю Желев спомена за насилието извършено над Светия Синод и лично над НС Максим през 1992 година в опит да защити правото на разколниците да си възвърнат окупираните от тях храмове. Отново глас от залата го ориентира, че „тези хора” са ръкоположени и назначени от иерарахията, на която се обявяват за противници.

Препечатано от сайта на храм "Св. Неделя"

Отворено писмо на Зографския манастир "Св. Георги Победоносеца" на Света Гора

2009-03-11T18:26:00.002+02:00

Отворено писмо на Зографския манастир "Св. Георги Победоносеца" на Света Гора

До Президента На Република България
До Министър Председателя На Република България
Копие: До Светия Синод На Българската Православна Църква

Уважаеми Господа,

Обръщаме се към вас и във ваше лице към всички български държавници в момент, който е важен и съдбоносен както за по-нататъшния път на Православната Църква в родината ни, така и за целокупния наш народ.

На 22 януари т.г. Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) обяви решението си по делото на "митрополит" Инокентий и др. срещу България. След внимателния му прочит се убедихме, че то е крайно пристрастно, тенденциозно, необективно и неправомерно.

В нашето обръщение не си поставяме за цел да правим подробна критика на решението, но да изложим пред вас мотивите, с които да окуражим и подкрепим ръководството на Българската държава да продължи и довърши в рамките на своите компетенции вече започнатото и благословено от Бога дело по приключването на пагубния и насърчаван от външни на Църквата сили разкол.

Дълбоко сме убедени, че нашата държава трябва да подкрепи и защити приетия през 2003 г. Закон за вероизповеданията, да не позволи изменения във веднъж завоюваното ценно достояние. Считаме, че не съществува нищо, от което държавните мъже биха могли да се страхуват и което да ги разколебае от възприетата вече правилна посока.

Решението на ЕСПЧ е в голяма степен несъстоятелно и слабо като съдебен документ и би могло аргументирано да бъде обжалвано от Правителството. На много места в него се тълкуват субективно и тенденциозно историческите факти. Ще споменем само стремежа Светият Синод да бъде представен като "асоцииран" с определени политически сили, по-конкретно с комунистическата партия (вж. пар. 15, 22 и др.). Това твърдение, освен че е юридически несъстоятелно, е и по същността си абсурдно. Православната Църква никога не би могла да се обвърже с която и да било партия и партийна идеология. Нейната вяра, нейните методи на действие, нейната структура са коренно различни от партийните. Възможно е не гравитирането на Църквата към определени партии, а проявата на държавнически разум от страна на политическите сили и като следствие от това благоприятно отношение към общата на всички ни Майка -Православната Църква.

В решението на Европейския съд е ясно забележима и тенденцията вътрешно църковните въпроси, които са предмет на каноничното право, да бъдат представяни като политически и така да бъде внушавано, че ЕСПЧ е компетентен да се произнесе по тях. В текста на решението постоянно се внушава пряко и косвено, че в БПЦ е налице "дълбоко и истинско разединение", че Светият Синод и разколническият "синод" са две равностойни образувания и че действията на разколниците (които отначало до край си останаха една шепа хора) са проява на демократичност и плурализъм, а действията на държавата след 2003 г. са антидемократични и нарушават самоуправлението на Църквата. Това е основният опорен пункт на решението, но той е и най-уязвимият и неправомерен. БПЦ не е държавна или политическа организация, а е част от единното тяло на целокупната Православна Църква в целия свят. Това се изразява по най-съвършен и цялостен начин в евхаристийното общение между отделните поместни Църкви, т.е. от съвместното им участие в приобщаването със светото Тяло и Кръв Христови. Канонично е това ръководство и тази поместна Църква, която е в общение с останалите поместни Църкви и която по този начин е част от единното Тяло Христово. Това е нещо коренно различно от понятието за "международно признание". Това е и върховният критерий за каноничност и законност и съответно за неканоничност и незаконност на разколниците, които от никого и никога не са приемани в общение.

Свиканият през 1998 г. Всеправославен събор по молба на българския Патриарх документално потвърди единството на БПЦ с другите канонични Църкви. Затова Правителството на родината ни е действало изцяло законосъобразно и в съответствие с правилата за самоуправление и самоопределяне на религиозните общности, когато след взетите решения на Всеправославния събор съдейства на Светия Синод да си възвърне незаконно и насилствено отнетите му църкви, манастири и административни сгради. Ето защо са несъстоятелни твърденията в решението на ЕСПЧ за "нерешен спор" (пар. 109) между двете страни. Въобще не е възможно да се приеме заявеното в мотивите, че може да има две страни и две ръководства на БПЦ, защото това е каноничен въпрос и Европейският съд, както и всеки друг светски съд няма право да се произнася по него. Всяка една Православна Църква има само едно канонично ръководство. Както Правителството ръководи държавата по определени правила, така и Църквата се управлява от нейните канонично избрани органи през всичките векове от създаването й.

Накрая ще споменем само и красноречивия сам по себе си факт, че една от основните претенции на жалбоподателите е да получат "обезщетение" поради загубването на заграбените от тях храмове и църковни имоти. Но питаме се дали е възможно православни християни, които милеят за светинята, да оценяват построени от векове храмове и манастири в парична стойност!?

Няма нужда да се спираме повече върху текста на решението. Вярваме, че това ще сторят компетентни юристи, които подробно ще покажат неговата несъстоятелност и тенденциозност, поради които то има характер не на обективно решение на коректен и безпристрастен съд, а на адвокатска пледоария в полза на жалбоподателите-разколници.

В заключение бихме искали да подчертаем, че наистина знаменателно е заглавието на делото: "Свети Синод на БПЦ (митрополит Инокентий) срещу България". Действията на разколниците и на подкрепящите ги сили са насочени действително срещу България като цяло, защото искат да нанесат удар в нейното сърце - Православната Църква.

Затова се обръщаме към вас с призив да защитите сърцето на България чрез обжалване решението на Европейския съд, да положите всички усилия то да не бъде повече смущавано и затормозявано. От това страда цялото тяло на народа ни. Защитата на правата на Църквата е защита на националната идентичност на народа ни, на неговото съществуване въобще. В това високо благородно дело зад вас ще бъдат всички православни българи. Вярваме и сме убедени, че в това дело зад вас ще бъде и Сам Бог и ще ви подкрепя със Своята всепобеждаваща десница. От сърце ви желаем Неговата помощ да бъде с вас и във всички други ваши дела, извършвани в полза на Отечеството ни.

ИГУМЕН НА ЗОГРАФСКАТА СВЕТА ОБИТЕЛ
Архимандрит Амвросий
и цялото в Христа братство

Препечатано от Двери БГ