Георги Каприев: Църквата не е от света, но е в света...

в-к "Култура", Брой 6 (2533), 11 февруари 2009 г



Георги Каприев (1960, Бургас) е преподавател по средновековна философия в СУ "Св. Климент Охридски". Доктор на философските науки (2001), професор (2003). Преподава Философия на западноевропейското Средновековие и Ренесанса, Византийска философия, Средновековна метафизика и др.

Георги Каприев: Църквата не е от света, но е в света...

- Да започнем с един наивен въпрос: защо й е на Църквата устав. Устройството й произтича от свещените книги и от устното предание...

- Не, Църквата не е само в устното предание. Църквата е сложна система. Тя, от една страна, като че ли не се нуждае от някаква светска конституция, защото не е от този свят, защото е от Светия Дух зачената. И това, което е от Светия Дух, доколкото е документално дадено нам, е дадено в Писанието, в Преданието, в решенията на Вселенските събори. Тези решения обаче са, така да се каже, в две части. Една част е утвърждаването на догмати - правилата на вярата; ако ги спазваш, си във вярата, ако не ги спазваш, си извън нея. Другата част обаче са т.нар. канони, които са дисциплинарни правила; те уреждат вътрешноцърковния ред, уреждат начина на поведение на вцърковените. На целия християнски народ. Тези правила са необходими за поддържането на нормалния живот вътре в Църквата. Тя не е от света, но е в света. И доколкото е в света, този живот трябва да бъде някак регулиран. Това, което наричаме Устав - на Българската православна църква и изобщо на църквите - регулира вътрешноцърковните отношения, но регулира и отношенията им със света. Църквата не е институция по дефиницията си, но в света тя присъства като такава и не може да избяга от това. Защото влиза в отношения със светски власти, с всичко, което ни заобикаля. Уставът урежда два реда. Единият е вътрешноцърковният - избор на патриарх, на митрополити, ръкополагане на свещеници и всякакви такива неща; урежда църковния съд. Урежда обаче (това е особено видно в току-що приетия устав) и икономическите, и политическите отношения на църквата. Отношенията й с държавата и, разбира се, финансовата страна. Това е съвсем естествено. Българската православна църква извършва нещо принципно и изключително разумно, приемайки своя устав. От това особена атракция не може да излезе; любопитни са единствено сравненията с предните устави.

- Да, любопитно е и доколко тези сравнения дават едно ново отношение на църквата към държавата.

- Не дават много ново отношение. По разбираеми причини са отпаднали куриозни от днешна гледна точка неща, които можем да прочетем в устава от 1950 г.: че църквата трябва да информира за всеки свой избор и за всяко свое решение един куп институции, между които и Отечествения фронт, БАН и т.н. Но че президентът, министър-председателят и председателят на НС трябва да бъдат информирани за избора на патриарх, това не е отпаднало, също така по разбираеми причини. Стара православна традиция, изобщо стара църковна традиция е, когато се направи избор в Църквата, за това да бъде информирана светската власт. Имало е и версии, когато на съответния владетел се предлага списък с три имена на митрополити и той посочва един от тях за патриарх.

- Тази версия не е ли жива още във Вселенската патриаршия?

- Да, турското правителство продължава традицията на Османската империя в този план. Но и във византийския период имаме такива казуси. В този смисъл правилото за информиране на светската власт не бива да ни насочва към идеята, че църква и държава били в много топли и в някакъв смисъл незаконни отношения.

Искам да обърна внимание на една друга промяна в устава - обърната е пропорцията на участие на светски лица и свещеници в Църковния събор. Ако в предния устав съотношението е две към три в полза на светските лица, сега е обратното. Това дава основание да говорим за затваряне на Църквата в рамките на клира. Но можем да кажем за оправдание на участниците в събора: все пак еклисиологично, църковно грамотните светски лица в България не са чак толкова много, че да могат да доминират над клира и, така да се каже, да определят неговия избор. Искам да се надявам, че това е бил основният мотив.

В устава е запазено едно изискване за ръкополагане в свещенство, което мен ме тревожи, то е твърде симптоматично за отношенията църква - държава. Изискването е свещеникът в БПЦ да бъде ‛български гражданин‛ (в устава от 1950 г. се казва ‛български поданик‛; разликата е никаква). Защо трябва да бъде български гражданин свещеникът, при положение, че е направена уговорката за представителствата на БПЦ извън България – там свещеникът може и да не е български гражданин? Защо е това положение? Защото нашата църква и най-вече нейният висш клир продължава да робува на идеята, че църквата е национална, че тя е обвързана с тази нация. А националното, разбира се, се формулира чрез държавното.

- Но не е ли една от основите на Православната ни църква това, че тя е национална?

- Не е, макар че точно така е структурирана – и не само българската, а и гръцката, говоря за Атинската архиепископия, и всички други балкански църкви с изключение в Вселенския патриархат. Те са създадени в ХІХ век във вихъра на производството на нови нации и нейните идеолози и строители така са ги мислели. Но Църквата е наднационална. Поместната църква е териториална и в нея следва да присъстват, да живеят всички православни, живеещи на тази територия. Коя православна църква спазва това? Никоя. В Православието от ХІХ век и даже от късния ХVІІІ век национализмът е всеобщо заболяване. На места той е развит в екстремни форми, както е в Русия; на места в по-умерени, както навярно е в България; но е факт. Въпиющи свидетелства за това са т.нар. подвория. Какво търси руско подворие в България и обратно – българско в Русия? Нали е една Православната църква, нали сме в евхаристийно общение помежду си? Това е свидетелство за неясното съзнание какво представлява Църквата.

Но нека все пак кажем, че уставът се движи в широките рамки на т.нар. симфония, т.е. в традиционната теория за връзката между Църква и държава в Православието. Съвсем накратко изказана, тя означава следното: всеки със своите средства – държавата с държавните, църквата с църковните – полага усилия за християнизирането на този свят, на тази ойкумена, на вселената. И това се вижда във византийската практика широко, изключенията просто я потвърждават. Да, има случаи и на цезаропапизъм, и на папоцезаризъм във византийската история и в останалите църкви, но не това е правилото, това са нарушенията на правилото. Е, някъде днес тези нарушения са превърнати в норма...

- В казусите, които трябва да разглежда църковният съд, е включено и убийството. Това не е ли припокриване с правомощията на държавата?

- Църковният съд не отменя светския, ако деянието е подсъдно на светските съдилища. Ако един свещеник извърши убийство, какво може да направи Църковният съд с него? Може да го отлъчи. А държавата ще го съди вече за деянието му. Наскоро един епархийски съд осъди по църковните правила игумена на Гложенския манастир, който подпали част от манастира. Това под никаква форма не прекратява следствието срещу него в светския съд; то си върви и най-вероятно ще завърши с ясни заключения. Но той получи църковна санкция.

- Тоест вие, с малки изключения, сте доволен от устава?

- С малки изключения. Има нещо неудовлетворително за мен в раздела, описващ за какво собствено се разходват църковните средства. Там е описано какво ли не, освен разходи за образование, разходи за медицина, казано накратко, разходи за благотворителност. Разбира се, трябва да направим уговорката, че Църквата наистина не е социално министерство. Никъде не е вменено на Църквата, че трябва да бъде благотворителна. В този смисъл, когато нашите архиереи казват: ‛Благотворителността не е задача на Църквата‛, те имат на какво да се позоват. Но, наистина ли това не е задача на Църквата? Казвам го не просто защото другите църкви - католическа, протестантска - имат такава практика, и то много сериозна и много задълбочена. Мигар присъствието в света, което именно уставът описва, не трябва да ни насочи към християнското милосърдие, към някакви форми то да бъде канализирано, да бъде то осветено именно в конституцията на Църквата, каквато е уставът? Разбира се, че свещениците и епископите, които се занимават с благотворителна дейност, ще продължат да се занимават с такава. Но те ще трябва да хитруват, те ще трябва да отбиват средства от други пера. За разлика от други църкви. В ‛Култура‛ беше публикуван един такъв отчет на Католическата църква в Кьолн преди няколко години. В Православната църква това не намира място в устава дори като хипотеза. Ето, тук вече има тревожен феномен. Тревожен, не защото образованието и благотворителността трябва да присъстват в устава, а тъкмо защото ги няма там, без да трябва да ги има.

- Очевидно се смята, че това не е организационен проблем, а е проблем на религиозното съзнание на нейните членове?

- Е, така погледнато, възстановяването и поддържането на храмовата сграда също би трябвало да бъде проблем на религиозното съзнание, но е описано в устава. Естествено, защото това са сериозни пари, които подлежат на отчет. Вероятно от журналистическа гледна точка непропорционално дългата част, описваща приходно-разходните отношения вътре в църквата, е атрактивна. Аз пък го намирам за съвсем естествено, защото Църквата не само с хляб живее, но не може да живее без хляб ― и като всяка структура, трябва да уреди тези отношения. Още повече, че притежава достатъчно имоти и ресурс, който трябва да бъде контролиран. За мен наличието на тази дълга част посочва по-скоро желанието за по-сериозен вътрешен контрол.

- Дали можем да кажем, че уставът е доста демократичен? Например, патриархът не може да взима еднолични решения.

- В Православната църква патриархът не може да взима еднолични решения. Зависи за какви решения говорим, разбира се. Но патриархът структурно, дисциплинарно, не дай си Боже вероучително решение самостоятелно, за разлика от римския папа, не може да взема. Уставът наистина е демократичен обаче, аз мога да посоча такива характеристики. И даже ще кажа: слава Богу, той не е докрай демократичен. Защото имаше такива мераци преди събора (на събора те не бяха изказани), да не говорим, че имаме такива прецеденти. Първият български екзархийски устав от 1870 г. предполага мандатност на екзарха, четиригодишен мандат. Мандатност за предстоятеля на Църквата е неуместна. В устава не могат да имат място и други подобни „демократични‛ напъни, като сваляне на изискуемата възраст за взимане на митрополитски или патриаршески пост. Поставена е една горна граница за митрополит, това е правилно решение. А и какво значи демократичен? От гледна точка на църковния народ, уставът е демократичен и това е естествено. И то не защото сме в режим на демокрация. Ако от тази гледна точка четем устава от 1950 г., той е може би малко по-малко демократичен, но е по-демократичен от правилниците на много други обществени институции от онова време. Нека повторя: тревогите, които уставът може да събуди, не са журналистически атрактивни. Защото те са с исторически характер, защото те са ментални. Правилото, което урежда административните отношения в Църквата и съответно отношенията с държавата, не може да бъде атракция.

- Разбира се. Но има нещо, което засяга отношенията на църквата даже не с държавата, а с обкръжаващия ни свят, в който са и църквата, и държавата. Това е подлежащото на санкция общение с неправославни.

- Православната църква не приема евхаристийното общение с неправославни християни. За разлика от Католическата, която го оставя го на съвестта на вярващия – ако той почувства вътрешна необходимост, да се причасти, присъствайки на богослужение в православна или протестантска общност. Православните са по-твърди в това отношение. Има серия от догматични различия, които ни отдалечават едни от други. Което не означава, че православният не приема католика за християнин или че обявява католика за еретик. Чисто и просто евхаристийното общение в пълния му обем, както признават впрочем и католическите теолози, може да бъде налице само и единствено след един Вселенски събор, който да доведе до единението на Христовата Църква. Такова, за голяма скръб на християните, в момента няма. Това е обяснението. То не се дължи на някакъв инат и не е някаква провинциална простотия, просто се изисква от правилата, каноните на самата Църква. Разбира се, то е тревожно само по себе си, но не може да бъде онази преграда, която да прекрати диалога.

- Има някакво ‛втвърдяване‛ в християнските църкви напоследък, не мислите ли? Ето, папата реабилитира френските фундаменталисти тези дни.

- Католическата църква в момента е в период на настъпление на консерватизма в нея. Което, преведено на друг език, означава, че Католическата църква отново доби увереност в себе си. А тази увереност беше дадена, беше подготвена от Йоан Павел ІІ с неговата медийна и светска активност...

- И политическа.

- И политическа, разбира се. И сега дойде един тюбингенски професор, който вкара нещата, така да се каже, в ред. Католическата църква винаги се е отнасяла с огромно подозрение към левите тежнения в себе си, включително крайностите, ако говорим за латиноамериканските версии. Тя сега просто намери начина да ги изчисти; още повече, че масата членове на тези леви крила, особено в Латинска Америка, отдавна не са в лоното на Католическата църква. Там вършее Петдесятната църква, както е добре известно, огромни маси хора преминават към нея. ‛Втвърдяване‛ – втвърдяване на какво? На близостта църква – държава не. За Католическата църква това е изключено, защото коя е държавата, така да се каже, с която тя ще общува?

- А православните?

- Тук нещата са по-любопитни. Защото Православието, първо, няма, за разлика от католицизма, така ясно, документално фиксирана теория за отношенията със светската власт. Такова учение обаче има и аз преди малко го споменах. Т.нар. симфония, още от времената на Юстиниан. От друга страна, на православните перманентно им се вменява т.нар. цезаропапизъм. Това, казано съвсем направо, иска да каже, че светската власт доминира църковната, включително в рамките на самата църква. Това, повтарям, е отклонение от правилото, от духа на Църквата, но, уви, то много често е практика. Българската православна църква след нейното ново ситуиране в ХІХ век е лабораторен пример в това отношение. Една схизматична църква, която е в никакви контакти с цялото Православие и с цялото християнство, поддържаща изключително топли и дружески отношения единствено с държавата – тя изцяло зависи от тази държава. Говоря за периода от 1879 г. до 1945 г.-1953г., когато е избран и първият патриарх. После идва комунистическата власт - доминиране на държавата, не просто поради репресивния характер на тази държава, която репресира всичко, защо да не репресира и църквата. А и защото на Църквата в този период й се налага да аргументира своето съществуване. Чрез какво – чрез твърдението, че е съхранила българщината, че е съхранила българското национално самосъзнание, че в последна сметка е съхранила българския род и език. Това са сами по себе си неща, невменяеми от православна гледна точка. Че го е направила, не е никаква заслуга от християнска перспектива, но това беше единственият аргумент на църквата да съществува в тази държава. Тя затова беше и търпяна, и спонсорирана от държавата. В този период цезаропапистките отношения бяха очевидни. Има скимтежи, вероятно ще говорим за тях, че патриархът бил избран не само с разрешението, но и с влиянието на Политбюро. Че с чие друго влияние да бъде избран патриархът по това време, питам аз? Но сега сме в друг режим, в който и църковници, и политици – и едните, и другите не знаят какво да правят, както със себе си, така и помежду си. Защото сега, от гледна точка и на двете страни, те са в идеална ситуация. Църквата е автокефална, църквата е в общение с цялото Православие, църквата не е в онази идиотска зависимост от държавата, в която е била и преди, и след 9 септември по различни причини; т.е. църквата е в пълната свобода да изрази себе си и да влезе в нормални отношения със светската власт. Тя се опитва да прави това, обикновено неуспешно, поради липса на всякакъв опит. Държавата, респективно политиците, както признава например Иван Костов, също не знаят какво да правят с Църквата, как да общуват с нея, тъй като те също нямат такъв опит. Допитват се до някакви хора, които са изследователи на църквата, на нейната история, на отношенията й с държавата, но имат проблем с практическото адаптиране на тези нови норми – на тези естествени норми, трябва да ги нарека – в нашето съвремие. И ние срещаме уродливи явления едно след друго, не главно от злонамереност, а най-вече от липсата на опит; и, въпреки взаимното желание на двете страни да си бъдат полезни, понякога се отива до изключително глупави крайности. Слава Богу, има и светли примери. При всички положения, Църквата не търпи върху себе си пряко вмешателство в момента от държавата; влиянието на Църквата върху държавата е по-слабо, отколкото би следвало да бъде, в никакъв случай по-силно. За разлика от други православни страни.

- В какво бе трябвало да е по-силно влиянието на Църквата върху държавата?

- Тя трябва да стои като морален и исторически коректив. Политикът, за да е добър политик, трябва да знае какво да прави в този момент и в една сравнително близка перспектива. Работата на Църквата е да зададе своя исторически коректив. Тя е длъжна да има по-мощен исторически поглед напред, както и назад. И именно от такива по-високи, да речем, исторически трансцеденталии, тя е длъжна да казва думата си в тази държава. Не да налага, да чука по главата на държавата с митрополитски жезъл, но да заявява ясно, високо и отчетливо тези неща. Църквата трябва да заема позиции, а не да се прави на художествен съвет, не да атакува спектакли, книги и филми.

- Това означава църквата да има способността да обясни далечния хоризонт с думи, участващи в близкото правене на историята.

- Това, което липсва на Православието, и в частност на българското Православие, е способността за извършване на исторически жест, на жест в историята. А жестът в историята се прави в настоящето. Това ние просто не го умеем. Църквата е направила жест в историята за последен път с акцията по спасяването на българските евреи. Това е много отчетлив исторически жест от страна на Църквата. (И на държавата, но в случая говорим за Църквата.) А забраняването на филма ‛Страстите Христови‛, извинявайте, не е такъв исторически жест, това е исторически фарс.

- Към подобни жестове може би трябва да се причисли и „Основы учения Русской Православной Церкви о достоинстве, свободе и правах человека‛ (юни 2008 г.), декларация – близнак на Всеобщата декларацията за правата на човека...

- Е, чак близнак...

- ... в нея обаче се набляга на ценностите на църквата, обществото....

- Русия е особен казус. Мисля, че ако някъде Православието е в най-далечния от себе си вид в момента, това е точно в Русия. Защото Православието там е национална идеология, защото Православието там е, така да се каже, национален бизнес, защото Православието е последното, което крепи имперското самочувствие на руснаците. И оттам - действията и текстовете, излъчвани в последните десет години от Московската патриаршия, будят у мен по-скоро тревога. Да, тя извършва социални жестове, но това всъщност са, извинявайте, държавнически жестове, жестове на държавата. Ако някъде имаме цезаропапизъм, то е в Русия.

- А у нас се завръща алтернативата.

- Алтернатива на какво?

- В част от масовото съзнание т. нар. ‛алтернативен синод‛ е незаслужено репресиран...

- Това са такива детинщини, че просто е срамота да се говори.

- ... и сега с решението на Европейския съд за правата на човека...

- Детинщините стигнаха до Страсбург, сигурно ще струват повече пари на държавата, отколкото присъдените разноски по делото. Но вижте – отношенията със Страсбург са отношения с държавата. Държавата какво направи? Държавата по времето на Симеон Сакскобургготски (който тогава се изживя като цар, и то в режим на цезаропапизъм, в какъвто той не е и не беше) хвана за яките едни самонастанили се в храмове и църковни имоти люде и ги изхвърли оттам. Изхвърли ги с насилие, което противоречи на всякакви демократически норми, и по този начин успя да предизвика присъдата в Страсбург. Искам дебело да подчертая, че решението на Страсбургския съд не е продиктувано от някаква враждебност към Православието или към българското Православие, или към България. И всякакви конспиративни теории, които твърдят нещо подобно и които намериха място по медиите, е крайно време да бъдат по някакъв начин атакувани, да се посочи тяхната несъстоятелност. Може би най-сериозното и в определен смисъл продуктивно говорене от тази позиция се демонстрира от някои части в текста ‛Евросрамът‛ на Георги Тодоров, публикуван в ‛Култура‛ миналия брой. Но и там патосът е насочен не накъдето следва. И там могат да се чуят тежки думи срещу съда в Страсбург и то тъкмо от еклисиологична перспектива, която няма как да е базата за решенията му. Успоредно с това обаче Георги Тодоров показва съществени неточности в мотивацията на съдебното решение. Вместо да се въпие по църковному, тези аргументи следва да бъдат ползвани от държавата и нейните юристи за атакуване на решението. Защото тя, а не Църквата, е страна по това дело и тя следва да се защити.

Решението на Страсбургския съд е едно юридическо решение, което не засяга Църквата. Прибързана беше декларацията на патриарх Максим. Решението на съда никъде не вменява каквото и да било на Българската православна църква. То вменява серия от задължения на българската държава. Не патриарх Максим и не каноничните свещеници и миряните изхвърлиха разколниците, а държавата, нейната полиция. По един наистина и за мен неприемлив начин. Ето това е осъдено в Страсбург. Друг е въпросът, че т.нар. разколници – те не са така наречени, те са наистина разколници – имат своите икономически претенции. Даже твърде нагли, ако ги мерим в числа, в пари. Но това са все отношения, които те ще трябва да уреждат с държавата, не с Църквата. Те могат да получат някакво парично обезщетение, но аз подозирам, че, типично по български, казусът ще завърши другояче.

- А на какво основание те имат претенции върху църковни имоти?

- И аз нямам отговор на тоя въпрос. Те просто са се нанесли в тях. Патриарх Максим е патриархът на Българската църква, както Синодът е Синод на Българската православна църква. Патриархът се избира пожизнено, промените се правят на събор. Съборите препотвърдиха каноничността на патриарх Максим, да не говорим, че го препотвърди и Общоправославният събор от 1998 г. Разколниците имаха пред себе си два пътя: да се покаят и да се върнат в Църквата или да не се покаят и да вървят извън Църквата. Мнозина избраха първия път. И получиха или съхраниха постове, изненадващо високи. Типично в стила на Българската църква. Така, мисля, и сега ще бъде дорешен проблемът с тях в тези три месеца, които Страсбург дава. Това е моята хипотеза; тя може да се окаже неправилна, но залагам на нея. Сигурно ще останат радикали, които ще настояват на своето. Но къде минават различията, аз това искам да попитам? Какви различия имат с легитимния Синод на Православната църква? Имат догматически различия? Ни най-малко. Имат дисциплинарни различия? Не. Те имат политически подплатени икономически претенции. Тоест, те се опитваха да използват тъкмо онова, за което говорихме, тези много близки, незаконно близки отношения църква – държава и, използвайки политическа конюнктура, просто да направят бърза църковна кариера...

- Тоест, именно те са цезаропапистите?

- Това е първото. И второ – за какво се води всъщност дебатът? За обилно описаната в устава свещоливница – погледнете колко текст й е посветен в устава. За имоти, за пари. Дебатът се води дори – обърнете внимание – не толкова за власт вътре в църквата, колкото за пари. Извинявайте, но това не може да бъде сериозен спор в рамките на една църква. И е срамно, че съществува.

- Може би все пак присъстваме на предсмъртния гърч на този скандал с разцеплението. Но защо Църквата не отлъчи разколниците?

- Просто не ги отлъчи. За огромно удивление на целия православен свят. Когато през 1998 г. излезе решението, че непокаялите се остават в Църквата – между другото по инициатива на патриарх Максим и със съгласието на целия синод – то удиви целия православен свят. Имал съм разговори с високопоставени православни архиереи, те бяха смаяни от това решение на Българската църква. Както виждате, сега то с обратна сила пада на гърба на държавата най-напред, а косвено, разбира се, и на Църквата.

- Основният проблем днес на Българската православна църква не е ли в това, че от нея се очаква – може би неправомерно, но все пак се очаква - морална чистота.

- Може би в същото време трябва да очакваме от себе си да сме грамотни християни. Да знаем, например, че личната морална нечистота на свещеника по никакъв начин не влияе върху онова, което той в качеството на свещенослужител извършва. Да, за предпочитане е да има такава морална чистота и християните с основание атакуват определени наши йерарси за обратното. Други се атакуват за прояви на глупост, на обикновена човешка глупост. Но, извинявайте, представителите на т.нар. разколнически синод, те с по-висока морална характеристика ли са?

- Дали решението от Страсбург ще доведе до промяна в Закона за вероизповеданията?

- Най-вероятно, да. Решението сигурно ще стимулира промяна в един член от закона, член 10, който легитимира юридическото битие на БПЦ. Тя е регистрирана ex lege, т.е. приема се, че е такава, каквато е, и толкова. Най-вероятно прилагането и тълкуването на този член ще бъде променено и Църквата ще трябва да се регистрира като всички останали вероизповедания. Тя, естествено, ще се позове на всичко, изтъкнато в алинеите 1 и 2 на този член. Не виждам особен проблем тук.

- Трябва ли според вас църквата да има нещо като говорител?

- Разбира се. Хубаво е също така църквата да има интернет сайт. Тя има – ако сте влизали, ще забележите, че той е в подготовка; той е в подготовка, откакто е създаден. Медийното поведение на БПЦ не е на ниво, това е факт. Един от нашите митрополити – един тъкмо от онези, които най-много държат на широкото публично присъствие на Църквата – каза преди време: ‛Кого да назначим? Ние не можем да му предложим повече от 300 лв. заплата, а искаме от него чудеса от храброст…‛. Трябва да владее езици, трябва да е медийно, църковно, юридически грамотен – и този човек ще дойде да работи за такива пари? Обявиха такъв конкурс преди години и нищо не стана. Има обаче сайтове – и вие ги знаете – в които с благословията на Синода млади, ентусиазирани православни християни работят. Аз не съм еднозначен към тяхната работа, но тя е полезна в смисъл, че съществува, че там се върши подобна дейност. Разбира се, че Синодът трябва да има говорител. И най-добре е той да не бъде представител на клира, а да е светско лице. Защото ако е, да речем, един от митрополитите – изказвайки се по даден проблем, особено по проблем, който му се задава ad hoc от някой журналист – и той вземе становище, той фактически е с единия крак извън правилата на Църквата. Светското лице ще е по-свободно в своето говорене, защото ще е ясно, че в такава ситуация говори само от свое име. Но нямаме такъв човек. Изобщо много работи нямаме в България, които в други православни църкви ги има. В руската, тя е хиперактивна в това отношение. Но и в Сърбия, в Румъния, в Гърция, включително във Вселенската патриаршия с всичките й трудности.

- Налага се просто изводът, че българското Православие не може да намери съвременните думи към народа...

- Само преди пет години щях веднага да се съглася с това. Сега обаче имам аргументи да твърдя, че не е вярно. Съгласен съм, че особено високите архиереи трудно намират такъв език. Че една маса от свещениците не намират такъв език, не намират, защото никой не ги е учил на това и те никога не са искали да се научат на него или не са способни да се научат. Обаче да не забравяме, че Църквата, това не са само клириците, а християнският народ. Погледнете какво оживление има сред младите, сред интелигентни млади православни християни – и това не са само сайтовете. Не са само изданията, които могат да бъдат намерени на пазара. Не са само вече наистина неизчислимите инициативи, събирания, беседи, публикации и какво ли не. Има едно оживление на вече грамотни миряни. Виждаме как те биват вече не просто и само търпени, но дори подкрепяни, макар и само морално, от страна на Синода и на съответните общности. Има такова движение в България, това трябва да се вижда. Друг е въпросът, че то продължава (и това е нормално, защото натрупва скорост, натрупва критична маса) да бъде затворено в кръгове, които може би нямат така мощно публично представителство като други интелектуални общности. Но не сме на дереджето (мрачното, между нас казано, дередже) от периода между началото на ХХ век до средата - а защо не и до края - на 90-те години. Ако си мислим, че има силна християнска интелигенция между 1900 г. и 1945 г. в България, дълбоко се заблуждаваме. Аз успях да стигна до пет имена. Не са много. Става дума за големи публични фигури, които заявяват себе си като православни християни и присъстват по този начин в културата. Няма такова нещо като мощна християнска интелигенция в България през първата половина на ХХ век. По-скоро българската интелигенция е масово левичарска, респективно атеистична. Тези пет-шест имена, които можем да изброим веднага - Михайловски, Петканов, Бешков по своя си начин, Трифон Кунев... и кой още? Сигурно ще се сетим за още двама-трима и това е. Обърнете внимание: няма традиция, върху която тези християнски интелектуалци да стъпят в България. И фактът, че ги има, и че днес ги има все по-масово и все по-артикулирано, това е положително явление. Това е факт, с който на всички нас като общество, като култура ще ни се наложи да се съобразяваме.

- Естествено опряхме до ‛Професорското каре1‛...

- ... което, за голяма наша изненада, има нарастващ отзвук. Започнаха да идват писма, самата Re:TV е доволна от успеха на това предаване. Не смятам, че сме постигнали ‛върха‛, даже смятам, че сме доста далеч от това. Но любопитният отговор защо най-вече се харесва това предаване е: защото друго такова предаване няма. Просто изглежда е дошло време определени немаргинални, неслучайни кръгове от българската общественост да искат да има едно такова голо, чисто, откровено, без технически фокуси говорене в ефира.

Разговаря Христо Буцев

1. Предаване по Re:TV с участие на професорите Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев и Владимир Градев.