27 ноември 2012

РАЗМИСЛИ ЗА ЦЪРКОВНИЯ НАСТОЯТЕЛ

автор: Велизар Пейков http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=353 Идват избори. Предизборни платформи. Дискусии и дебати. Телевизионни дандании, караници и бъркотии. И всичко това - под знака на мамона. Да, такива са светските избори - на света, на обществото, в което живем... Но за изборите на 11 ноември, лето 2012-то, за които искам да говорим, мирни и тихи, бяха на „малкото стадо". Те преминаха почти незабележимо за общественото мнозинство. Това бяха изборите за църковни настоятели. Длъжност ПОЧТЕНА и НЕПЛАТЕНА. Дело духовно, Божие... Нашата енория е селска. Защото така се води Владая, не квартал, а село край голяма София. Впрочем то хич не е малко, нарежда се в десятката на най-големите села в България. Само че в църквата ни, хората, присъстващи на службите, се броят понякога на пръстите на едната ръка. Но не за това сега ми е думата. За трети пореден път участвам в изборите за църковен настоятел. И какво се случваше досега? Първите избори. Те протекоха непосредствено след разкола. В изборния ден надойдоха хора, регистрирали се за гласоподаватели. Лидери на разните му там политически партии и партийки с привържениците си, пенсионерски дружинки, националисти и местни родолюбци, всички те - гледащи те подозрително. Нали сме им превзели с полиция храма (храмът в с. Владая бе окупиран от разколници, не правещи разлика между Църква, политика и държава, б.р.). Още малко и ще ни набият. Навъсени шопи, от каменарско потекло, дялали някога от витошки камък софийските павета. Иначе са честни хора, но си държат упорито да е тяхното... За вторите избори нещата се поуспокоиха. Пак надойдоха всякакви хора, които не си и зървал да влизат в храма или ако влезнат в него, то е само до свещника, да запалят по свещичка и да се „врътнат бързо и изчезнат" (признак за непросветена, суеверна, суетна вяра, б.р.). Един от тези избиратели ми каза гордо, че е атеист. Питам го, какво прави тогава тука. Е, не можел да не дойде, пенсионерски активист е. Друг пък сподели, че си вярва в Бога и си се моли как си той знае, насаме в гората, на полето, но без общението с разните му там попове. Тука са и нашите хора, църковниците. Леля П. - готвачката на курбаните, с наборките си, все отбрани труженички, на които винаги сипва от гъстото на курбана. И всички тези хора са кръстени, български граждани, имащи право да гласуват. Всеки със своите виждания и претенции. Стискат листчета с някакви си там имена и шушу-мушу, водят си по тяхному разяснителна работа. Едни недоволни от попа, други от неуредиците в гробището, някои - ей-така дошли на избори „заради спорта", както се казва. Трети, за калабалък и подкрепа. Но я да подкачиш някой от тях за туй, в което вярва, ще скочи и искри ще засвяткат от очите му: „Аз, момче, си спазвам традицийте, ти знаеш ли, че баща ми на тази черква камъните е дялал някога...". И така, какво да правиш - „ГЛАС НАРОДЕН, ГЛАС БОЖИ", последното няма да го срещнеш никъде из Писанията, то си е чисто народен термин. Е, щом боголюбивият народ си го е наложил, така е. Избрахме си и ние църковни настоятели, максимума - шест на брой. После половината от тях, подобно на повечето от избирателите им, в църквата няма да ги видиш да стъпят. А в храма пак си остават редовните двама или трима, и свещеникът сред тях... Като цяло от мероприятието „изминали избори" всички са доволни. И председателят на църковното настоятелство, свещеникът също, нали по-малко навъсени хора ще му висят на главата. Е, понякога трябва да ходи да си търси настоятелите за някое и друго подписче под документацията, но това да му е кусурът. Да си мисионер в такава ситуация е неблагодарна работа... Така беше досега. Затова в навечерието на предстоящите избори си задавам следния въпрос: ПАК ЛИ ЩЕ СИ Я КАРАМЕ ПО СТАРОМУ? Гледам по изтърканите стасидии в старите църкви още висят тук-таме табелки с имена. Това са на някогашни хора-християни от енорията, допринесли с нещо за храма си. Дарители, настоятели, благоукрасители. Този направил това, оня оново. Всички те се поменават на всяка литургия и тъй ще бъде до Страшния съд. На някои от тях имената са изписани в притвора, на други под стенописите или в двора на оброчния кръст: „Дарение от братя... Спомни си, Господи, за мене в царствие Твое". Четеш, гледаш и ти става някак си тъжно. Та нали „Христос е същият вчера, днес и утре". Какво означава това, че ние, хората от днешния ден, не сме същите. Верово само не сме същите като нашите деди. От вярата и храма е тръгвало някога всичко. Попът, кметът и даскалът са управлявали селото. И затова и нравствената висота на хората е била друга, понеже много от тях са живели по Бога. „Я стига си си дрънкал носталгични бабини деветини" - ще изроптае някой. Сега живеем в друго общество. Модерно, съвременно, лишено от отживелици и предразсъдъци. Учените откриват божествени частици. Достатъчно е да сме християни. И възниква спонтанно въпросът: КАКВО Е ПРАВОСЛАВНАТА ВЯРА? Основното изискване и за избиратели и за църковни настоятели е да са православни християни. Мнозина ще кажат: „Кръстен съм". По статистика при последното преброяване 76 % от българите се самоопределят като източно-православни. Но колко от тях са вярвящи. „Църквата е Тяло Христово", „Стълб и крепило на истината", казва св. ап. Павел. И това е най-краткото определение за вярата. А пътят от свещника (докъдето стигат повечето от днешните християни) до Тялото Христово е тесен. Той минава през тайнствата Изповед и Евхаристия. Този тесен път се нарича въцърковяване и криволичи между сърцето на човека и свободната му воля, атакувана постоянно от разума. Вярата е в сърцето, Божествената частица е в сърцето и „Вие сте храм на живия Бог и обиталище на Светия Дух" (2Кор. 6:16). Вярата е духовната бран, спирачката на грехове ни. Вярата е път на подвизаване и постоянна борба. Тя се води само по духовен път с молитва - диханието за душата. А Божествената храна това е Тялото и Кръвта Христови. Сам Христос го е казал: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, ще бъде жив вовеки, и каквото поискате с вяра ще ви се даде". Задачата на Църквата е спасението на човешката душа. Ех, мнозина интелектуални богослови, професори и телевизионери, подвизаващи се на държавна заплатка, ще се усмихнат на тези познати истини, и ще кажат: „какви ги приказва тоя; по-кротко, не си дорасъл да поучаваш. Я погледни нагоре - там владиците ни такива са, онакива". И вместо да си извадят гредата от собственото око и да се борят против поднебесните духове на злобата, пак ще искат да ръфат плът и да пият владишка кръв. ЦЪРКОВНИЯТ НАСТОЯТЕЛ, Се казва в чл.142 от Устава на БПЦ трябва, освен да е кръстен, и да е запознат с основните истини на вярата. Излагат се и правомощията му в чл.154, които са класифицирани в няколко направления, включващи основно обновлението на храма, строеж на нови църкви и параклиси, грижи за църковните имоти, следене на църковния бюджет, социална и благотворителна дейност. Но когато живеем във време лукаво и обществото ни е в нравствен и духовен колапс, може би най-важната задача на църковните настоятелства е ДУХОВНАТА ПРОСВЕТА и култура - и належащата нужда тя да започне отдолу, от енорийско ниво. В чл. 154 /24/ от Устава се казва: „Църковният настоятел оказва морално и материално съдействие на свещениците при храма в тяхната просветна дейност..." Навремето Църквата (в лицето на свещеника), кметът и даскалът са движили нещата в населеното място. Те са били двигателите в нравственото и духовно възпитание на хората. Помислете само: ще си позволи ли тогава ученик да се гаври с портрета на св. цар Борис, или някой нещастник да хвърли камък срещу икона, да осквернява храм с рапърски песнопения, да драска по стените на църквите или да обикаля край училището като рикащ лъв, за да зариби с дрога някой от ония малките. В съседното село преди седмици почина от свръх доза момиче на седемнадесет години. Свещеникът я опява в шарения ковчег, сълзи и ридания наоколо. Питат се всички, кой е виновен, къде е семейството, училището. Семейството за нас, християните, е малката църква. А там, където липсва тази малка църква се възпитава в себелюбие и гордост: „Защо този има, аз нямам?". „Видиш ли, тука ще падат пари"- прищевките на плътта са постоянни в умовете и разговорите между хората. Гордост, суета, лъскавина и духовна празнота в „подивяло лозе". И никой не иска да знае, че Божийте дарования се заработват с усилие и така без устоите на вярата, родителите сами подклаждат престъпното самосъзнание сред децата си. УЧИЛИЩЕТО НИ На него трябва да се обърне особено внимание. То е светско, държавно, а държавата е изцяло отделена от Църквата. От образователното министерство спускат учебни планове за придобиване на съвременни знания, всички са свързани с религиозна индиферентност (безразличие) и същевременно твърдят, че възпитават НРАВСТВЕНО младото поколение. Леле-мале, на такова нравствено светско възпитание дяволът сигурно ще му пише седмица! Та то е подвластно на всичките сатанински примки в света. Телевизии, вестници, Биг-брадъри, суета, чалгология и празнословие. Пълна лудница. Което е и крайната цел на врагът човешки. Светият Синод на църквата ни, въпреки неимоверните си усилия в последно време, не можа да пробие бронята на Министерство на образованието за въвеждането на редовен предмет „Вероучение", който да събуди духовната бран в детското сърце и така зрънцето на вярата да попадне на благодатна почва. НАЛАГА СЕ ЦЪРКВАТА ДА СИ ПОМОГНЕ САМА Господ в кошара не вкарва. Където има усилия и желание, Той праща Божията Си благодат и нещата видимо вървят. Защото всичко е от Бога, всичко е по Бога и за Бога. Сега остава Църквата чрез енорийте си по места да се грижи за духовното възпитание. Църквата възпитава в НРАВСТВЕНО И ДУХОВНО ЗНАНИЕ, което е подвластно на Евангелското учение. Така се дава „способност да се различават духовете" (1 Кор. 12:10). Всичко това трябва да се заложи в сърцето на децата ни в неделното училице. И тогава зрънцето на вярата ще попадне на благодатна почва и няма да се заглуши от плевелите в света. Това зрънце трябва да започние да дава плод и сред възрастните и родителите чрез повсеместна катехизация. Тогава ще се завърне и Блудният син в бащината къща. В чл. 154 за църковния настоятел се казва: „Застъпва се пред компетентните органи за..." Това означава, че хората, които трябва да са в църковното настоятелство, освен да са запознати с основните принципи на вярата, трябва и да са „читави". Може и да не са големи теолози, но да имат желание да работят на Божията нива, да мисионерстват. А това ще рече да са дейни, да ходят и да се трудят за църковните дела. Когато има воля да се работи за Божиите дела, то и Бог ще ги приобщава все повече и повече към вярата и ще ги научи какво да правят. Нали знаете, казано е: „Неведоми са пътищата Божии..." и „ Бог не гледа ни на ръст, нито на красота, нито на лице, а на сърце..." * * * Сега в много населени места кметовете и някои от учителите са включени в църковни настоятелства.Те са контактите със светските институции, един вид - връзките с обществеността. И ако и свещенослужителят- председател на църковното настоятелство е на мястото си, то Господ ще допусне да станат наистина чудеса в енорията. Това е някогашната тройка - поп, кмет и даскал. На места, където съществува взаимодействие между Църквата и държавата, нещата там вървят добре. Болно ми става, когато гледам как в много училища започват при откриването на учебната година си с тържество, а църковен водосвет - няма. Свещеник казва: „не са ме поканили". Директорката се оправдава - не било задължително, няма от Министерството такива инструкции. Инструкции няма, а по телевизията гледаме как всяко правителствено мероприятие започва с водосвет. Този „обряд" - водосветът за някои хора е само част от мероприятието им, за по-тържествена показност, затова и викат свещеник. Но дори и да е така, то Бог невидимо изсипва благодатта Си чрез тайнството. Тези неща бездуховните хора не ги виждат, понеже съзнанието им е замъглено и те тичат след суетата, която за малко се появява, а после изчезва яко дим! Болно ми става и когато мина край училището и прочета на фасадата името му: „Еди-кой си номер СУ „Климент Охридски". Няма отпред „Свети". Та драги ми даскали, св. Климент Охридски е светецът - пръв учител на български език. Какво нравствено възпитание ще води училището ви, ако не започне промяна с тези незабележими за света неща. Свещеникът, ако не може да го каже, защото не го и канят, то определени хора от църковното настоятелство трябва да го натякват където трябва, нали са затова - да се застъпват. И да построим нов храм, и каквото друго богоугодно дело да сторим, няма ли Дух в него, което зависи от всички в енорията начело със свещенослужителя, то настава „мерзостно запустение". Вижте колко празни и заключени храмове има по селата - с по един клисар само да бие камбаната сутрин в определен час за събуждане на населението и за умряло... А КАМБАНИТЕ ТРЯБВА ЗВЪНЯТ И ТЪРЖЕСТВЕНО - ЗА ПРАЗНИК! Църковното настоятелство трябва да подпомага Църквата ни по места с малки, на стабилни стъпки, от енорията нагоре към епархийския събор и до свещения Събор, Светия Синод. И когато духовното състояние на народа достигне до нужното ниво, то и Господ ще ни „отпусне" да бъде преодолян наслояваният с десетилетия негативизъм към вярата ни сред обществото и да се въведе желаното „Вероучение" в училищата. На Божията нива, братя и сестри, винаги има работа, а работниците са малко. Изоставете дразгите и крамолите. Христос не е учител на раздори и караници. Хванете ралото и не се обръщайте назад. Злобата на деня е голяма и ако не направим това сега, някога ще ни се търси отговорност. Старецът Назарий казваше: „Бъдете смирени (по Бога), но не овцедушни". Велизар Пейков, Църковен настоятел в храм „Св. Йоан Богослов", с. Владая Ред.: А. Хр.

Няма коментари:

Публикуване на коментар