КОМЮНИКЕ НА ВСЕПРАВОСЛАВНАТА РАБОТНА СРЕЩА

Четвъртък,
12 Март 2009
Днес, 11.03.2009 г., в София по покана на Негово Светейшество Българския Патриарх Максим и Св. Синод на Българската православна църква (БПЦ) се състоя работна среща на представители на Православните автокефални църкви като естествено продължение на Светия Разширен Надюрисдикционен Всеправославен Събор от 1998 г. Обсъдиха се въпросите, повдигнати в решението от 22 януари 2009 г.на Съда по правата на човека в Страсбург, произнесено по жалби № 412/03 и № 35677/04 относно лицата, отделили се от единството на Българската православна църква.

На тази основа участниците в срещата изразяват следното:

1. Единството на БПЦ и каноничността на Св. Синод и на Негово Светейшество Българския патриарх Максим са без съмнение от гледище на каноничното право и на Вселенското православие. Заявяваме, че БПЦ е била, е и ще бъде Една. Съществуващият от 1992 до 1998 г. разкол в БПЦ е преодолян с решенията на провелия се в София Свети Разширен Надюрисдикционен Всеправославен Сьбор от 30.09.-01.10.1998 г., взети въз основа на свещените канони на Православната църква. Решенията на този Събор са авторитетен и канонично-задължителен за православните християни акт, чрез който окончателно е прекратен болезненият разкол в БПЦ. Лицата, поставили се извън Единството на Църквата, имат възможност чрез покаяние да се завърнат в нея.

2. Възниква въпросът, защо този акт на Събора не е обсъждан и зачетен при преценката на случая от Съда по правата на човека в Страсбург, което е повлияло на неговото крайно решение. Предвид наличието на това авторитетно и обвързващо решение на Събора, прекратяващо разкола в БПЦ, е неоснователно да се твърди, че българската държава се е намесила неправомерно, включително по законодателен път, във вътрешните дела на БПЦ.

З. Според принципите и практиката на Съда религиозната свобода включва уважение на автономното право на всяко вероизповедание. В случая в Православната църква става въпрос за каноничното право.

4. Изводът на Съда, че държавата трябва да е неутрална по отношение на традиционната си религия - източноправославното вероизповедание (чл. 13, ал. 3 от Конституцията на Република България) не е задължение, което е включено в обхвата на Европейската конвенция по правата на човека и основните свободи. Законът за вероизповеданията, приет през 2002 г. от Народното събрание на Република България, изразява българското национално самосъзнание, без в същото време да противоречи на европейската практика. Благодарение именно на този закон българската държава е успяла да преодолее негативните последици от намесата във вътрешноцърковните дела, като по този начин е възстановена справедливостта по отношение на каноническата Българска православна църква.

5. Представителите на Поместните православни църкви призовават правителството на Република България да защити законния интерес на БПЦ. Защитавайки БПЦ, държавните лидери ще защитят и идентичността на българския народ, неговата вяра и многовековната му история, неговата религиозна и културна индивидуалност, неговото единство и солидарност. Основавайки се на обстоятелствената част и мотивите в решението на Съда по правата на човека в Страсбург, участниците вярват, че съществуват повече от солидни основания за неговото обжалване. От своя страна Православните цьркви изразяват готовност да окажат на лидерите на Република България всичката необходима помощ, изразяваща се в съвети и информация, както и да влязат в диалог със Съвета на Европа и Съда по правата на човека в Страсбург.

б. Участниците в срещата изразяват общо разбиране и се обръщат към българската държава да предприеме необходимите действия за обжалване на въпроса пред Голямата каллара на Съда по правата на човека в Страсбург, като считат, че Съдът не е разполагал с пълна картина на фактите и аргументите, за да постанови своето решение.

Държавата се готви да обжалва в Страсбург решението за Инокентий

Държавата се готви да обжалва в Страсбург решението за Инокентий

Представители на почти всички православни църкви се събраха по покана на патриарх Максим, за да обсъдят решението на съда в Страсбург

Държавата вероятно ще обжалва в най-скоро време решението на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, което постанови, че България е нарушила граждански права заради отказаната регистрация на т.нар алтернативен синод на Инокентий. Това съобщи председателят на парламентарната комисия по вероизповедания Огнян Герджиков (НДСВ) след среща на депутати с представители на Светия синод и на други православни църкви.

Общо становище за неприемане на решението на съда беше прието на форума, организиран от партриарх Максим с участието на митрополити по повечето православни църкви.

Искането за обжалване на решението на Страсбург е на синода, но държавата е тази, която трябва да предприеме подобни действия, обясниха депутати. Изпълнителната власт не може да не се събрази със становищено на синода, уточни Герджиков. Допълни, че решението на съда ще бъде атакувано като неканонично.

На срещата се опитах да открехна вратата за разговори, казах, че трябва да се помисли за разумен компромис, но не срещнах никакво разбиране, разказа председателят на ресорната парламентарна комисия. Представителите на Българската православна църква обявили категорично, че не трябва да се сяда на маса за преговори с разколниците. Депутати също коментирали като неприемливо решението на Страсбург. Участвали в разговора политици посочиха, че на срещата е била заявена недвусмислена морална подкрепа към архиереите с думите, че има един синод и една църква. Как може съд да решава колко църкви има в България, коментира след срещата Йордан Цонев (ДПС).

Чуждестранна работна група ще помага на синода
Руската патриаршия и останалите православни църкви са готови да създадат работа група и да предоставят експерти по международно право, които да помагат на България и българската православна църква в съдебния спор в Страсбург. Това беше съобщено от митрополит Иларион, който е предствител на руската църква в ЕС. Поканените в България за срещата висши свещеници от православните църкви излязоха със становище, че именно оглавяваната от Максим църква е единствената канонична православна църква в България и само тя е призната от Вселенското православие. Чуждият клир приозва държавата да обжалва решението на Старсбургския съд, като посочиха, че за тях върпосът е много важен тъй като би могъл да създаде опасен прецедент. Българските духовници бяха категорични, че няма да преговарят с хората на Инокентий.
в. "Дневник"

12 църкви от 3 континента зад синода и срещу съда в Страсбург

12 църкви от 3 континента зад синода и срещу съда в Страсбург
24 Часа

С изпяването на два тропара и молитва в “Бояна” тръгна работна среща между представители на 12 православни църкви. Патриарх Максим събра митрополити и експерти по църковно и международно право от 3 континента, за да помагат на Светия синод как да се измъкне от решението на Европейския съд по правата на човека. Магистратите в Страсбург обявиха, че са нарушени правата на разколниците около Инокентий и призова страните да се споразумеят до 22 април, за да не осъди държавата.
Запознати с проблема от юристката на синода Мария Кьосева, църквите се подредиха по старшинство да кажат думата си. Първо пратениците на Вселенската, Йерусалимската и Александрийската заявиха, че БПЦ е единствената канонично призната от тях. Те се обединиха около становището, че решението на Страсбург не е правилно, тъй като се набърква в канонични въпроси извън компетенциите на светския съд. Най-много представители в Бояна е изпратил руският патриарх Кирил.
12-те църкви няма да излязат с решение, а само с общо становище, както е по канон, когато не присъстват главите на поместните църкви.
Ако ЕС обаче не реагира правилно, православието може да свика събор, решенията на който да станат задължителни за всички поместни църкви. Крайната мярка е продиктувана от опасността решението на Страсбург да стане прецедент, от който да се възползват разколници по целия свят, каза Ловчанският владика Гавриил.
Ако разколниците се покаят, патриархът е обещал да ги върне в църквите, в които са служели. На никакъв друг компромис обаче дядо Максим не бил склонен.
Негово светейшество се позова и на откритото писмо, което светогорските монаси от “Св. Георги Победоносец” в Атон изпратиха чрез “24 часа” до президента, премиера и синода. В него те нарекоха решението на съда в Страсбург “крайно пристрастно, тенденциозно и неправомерно”.
Експерти подозират, че казусът “БПЦ - Страсбург” може да мотивира ЕС да редактира концепцията си за човешките права. Сега делото ще се гледа от разширен състав от 17 съдии. Възможно било те да бъдат инструктирани да се произнесат против решението на първата инстанция, за да осуетят открития конфликт между ЕС и православието.
НИКОЛАЙ МОСКОВ

Вселенското православие - единно в подкрепа на БПЦ и Патриарх Максим

блог на Борислав Цеков Участвах в конференцията по покана на Светия Синод на БПЦ и тук споделям някои впечатления. Участваха оторизирани представители на Вселенския патриарх, на Гръцката, Сръбската, Руската, Кипърската, Грузинската, Йерусалимската, Румънската, Албанската, Чешката, Полската, Американската православни църкви. В почти всички църковни делегации са включени и високо авторитетни професори и експерти по канонично и международно право. Беше заявена за пореден път пълна подкрепа за единството и каноничното ръководство на БПЦ в лицето на Светия синод и Негово Светейшество Патриарх Максим, като беше подчертано, че считат лицата, които са се отделили от единството на Църквата и не желаят чрез покаяние да се завърнат нейното единство, за самоотлъчили се не просто от БПЦ, а от православното християнство въобще. Всички делегации, от името на съответните предстоятели на поместни православни църкви, заявиха, че решението на Съда в Страсбург е “опасен прецедент”, който засяга не само БПЦ, а Вселенското православие като цяло. Изтъкна се, че решението е необективно и постановено на основата на погрешни и даже неверни факти. Посочени бяха множество канонични аргументи в тази насока. Изрично се подчерта, че от гледище на православните канони разколът в БПЦ е прекратен с авторитетно и императивно решение на Светия Всеправославен надюрисдикционен събор, проведен в София през 1998 г. Изразено беше недоумение, че Съдът в Страсбург не зачита тези решения и премълчава факта, че чрез този най-висш форум БПЦ е преодоляла разделението, съществувало дотогава. Според участниците съдебният състав е допуснал грубо нарушение на основен процесуален принцип - че съдът трябва да се произнесе по всички доказателства, представени от страните по делото. Същевременно някои специалисти по международно право поставиха принципният въпрос, че практиката на Съда в Страсбург много често интерпретира твърде разширително текстовете на конвенцията, отклонявайки се по този начин от волята и съгласието, което всяка суверенна държава е изразила, подписвайки конвенцията. За разлика от Европейският съюз, където държавите-членки делегират част от своя суверенитет на Общността, Съвета на Европа е типична международна организация, където подобен трансфер на суверенитет няма и органите по Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, в т.ч. Съдът, не могат със своите актове да “дописват” конвенцията.

Наред с това, конференцията даде висока оценка на Закона за вероизповеданията от 2002 г. Очерта се единодушно мнение, че българската държава трябва да обжалва решението на Съда в Страсбург в съответствие с процедурните възможности, които регламентира конвенцията.

Моето изказване се базираше на тезите, които изразих онзи ден в блога си и бяха препечатани в “Православие.бг” - прочети тук.

В заключение конференцията прие съвместно комюнике, отразяващо всички тези идеи, което ще бъде оповестено на пресконференция утре, 12 март, и връчено на висшите държавни институции в България и в Съвета на Европа и Съда в Страсбург.

Медийна изява на разколниците

РАЗКОЛА СЕ ОПРАВДАВА В „ЧЕРВЕНАТА КЪЩА”

Петък,
06 Март 2009
Руси Ст. Русев

Разкола иска паралелна администрация в рамките на Българската Православна Църква. Той тълкува интронизацията на НС патриарх Максим, като нарушение на каноничното право, но е против канона, щом стане дума, че Христос е завещал само Една Църква! В Гърция били „май, седем и всичките получават заплати”... Това беше духът на изказванията на 5 март вечерта на поддръжниците на отцепването от БПЦ в лицето на свещеник Любомир Попов от Варна, адвокатът по исковите молби в Страсбург Иван Груйкин и доцентът по църковно право Дилян Николчев. Дебатът се състоя в „Червената къща” на улица „Любен Каравелов” в столицата. Те и седналите сред публиката Камен Бараков, Христо Латинов и проф. Радко Поптодоров отново завъртяха старата плоча за уж неканоничния избор от 1971 година, забравяйки, че и Бараков и отец Любомир и протопрезвитерът проф. Поптодоров са ръкоположени, назначавани са и са се чувствали свещенослужители при същия този патриарх от 71-ва до началото на промените. Трябваше глас от залата да им напомни, че няколко десетилетия те са намирали църковната иерархия за достатъчно добра.

Това, че разколът иска десет процента от храмовете е очевидно самоизобличение на хората, които твърдят, че ... не са разкол, а само искали паралелна администрация вътре в Тялото на Църквата. Груйкин станно съжали, че „реформацията на църквата в Западна Европа е подминала България”. Бараков от своя страна нарече държавниците престъпници, явно забравяйки присъдата си от Пазарджишкия съд за измами по ДДС.

Лукави и несигурни разсъждения за това, доколко е легитимен Събора на главите на поместните Църкви изказал се категорично за легитимността на Светия Синод на БПЦ и НС патриарх Максим предизвика смайване.

Вяло и несигурно ветераните на разкола като че ли обсъждаха помежду си какво точно да искат в замяна на обещанието да не създават неприятности. Срещу тезите им да се изправи беше поканен единствено юристът Пламен Сивов, създател на фондацията „Покров Богородичен”. Той грамотно и спокойно посочи несъществеността на исканията и твърденията им. Друг е въпросът защо за защитник на позицията на БПЦ е поканен представител на организация, която от създаването си работи без благословението на Светия Синод, нееднократно е срещала синодалното необдобрение за това, и дейността й се свързва с финансиране от неправославни и антиправославни източници.

Фестивално настроение донесе видеозаписът на изказване на бившия главен редактор на Църковен вестник Георги Тодоров излъчено в началото на дебата, което окачестви решението на Съда в Страсбург като напълно незаконосъобразно.

„Ние не сме онези хора!” – заяви отец Любомир с надеждата, че присъстващите са достатъчно млади да не помнят насилието упражнено от разколниците при завземането на църковните имоти през 1992 г.

„Тук се говори, както дяволът чете Евангелието!” – се провикна Камен Бараков, без да става ясно кого има предвид.

Известната с идеите си за „пазар на религиите” изказвани на чуждестванни конференции за Православието Даниела Калканджиева, която седеше в публиката, съобщи, че е правила „проучване” на отразяването в медиите на съобщенията за решението на Съда в Страсбург. Според нея почти всички медии са се изказали негативно за това решение и общественото мнение е изцяло против разкола, а правителството не е публикувало текста на решението, с което е дезинформирало обществеността. Човек от публиката, който не се представи, я опроверга, като посочи, че това решение е публикувано в сайта на Външно министерство веднага след неговото обнародване.

Михаил Иванов - бивш съветник на бившия президент Желю Желев спомена за насилието извършено над Светия Синод и лично над НС Максим през 1992 година в опит да защити правото на разколниците да си възвърнат окупираните от тях храмове. Отново глас от залата го ориентира, че „тези хора” са ръкоположени и назначени от иерарахията, на която се обявяват за противници.

Препечатано от сайта на храм "Св. Неделя"

Отворено писмо на Зографския манастир "Св. Георги Победоносеца" на Света Гора

Отворено писмо на Зографския манастир "Св. Георги Победоносеца" на Света Гора

До Президента На Република България
До Министър Председателя На Република България
Копие: До Светия Синод На Българската Православна Църква

Уважаеми Господа,

Обръщаме се към вас и във ваше лице към всички български държавници в момент, който е важен и съдбоносен както за по-нататъшния път на Православната Църква в родината ни, така и за целокупния наш народ.

На 22 януари т.г. Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) обяви решението си по делото на "митрополит" Инокентий и др. срещу България. След внимателния му прочит се убедихме, че то е крайно пристрастно, тенденциозно, необективно и неправомерно.

В нашето обръщение не си поставяме за цел да правим подробна критика на решението, но да изложим пред вас мотивите, с които да окуражим и подкрепим ръководството на Българската държава да продължи и довърши в рамките на своите компетенции вече започнатото и благословено от Бога дело по приключването на пагубния и насърчаван от външни на Църквата сили разкол.

Дълбоко сме убедени, че нашата държава трябва да подкрепи и защити приетия през 2003 г. Закон за вероизповеданията, да не позволи изменения във веднъж завоюваното ценно достояние. Считаме, че не съществува нищо, от което държавните мъже биха могли да се страхуват и което да ги разколебае от възприетата вече правилна посока.

Решението на ЕСПЧ е в голяма степен несъстоятелно и слабо като съдебен документ и би могло аргументирано да бъде обжалвано от Правителството. На много места в него се тълкуват субективно и тенденциозно историческите факти. Ще споменем само стремежа Светият Синод да бъде представен като "асоцииран" с определени политически сили, по-конкретно с комунистическата партия (вж. пар. 15, 22 и др.). Това твърдение, освен че е юридически несъстоятелно, е и по същността си абсурдно. Православната Църква никога не би могла да се обвърже с която и да било партия и партийна идеология. Нейната вяра, нейните методи на действие, нейната структура са коренно различни от партийните. Възможно е не гравитирането на Църквата към определени партии, а проявата на държавнически разум от страна на политическите сили и като следствие от това благоприятно отношение към общата на всички ни Майка -Православната Църква.

В решението на Европейския съд е ясно забележима и тенденцията вътрешно църковните въпроси, които са предмет на каноничното право, да бъдат представяни като политически и така да бъде внушавано, че ЕСПЧ е компетентен да се произнесе по тях. В текста на решението постоянно се внушава пряко и косвено, че в БПЦ е налице "дълбоко и истинско разединение", че Светият Синод и разколническият "синод" са две равностойни образувания и че действията на разколниците (които отначало до край си останаха една шепа хора) са проява на демократичност и плурализъм, а действията на държавата след 2003 г. са антидемократични и нарушават самоуправлението на Църквата. Това е основният опорен пункт на решението, но той е и най-уязвимият и неправомерен. БПЦ не е държавна или политическа организация, а е част от единното тяло на целокупната Православна Църква в целия свят. Това се изразява по най-съвършен и цялостен начин в евхаристийното общение между отделните поместни Църкви, т.е. от съвместното им участие в приобщаването със светото Тяло и Кръв Христови. Канонично е това ръководство и тази поместна Църква, която е в общение с останалите поместни Църкви и която по този начин е част от единното Тяло Христово. Това е нещо коренно различно от понятието за "международно признание". Това е и върховният критерий за каноничност и законност и съответно за неканоничност и незаконност на разколниците, които от никого и никога не са приемани в общение.

Свиканият през 1998 г. Всеправославен събор по молба на българския Патриарх документално потвърди единството на БПЦ с другите канонични Църкви. Затова Правителството на родината ни е действало изцяло законосъобразно и в съответствие с правилата за самоуправление и самоопределяне на религиозните общности, когато след взетите решения на Всеправославния събор съдейства на Светия Синод да си възвърне незаконно и насилствено отнетите му църкви, манастири и административни сгради. Ето защо са несъстоятелни твърденията в решението на ЕСПЧ за "нерешен спор" (пар. 109) между двете страни. Въобще не е възможно да се приеме заявеното в мотивите, че може да има две страни и две ръководства на БПЦ, защото това е каноничен въпрос и Европейският съд, както и всеки друг светски съд няма право да се произнася по него. Всяка една Православна Църква има само едно канонично ръководство. Както Правителството ръководи държавата по определени правила, така и Църквата се управлява от нейните канонично избрани органи през всичките векове от създаването й.

Накрая ще споменем само и красноречивия сам по себе си факт, че една от основните претенции на жалбоподателите е да получат "обезщетение" поради загубването на заграбените от тях храмове и църковни имоти. Но питаме се дали е възможно православни християни, които милеят за светинята, да оценяват построени от векове храмове и манастири в парична стойност!?

Няма нужда да се спираме повече върху текста на решението. Вярваме, че това ще сторят компетентни юристи, които подробно ще покажат неговата несъстоятелност и тенденциозност, поради които то има характер не на обективно решение на коректен и безпристрастен съд, а на адвокатска пледоария в полза на жалбоподателите-разколници.

В заключение бихме искали да подчертаем, че наистина знаменателно е заглавието на делото: "Свети Синод на БПЦ (митрополит Инокентий) срещу България". Действията на разколниците и на подкрепящите ги сили са насочени действително срещу България като цяло, защото искат да нанесат удар в нейното сърце - Православната Църква.

Затова се обръщаме към вас с призив да защитите сърцето на България чрез обжалване решението на Европейския съд, да положите всички усилия то да не бъде повече смущавано и затормозявано. От това страда цялото тяло на народа ни. Защитата на правата на Църквата е защита на националната идентичност на народа ни, на неговото съществуване въобще. В това високо благородно дело зад вас ще бъдат всички православни българи. Вярваме и сме убедени, че в това дело зад вас ще бъде и Сам Бог и ще ви подкрепя със Своята всепобеждаваща десница. От сърце ви желаем Неговата помощ да бъде с вас и във всички други ваши дела, извършвани в полза на Отечеството ни.

ИГУМЕН НА ЗОГРАФСКАТА СВЕТА ОБИТЕЛ
Архимандрит Амвросий
и цялото в Христа братство

Препечатано от Двери БГ

Всеправославния събор от 1998 г. и ЕСПЧ

Страсбургската Темида понякога съди с широко отворени очи

Борислав Цеков, 9 март 2009г. http://www.btsekov.com/
(някои бележки по скандалното решение на Съда в Страсбург, което изтри вселенските събори от историята на църквата)

Необективно, едностранчиво и неправилно. Това е най-кратката оценка, която може да се даде на скандалното решение на Съда в Страсбург по исканията на отделилите се от единството на Българската православна църква (БПЦ) лица („СВЕТИ СИНОД НА БПЦ (МИТРОПОЛИТ ИНОКЕНТИЙ) И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ” ПО ЖАЛБИ № 412/03 И № 35677/04 ОТ 30 ЯНУАРИ 2009 г.)

То е базирано върху редица неверни факти и оценки, посочени от жалбоподателите, които съдът с лека ръка възприема без солидни аргументи и даже напълно безкритично. Същевременно съдебният състав остава „глух и сляп” за фактите и юридическите доводи, изложени от българската държава, от БПЦ и от останалите поместни православни църкви. Някои от тях Съдът се опитва, макар и неубедително, да опровергае в мотивите си. Скандалното обаче е, че най-важните от доказателства, които в голяма степен предопределят правната квалификация на случая са просто пренебрегнати и премълчани. Странно отношение към фактите и обстоятелствата от страна на един претендиращ за безпристрастност съдебен състав!

Обстойният анализ на цитираното решение на ЕСЗПЧ показва, че то съдържа твърде много неточности и необосновани изводи. За целите на този кратък материал обаче ще се спра само на неговия фундаментален порок, а именно – че то е погрешно, защото се основава на спекулативно подбрани и неверни факти, които предопределят погрешна правна квалификация на случая. Ето за какво става въпрос.

І. Относно невярното твърдение на Съда, че в БПЦ съществува „дълбоко разделение” и „две съперничещи си ръководства”:

В своята досегашна практика, казано най-обобщено, страсбургският съд основателно е възприел, че когато е налице разделение в едно вероизповедание, държавата следва да запази неутралитет и да не се намесва в полза на някоя от страните в създалия се религиозен спор, докато самото вероизповедание не разреши този спор, съобразно своите вътрешни правила и канони.

Такъв ли е случаят с БПЦ обаче? Както ще стане ясно по-нататък в това изложение - категорично не!!!

На каква фактическа и правна база тогава въпросният съд постановява, че българските власти са нарушили чл. 9 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС)? Отговорът на този въпрос, за съжаление, поставя твърде много въпросителни пред интегритета на съдебния състав, постановил решението! Защото между „кориците на делото” такава база не съществува. Очевидно съдиите са се поставили над фактите и са си позволили не да ги установяват, анализират с цел да търсят истината. Вместо това, като своеобразни съдебни „демиурзи” те създават фалшива реалност, като нагаждат фактите спекулативно, само и само за да „докажат” напълно невярната теза, че БПЦ не е решила вътрешния си спор относно своето ръководство. И че държавата, както се твърди в решението, се е намесила чрез Закона за вероизповеданията, приет през 2002 г. във „фалшиво неутрален тон”?!?

Ето истинските факти, които Съдът в Страсбург игнорира, погазвайки задължението си да изясни обективно и изчерпателно всички факти и обстоятелствата по делото:

Първо, възникналият през 1991-92 г. спор и разкол в БПЦ е канонично решен и преодолян през 1998 г. При това, в съответствие със съборното начало, което е основополагащо за православната църква, разколът е прекратен по силата на авторитетно и императивно по своята църковно-каноническа същност решение, постановено на най-висш форум на Вселенското православие - Всеправославен събор. Той се проведе на 30 септември и 1 октомври 1998 г. в София с участието на всички предстоятели на Православни църкви и съответен брой делегати - Вселенският патриарх Вартоломей, патриархът на Александрия Петър VII, патриархът на Антиохия Игнатий ІV, Московският патриарх Алексий II, Сръбският патриарх Павле, Румънският патриарх Теоктист, Българският патриарх Максим и всички представители на автокефални и автономни Църкви.

Ето в резюме основните решения на Всеправославния събор от 1998 г.:

- Единодушно се признава, че канонично ръководство на БПЦ е единствено Светият синод, председателстван от Негово Светейшество Максим Патриарх Български и Митрополит Софийски.

- Разколниците, които се явиха на този събор, доброволно свалиха енголпионите си (църковните символи на архиерейска степен), представиха покайни декларации и обявиха, че признават духовното лидерство на Патриарх Максим. Те се отказаха от своите епископски ръкоположения, получени по време на разкола, оставайки обикновени монаси.

- По крайно църковно снизхождение Всеправославният събор ги прие отново в лоното на светото Православие и призна епископското им достойнство. Наред с това Съборът изслуша и прие разкаянието на бившия митрополит Калиник и го възстанови в степента на архиерейския му сан. Същевременно раздели териториално съществуващата дотогава Врачанска епархия на две и предостави едната част под неговото духовно обгрижване като Врачански митрополит.

- Съборът изслуша разкаянието на отделилите се в разкол и приели неканонична хиротония “епископи” от разколническия синод на низвергнатия бивш Неврокопски митрополит Пимен и ги прие като титулярни епископи в единството на каноничната църква под ръководството на Патриарх Максим.

- Наказаният с низвержение и анатема предводител на разкола и представящ се за “патриарх” Пимен беше приет в църковно общение, като му се даде право да се титулува “бивш Неврокопски митрополит”.

- Съборът прие и ръкоположените в разкол свещеници и дякони, а извършените от тях чинодействия се обявиха за автентични, валидни и благодатни. Обявиха се за опростени от греха на пребиваване в разкола монасите и миряните с приемане в общение и под ръководството на каноничните им пастири.

Всички тези факти са напълно игнорирани от Съда в Страсбург, въпреки, че са надлежно посочени и от държавата, и от БПЦ. Бидейки неспособен да ги опровергае с аргументи съдът просто ги отминава с мълчание, за да може да скалъпи очевидно предварително формираното си „убеждение”, че БПЦ към момента на приемане на Закона за вероизповеданията от 2002 г. е имала, видите ли, „две спорещи ръководства, всяко от което смята, въз основа на аргументи, които не са произволни или несъстоятелни, че другото ръководство не е канонично (т. 110)”. Фрапантно е, че няма едно изречение, нито думичка дори, с която съдът да отрича или пък да оспорва факта на провеждането на този събор и неговите решения и каноничното им значение за самото вероизповедание.

Второ, трябва изрично да се подчертае, че съгласно каноните на православието, онези които откажат да се подчинят на решенията на този най-висш форум, остават не просто извън БПЦ, но извън самото православие въобще и вече не се считат за православни християни поради тежките канонични нарушения, които са извършили. Принадлежността на един духовник към православната църква (прочее сходно е положението и в католическата и в редица други църкви), не е въпрос единствено на лично самоопределяне, а още по-малко упражняване на някакво индивидуално право, а преди всичко съблюдаване на хилядолетни правила, канони, йерархически отношения и изисквания, които не се променят конюнктурно или пък според исканията на една или друга група духовни лица или миряни.

С други думи, от гледище на практиката на Съда в Страсбург, решенията на Всеправославния събор от 1998 г. представляват авторитетно и обвързващо религиозната общност окончателно решение на съществувалия спор за каноничността на църковното ръководство.

Следователно, да се твърди, както това прави съдебният състав, постановил скандалното решение, че при влизането на Закона за вероизповеданията от 2002 г. в сила, БПЦ е била разделена и са съществували две „съперничещи си ръководства” е правен и фактически нонсенс. Оттам и твърдението, че е осъществена недопустима държавна намеса във вътрешните дела на БПЦ е несъстоятелно и даже абсурдно!

Пак трябва да се подчертае, че очевидно съзнавайки тази абсурдност Страсбургският съд, като че ли воден от желание на всяка цена да „докаже” тезата на жалбоподателите, просто заличава от историята провеждането на Всеправославния събор от 1998 г. и неговите решения. За Съдът в Страсбург този най-висш форум все едно не се е състоял, неговите решения не съществуват. Кой знае – може би постановилите това скандално решение страсбургски магистрати смятат, че не съществува и храмът „Свети Александър Невски” в центъра на София, където съборът се проведе!?

Трето, статутът на Всеправославният събор е именно статут на най-висш форум на Вселенското православие, където се вземат общи и задължителни за всички поместни църкви решения относно каноните и важни въпроси на църковното устройство, включително за каноничността на ръководствата на поместните църкви. Не е необходимо да се връщаме далеч назад в историята на първите вселенски събори, проведени в зората християнството и оформили неговият каноничен облик. Ето някои конкретни примери от най-новата история, които недвусмислено доказват императивната сила, която православието придава на решенията на Всеправославните събори, като съвременно проявление на древните вселенски събори *:

- На 13 декември 1959 г. архиепископ Макариос е избран за президент на Кипърската република. В средите на църквата се поставя под съмнение каноничността на съвместяването на президентския пост с поста на църковен предстоятел на Кипърската архиепископия. За разрешаване на възникналия спор е свикан Всеправославен събор под председателството на Вселенския патриарх Атинагор І. Съгласно решението на този събор архиепископ Макариос остава и държавен, и духовен глава.

- През 2004 г. Вселенският патрирах Вартоломей свика Всеправославен събор в Шамбези, Швейцария с участието на представители на четирите древни патриаршии - Цариградска, Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска, както и митрополитите на Кипърската архиепископия. Целта на събора е да се реши по каноничен път възникналия проблем с тежкото здравословно състояние на Кипърския архиепископ Хризостом, страдащ от болестта на Алцхаймер и фактически лишен от възможността да изпълнява задължения. Основавайки се на свещените канони на православното християнство, съборът освобождава архиепископ Хризостом и насрочва избори за нов предстоятел на Кипърската църква.

- През 2005 г. се провежда Всеправославен събор с участието на предстоятелите на всички поместни църкви и по двама делегати от всяка църква. До свикването на този събор се стига поради възникналата криза около отказа на избрания през 2001 г. Йерусалимски патриарх Ириней да се оттегли. Искането да бъде отстранен се поставя поради обстоятелството, че неговият избор е бил утвърден от краля на Йордания и президента на Палестинската автономия, но не е признат от израелското правителство, поради обвинения в „расиски изказвания”. Наред с това, приближен на патриарха е сключвал незаконно сделки със собственост на патриаршията в Йерусалим с различни израелски компании. Синодът решава, че тези действия уронват престижа и честта на Църквата, и сваля Ириней от поста му. Самият той признава вината си, но отказва да се съобрази с решение. След всичко това, Всеправославният събор постановява, че Ириней трябва да се оттегли, като запази титула “бивш патриарх Йерусалимски”, а на негово място е избран е Теофил II, признат от всички юрисдикции за патриарх на Светия град Йерусалим и цяла Палестина.

ІІ. Относно конституционния и законов статут на БПЦ:

В мотивите на скандалното решение на Съда в Страсбург се твърди, че първата и най-сериозна намеса на българската държава в делата на БПЦ е приемането на Закона за вероизповеданията от 2002 г. и в частност неговият чл. 10 относно статута на БПЦ.

Както се изясни в т. І от този материал и както самият Съд в своята практика подчертава – недопустима намеса би било ако държавата вземе страна във вътрешен спор в едно вероизповедание. Пак Съдът в Страсбург изтъква, че когато религиозната общност сама е решила този спор не би съставлявало недопустима държавна намеса, ако държавните власти съдействат на легитимните и канонични органи на вероизповеданието да осъществяват необезпокоявано своята дейност.

След като Всеправославният събор от 1998 г., като най-висш форум на вселенското православие реши проблема със съществувалия дотогава разкол в БПЦ, в периода 1998-2001 г. българските власти на правителствено, а в редица случаи и на общинско ниво, системно пречеха на БПЦ е нейния каноничен Свети синод с председател Неговото Светейшество Патриарх Максим да осъществяват своята религиозна деятелност. Не беше допускана регистрация на канонични митрополити по действащия по онова време Закон за изповеданията от 1951 г., създаваха се с редица административни пречки пред дейността на БПЦ и пр.

Именно на тази недопустима държавна намеса се сложи край със Закона за вероизповеданията от 2002 г., който въведе ясни гаранции срещу подобни действия от страна правителствената Дирекция „Вероизповедания” и общините, като регулира правния статут на БПЦ.

Бих откроил три важни правозащитни императива, заложени в международноправните и конституционни разпоредби за свобода на вероизповеданието, които Законът за вероизповеданията по убедителен начин въплъщава и конкретизира. Първо, отделяне на религиозните организации от държавата. Второ, гаранции срещу държавна намеса в автономните дела на вероизповеданията. И трето – гаранции за свободното изразяване на религиозните убеждения, което може да бъде ограничавано само, ако противоречи на националната сигурност, обществения ред, морала, народното здраве и правата и свободите на другите граждани.

Трябва да се подчертае, че критиките към разпоредбата на чл. 10 от закона, която конкретизира конституционната разпоредба за ролята на източното православие, са напълно безпочвени. В това отношение българската Конституция се причислява към редица европейски конституции, които признават значението на преобладаваща религия.

Такъв е примерът със скандинавските държави (Дания - чл. 4 от Конституцията; Норвегия - § 2 от Конституцията, Швеция - § 4 от Акта за престолонаследие), с Гърция - чл. 3, Кипър - чл. 1 и Италия - чл. 8. Такъв е статутът на англиканската църква в неписаната конституция на Великобритания. Всички посочени държави са с установени демократични системи и са страни по ЕКЗПЧОС. Нима не е известно, че лютеранството е даже официална държавна религия в повечето скандинавски държави?

Или че в конституцията на Норвегия е записано изрично, че повече от половината от състава на правителството трябва да изповядва тази държавна религия.

Защо си затваряме очите, че в държавите, където доминира католицизмът, той има по-различен статут от останалите изповедания, базиран на специални конкордати (международни споразумения) с Ватикана?

Или пък че в Гърция и Кипър държавата финансира православната църква.

Всички тези примери са резултат от исторически дадености и национална специфика. По този повод в своя доклад за религиозните права от 1999 г. ОССЕ изрично подчертава, че разликите в статута на вероизповеданията, базирани на историческите особености в отделните държави, не водят до нарушаване на принципа на равнопоставеност. В много от тях на преобладаващото вероизповедание са дадени привилегии. Тъкмо в това е достойнството на Закона за вероизповеданията - той признава българските исторически дадености и придава по-различен статут на БПЦ, но не дава привилегии за нея спрямо останалите вероизповедания - чл. 10, ал. 3.

Няма нищо противоконституционно или пък дискриминационно и в това, че БПЦ се признава за юридическо лице по силата на самия закон (ex lege). Както се изтъква в Решение № 12 на Конституционния съд на България по к. дело № 3/2003 г.:

Заварено от новия закон е обстоятелството, че БПЦ е с утвърден устав, постоянно действаща организация и собствено имущество. Съгласно този устав църквата се управлява от Светия Синод, неговият състав и местонахождение са обществено известни и международно признати… Ето защо съществуват достатъчно аргументи в подкрепа на законодателния подход да се констатира един общоизвестен към датата на приемане на закона факт - БПЦ е юридическо лице. Обстоятелството, че тази констатация може да се разбира и в конститутивен смисъл, не променя вече съществуващото фактическо и юридическо положение… Лишаването на БПЦ от юридическа правосубектност (при каквато и да е хипотеза) би било акт по своята културна и историческа значимост за България равен, но с обратен знак, на султанския ферман от 1870 г.

Напълно неоснователни са някои възражения, че БПЦ е определена в закона като част от „Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква”, и че патриархът е определен и като софийски митрополит. Това са въпроси от догматичен характер, които са в самата същност на православието. БПЦ се подчинява на апостолските правила, които се санкционират от вселенски събори, и не може „текущо” и по свое усмотрение да възприеме друго решение. Първенството на митрополита на главния град е установено с апостолско правило 34 от Първия вселенски събор (325 г.) и потвърдено в няколко следващи събора. Историята сочи, че това правило е спазвано неотклонно - през 927 г. с въздигането на преславския митрополит в патриаршеско достойнство, през 1234 г. с възстановяването на Българската Патриаршия и въздигането на търновския архиепископ в патриарх и за трети път с последното възстановяване на българската патриаршия през 1953 г. Законът само възпроизвежда канонични правила, упоменати в Устава на БПЦ, без да се намесва в тяхното създаване – те са акт на самоопределяне на църквата, с който държавата се съобразява.

Вероятността да бъдат променени догматите относно апостоличността, съборността, синодалната си форма на управление или правилото, че патриархът трябва да е митрополит на главния град (столицата) е практически изключена, защото това би променило същността й на православна църква. Признаването на БПЦ за юридическо лице само по силата на закона без съдебна регистрация (подобно на висшите училища, БАН и др.) не нарушава правото на гражданите свободно да се сдружават, както на източно-православните християни, така и на тези, които изповядват друга вяра. Отликата в придобиването на правосубектност не засяга нито свободния избор на вероизповедание, нито правото то да бъде упражнявано в общност. Още повече, че всички заварени от закона вероизповедания запазиха статута си на юридически лица и бе извършена само служебна (еx officio) пререгистрация в съда.

Очевидно е , че законът действа вече седма година без съществени проблеми. Религиозните права са гарантирани по-ефикасно, отколкото в отменения комунистически закон. Гарантиран е още по-надеждно конституционния принцип на отделяне на религиозните институции от държавата. И забраната за дискриминационно отношение към различните вероизповедания. Подобна оценка се съдържа и в докладите за правата на човека на Държавния департамент на САЩ и на авторитетни международни правозащитни организации от последните години.

Към всичко това обаче, трябва да се добави тягостното впечатление, че въпросното решение на Съда в Страсбург е съдебен акт само по своята форма. По същество, това е акт с политически привкус, видим за безпристрастния читател дори само от изобилните политически квалификации и оценки за исторически периоди в развитието на българската държавност; акт, с който се поставя под съмнение едва ли не суверенното право на една държава да уреди със закон, в съответствие със своята Конституция статуса на традиционната за страната религия. Изглежда трябва да се припомни на въпросния съд, че именно по въпроса за статуса на църквите и международните общности в Декларация № 11 от Заключителния акт към Договора за Европейския съюз (Договорът от Амстердам) се изтъква изрично, че „Европейският съюз зачита и не подхожда с предубеждение към статуса на църквите и на религиозните общности или обединения в държавите-членки съгласно националните законодателства и не накърнява този статус”.

Превратното тълкувание или премълчаване на фактите, съчетано с очевидно неразбиране на същността на т.нар. „спор” между водените от Инокентий разколници и каноничната БПЦ, а оттам и вселенското православие въобще, дискредитира съдебния състав, постановил скандалното решение. Но заедно с това поставя и въпроса за необходимите гаранции за интегритета, независимостта и безпристрастността на Съда в Страсбург. Такива практически липсват, като изключим безкрайно пожелателните и лишени от механизъм за контрол по спазването им етични стандарти, приети от самия съд. Струва ми се, че този въпрос трябва да се постави отчетливо в контекста на намеренията за институционална реформа, които вече няколко години се обсъждат в Съвета на Европа.

Добре е това да стане в най-близко време. Най-малкото преди някой самозванец да се обяви за папа на Римокатолическата църква и да нахлуе във Ватикана. А след като бъде анатемосан и отлъчен от църквата и арестуван от държавата, да бъде обявен от страсбургските правозащитни „мъдреци” за алтернативен духовен водач на католиците. А Католическата църква – прогласена за „дълбоко разделена” и с „две съперничещи си ръководства”. Какво говоря?! Този съд подобно решение никога няма да вземе – няма да е „пропорционално”, нито „необходимо в демократичното общество”. Виж, по отношение на малка, бедна и православна България – всяко подобно безумие за страсбургските съдии е свръхпропорционално и въпиющо необходимо. Шегата настрана – за двойните стандарти ми е думата… Защото с разгледаното по-горе скандално решение Страсбургската Темида показа, че понякога сваля ореола на безпристрастието и съди с широко отворени очи.

---

* Вж „Вярвам в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква”, Ивайло Шалафов, Богословски факултет на СУ „Св.Климент Охридски”, www.dveri.bg

Георги Каприев: Църквата не е от света, но е в света...

в-к "Култура", Брой 6 (2533), 11 февруари 2009 г



Георги Каприев (1960, Бургас) е преподавател по средновековна философия в СУ "Св. Климент Охридски". Доктор на философските науки (2001), професор (2003). Преподава Философия на западноевропейското Средновековие и Ренесанса, Византийска философия, Средновековна метафизика и др.

Георги Каприев: Църквата не е от света, но е в света...

- Да започнем с един наивен въпрос: защо й е на Църквата устав. Устройството й произтича от свещените книги и от устното предание...

- Не, Църквата не е само в устното предание. Църквата е сложна система. Тя, от една страна, като че ли не се нуждае от някаква светска конституция, защото не е от този свят, защото е от Светия Дух зачената. И това, което е от Светия Дух, доколкото е документално дадено нам, е дадено в Писанието, в Преданието, в решенията на Вселенските събори. Тези решения обаче са, така да се каже, в две части. Една част е утвърждаването на догмати - правилата на вярата; ако ги спазваш, си във вярата, ако не ги спазваш, си извън нея. Другата част обаче са т.нар. канони, които са дисциплинарни правила; те уреждат вътрешноцърковния ред, уреждат начина на поведение на вцърковените. На целия християнски народ. Тези правила са необходими за поддържането на нормалния живот вътре в Църквата. Тя не е от света, но е в света. И доколкото е в света, този живот трябва да бъде някак регулиран. Това, което наричаме Устав - на Българската православна църква и изобщо на църквите - регулира вътрешноцърковните отношения, но регулира и отношенията им със света. Църквата не е институция по дефиницията си, но в света тя присъства като такава и не може да избяга от това. Защото влиза в отношения със светски власти, с всичко, което ни заобикаля. Уставът урежда два реда. Единият е вътрешноцърковният - избор на патриарх, на митрополити, ръкополагане на свещеници и всякакви такива неща; урежда църковния съд. Урежда обаче (това е особено видно в току-що приетия устав) и икономическите, и политическите отношения на църквата. Отношенията й с държавата и, разбира се, финансовата страна. Това е съвсем естествено. Българската православна църква извършва нещо принципно и изключително разумно, приемайки своя устав. От това особена атракция не може да излезе; любопитни са единствено сравненията с предните устави.

- Да, любопитно е и доколко тези сравнения дават едно ново отношение на църквата към държавата.

- Не дават много ново отношение. По разбираеми причини са отпаднали куриозни от днешна гледна точка неща, които можем да прочетем в устава от 1950 г.: че църквата трябва да информира за всеки свой избор и за всяко свое решение един куп институции, между които и Отечествения фронт, БАН и т.н. Но че президентът, министър-председателят и председателят на НС трябва да бъдат информирани за избора на патриарх, това не е отпаднало, също така по разбираеми причини. Стара православна традиция, изобщо стара църковна традиция е, когато се направи избор в Църквата, за това да бъде информирана светската власт. Имало е и версии, когато на съответния владетел се предлага списък с три имена на митрополити и той посочва един от тях за патриарх.

- Тази версия не е ли жива още във Вселенската патриаршия?

- Да, турското правителство продължава традицията на Османската империя в този план. Но и във византийския период имаме такива казуси. В този смисъл правилото за информиране на светската власт не бива да ни насочва към идеята, че църква и държава били в много топли и в някакъв смисъл незаконни отношения.

Искам да обърна внимание на една друга промяна в устава - обърната е пропорцията на участие на светски лица и свещеници в Църковния събор. Ако в предния устав съотношението е две към три в полза на светските лица, сега е обратното. Това дава основание да говорим за затваряне на Църквата в рамките на клира. Но можем да кажем за оправдание на участниците в събора: все пак еклисиологично, църковно грамотните светски лица в България не са чак толкова много, че да могат да доминират над клира и, така да се каже, да определят неговия избор. Искам да се надявам, че това е бил основният мотив.

В устава е запазено едно изискване за ръкополагане в свещенство, което мен ме тревожи, то е твърде симптоматично за отношенията църква - държава. Изискването е свещеникът в БПЦ да бъде ‛български гражданин‛ (в устава от 1950 г. се казва ‛български поданик‛; разликата е никаква). Защо трябва да бъде български гражданин свещеникът, при положение, че е направена уговорката за представителствата на БПЦ извън България – там свещеникът може и да не е български гражданин? Защо е това положение? Защото нашата църква и най-вече нейният висш клир продължава да робува на идеята, че църквата е национална, че тя е обвързана с тази нация. А националното, разбира се, се формулира чрез държавното.

- Но не е ли една от основите на Православната ни църква това, че тя е национална?

- Не е, макар че точно така е структурирана – и не само българската, а и гръцката, говоря за Атинската архиепископия, и всички други балкански църкви с изключение в Вселенския патриархат. Те са създадени в ХІХ век във вихъра на производството на нови нации и нейните идеолози и строители така са ги мислели. Но Църквата е наднационална. Поместната църква е териториална и в нея следва да присъстват, да живеят всички православни, живеещи на тази територия. Коя православна църква спазва това? Никоя. В Православието от ХІХ век и даже от късния ХVІІІ век национализмът е всеобщо заболяване. На места той е развит в екстремни форми, както е в Русия; на места в по-умерени, както навярно е в България; но е факт. Въпиющи свидетелства за това са т.нар. подвория. Какво търси руско подворие в България и обратно – българско в Русия? Нали е една Православната църква, нали сме в евхаристийно общение помежду си? Това е свидетелство за неясното съзнание какво представлява Църквата.

Но нека все пак кажем, че уставът се движи в широките рамки на т.нар. симфония, т.е. в традиционната теория за връзката между Църква и държава в Православието. Съвсем накратко изказана, тя означава следното: всеки със своите средства – държавата с държавните, църквата с църковните – полага усилия за християнизирането на този свят, на тази ойкумена, на вселената. И това се вижда във византийската практика широко, изключенията просто я потвърждават. Да, има случаи и на цезаропапизъм, и на папоцезаризъм във византийската история и в останалите църкви, но не това е правилото, това са нарушенията на правилото. Е, някъде днес тези нарушения са превърнати в норма...

- В казусите, които трябва да разглежда църковният съд, е включено и убийството. Това не е ли припокриване с правомощията на държавата?

- Църковният съд не отменя светския, ако деянието е подсъдно на светските съдилища. Ако един свещеник извърши убийство, какво може да направи Църковният съд с него? Може да го отлъчи. А държавата ще го съди вече за деянието му. Наскоро един епархийски съд осъди по църковните правила игумена на Гложенския манастир, който подпали част от манастира. Това под никаква форма не прекратява следствието срещу него в светския съд; то си върви и най-вероятно ще завърши с ясни заключения. Но той получи църковна санкция.

- Тоест вие, с малки изключения, сте доволен от устава?

- С малки изключения. Има нещо неудовлетворително за мен в раздела, описващ за какво собствено се разходват църковните средства. Там е описано какво ли не, освен разходи за образование, разходи за медицина, казано накратко, разходи за благотворителност. Разбира се, трябва да направим уговорката, че Църквата наистина не е социално министерство. Никъде не е вменено на Църквата, че трябва да бъде благотворителна. В този смисъл, когато нашите архиереи казват: ‛Благотворителността не е задача на Църквата‛, те имат на какво да се позоват. Но, наистина ли това не е задача на Църквата? Казвам го не просто защото другите църкви - католическа, протестантска - имат такава практика, и то много сериозна и много задълбочена. Мигар присъствието в света, което именно уставът описва, не трябва да ни насочи към християнското милосърдие, към някакви форми то да бъде канализирано, да бъде то осветено именно в конституцията на Църквата, каквато е уставът? Разбира се, че свещениците и епископите, които се занимават с благотворителна дейност, ще продължат да се занимават с такава. Но те ще трябва да хитруват, те ще трябва да отбиват средства от други пера. За разлика от други църкви. В ‛Култура‛ беше публикуван един такъв отчет на Католическата църква в Кьолн преди няколко години. В Православната църква това не намира място в устава дори като хипотеза. Ето, тук вече има тревожен феномен. Тревожен, не защото образованието и благотворителността трябва да присъстват в устава, а тъкмо защото ги няма там, без да трябва да ги има.

- Очевидно се смята, че това не е организационен проблем, а е проблем на религиозното съзнание на нейните членове?

- Е, така погледнато, възстановяването и поддържането на храмовата сграда също би трябвало да бъде проблем на религиозното съзнание, но е описано в устава. Естествено, защото това са сериозни пари, които подлежат на отчет. Вероятно от журналистическа гледна точка непропорционално дългата част, описваща приходно-разходните отношения вътре в църквата, е атрактивна. Аз пък го намирам за съвсем естествено, защото Църквата не само с хляб живее, но не може да живее без хляб ― и като всяка структура, трябва да уреди тези отношения. Още повече, че притежава достатъчно имоти и ресурс, който трябва да бъде контролиран. За мен наличието на тази дълга част посочва по-скоро желанието за по-сериозен вътрешен контрол.

- Дали можем да кажем, че уставът е доста демократичен? Например, патриархът не може да взима еднолични решения.

- В Православната църква патриархът не може да взима еднолични решения. Зависи за какви решения говорим, разбира се. Но патриархът структурно, дисциплинарно, не дай си Боже вероучително решение самостоятелно, за разлика от римския папа, не може да взема. Уставът наистина е демократичен обаче, аз мога да посоча такива характеристики. И даже ще кажа: слава Богу, той не е докрай демократичен. Защото имаше такива мераци преди събора (на събора те не бяха изказани), да не говорим, че имаме такива прецеденти. Първият български екзархийски устав от 1870 г. предполага мандатност на екзарха, четиригодишен мандат. Мандатност за предстоятеля на Църквата е неуместна. В устава не могат да имат място и други подобни „демократични‛ напъни, като сваляне на изискуемата възраст за взимане на митрополитски или патриаршески пост. Поставена е една горна граница за митрополит, това е правилно решение. А и какво значи демократичен? От гледна точка на църковния народ, уставът е демократичен и това е естествено. И то не защото сме в режим на демокрация. Ако от тази гледна точка четем устава от 1950 г., той е може би малко по-малко демократичен, но е по-демократичен от правилниците на много други обществени институции от онова време. Нека повторя: тревогите, които уставът може да събуди, не са журналистически атрактивни. Защото те са с исторически характер, защото те са ментални. Правилото, което урежда административните отношения в Църквата и съответно отношенията с държавата, не може да бъде атракция.

- Разбира се. Но има нещо, което засяга отношенията на църквата даже не с държавата, а с обкръжаващия ни свят, в който са и църквата, и държавата. Това е подлежащото на санкция общение с неправославни.

- Православната църква не приема евхаристийното общение с неправославни християни. За разлика от Католическата, която го оставя го на съвестта на вярващия – ако той почувства вътрешна необходимост, да се причасти, присъствайки на богослужение в православна или протестантска общност. Православните са по-твърди в това отношение. Има серия от догматични различия, които ни отдалечават едни от други. Което не означава, че православният не приема католика за християнин или че обявява католика за еретик. Чисто и просто евхаристийното общение в пълния му обем, както признават впрочем и католическите теолози, може да бъде налице само и единствено след един Вселенски събор, който да доведе до единението на Христовата Църква. Такова, за голяма скръб на християните, в момента няма. Това е обяснението. То не се дължи на някакъв инат и не е някаква провинциална простотия, просто се изисква от правилата, каноните на самата Църква. Разбира се, то е тревожно само по себе си, но не може да бъде онази преграда, която да прекрати диалога.

- Има някакво ‛втвърдяване‛ в християнските църкви напоследък, не мислите ли? Ето, папата реабилитира френските фундаменталисти тези дни.

- Католическата църква в момента е в период на настъпление на консерватизма в нея. Което, преведено на друг език, означава, че Католическата църква отново доби увереност в себе си. А тази увереност беше дадена, беше подготвена от Йоан Павел ІІ с неговата медийна и светска активност...

- И политическа.

- И политическа, разбира се. И сега дойде един тюбингенски професор, който вкара нещата, така да се каже, в ред. Католическата църква винаги се е отнасяла с огромно подозрение към левите тежнения в себе си, включително крайностите, ако говорим за латиноамериканските версии. Тя сега просто намери начина да ги изчисти; още повече, че масата членове на тези леви крила, особено в Латинска Америка, отдавна не са в лоното на Католическата църква. Там вършее Петдесятната църква, както е добре известно, огромни маси хора преминават към нея. ‛Втвърдяване‛ – втвърдяване на какво? На близостта църква – държава не. За Католическата църква това е изключено, защото коя е държавата, така да се каже, с която тя ще общува?

- А православните?

- Тук нещата са по-любопитни. Защото Православието, първо, няма, за разлика от католицизма, така ясно, документално фиксирана теория за отношенията със светската власт. Такова учение обаче има и аз преди малко го споменах. Т.нар. симфония, още от времената на Юстиниан. От друга страна, на православните перманентно им се вменява т.нар. цезаропапизъм. Това, казано съвсем направо, иска да каже, че светската власт доминира църковната, включително в рамките на самата църква. Това, повтарям, е отклонение от правилото, от духа на Църквата, но, уви, то много често е практика. Българската православна църква след нейното ново ситуиране в ХІХ век е лабораторен пример в това отношение. Една схизматична църква, която е в никакви контакти с цялото Православие и с цялото християнство, поддържаща изключително топли и дружески отношения единствено с държавата – тя изцяло зависи от тази държава. Говоря за периода от 1879 г. до 1945 г.-1953г., когато е избран и първият патриарх. После идва комунистическата власт - доминиране на държавата, не просто поради репресивния характер на тази държава, която репресира всичко, защо да не репресира и църквата. А и защото на Църквата в този период й се налага да аргументира своето съществуване. Чрез какво – чрез твърдението, че е съхранила българщината, че е съхранила българското национално самосъзнание, че в последна сметка е съхранила българския род и език. Това са сами по себе си неща, невменяеми от православна гледна точка. Че го е направила, не е никаква заслуга от християнска перспектива, но това беше единственият аргумент на църквата да съществува в тази държава. Тя затова беше и търпяна, и спонсорирана от държавата. В този период цезаропапистките отношения бяха очевидни. Има скимтежи, вероятно ще говорим за тях, че патриархът бил избран не само с разрешението, но и с влиянието на Политбюро. Че с чие друго влияние да бъде избран патриархът по това време, питам аз? Но сега сме в друг режим, в който и църковници, и политици – и едните, и другите не знаят какво да правят, както със себе си, така и помежду си. Защото сега, от гледна точка и на двете страни, те са в идеална ситуация. Църквата е автокефална, църквата е в общение с цялото Православие, църквата не е в онази идиотска зависимост от държавата, в която е била и преди, и след 9 септември по различни причини; т.е. църквата е в пълната свобода да изрази себе си и да влезе в нормални отношения със светската власт. Тя се опитва да прави това, обикновено неуспешно, поради липса на всякакъв опит. Държавата, респективно политиците, както признава например Иван Костов, също не знаят какво да правят с Църквата, как да общуват с нея, тъй като те също нямат такъв опит. Допитват се до някакви хора, които са изследователи на църквата, на нейната история, на отношенията й с държавата, но имат проблем с практическото адаптиране на тези нови норми – на тези естествени норми, трябва да ги нарека – в нашето съвремие. И ние срещаме уродливи явления едно след друго, не главно от злонамереност, а най-вече от липсата на опит; и, въпреки взаимното желание на двете страни да си бъдат полезни, понякога се отива до изключително глупави крайности. Слава Богу, има и светли примери. При всички положения, Църквата не търпи върху себе си пряко вмешателство в момента от държавата; влиянието на Църквата върху държавата е по-слабо, отколкото би следвало да бъде, в никакъв случай по-силно. За разлика от други православни страни.

- В какво бе трябвало да е по-силно влиянието на Църквата върху държавата?

- Тя трябва да стои като морален и исторически коректив. Политикът, за да е добър политик, трябва да знае какво да прави в този момент и в една сравнително близка перспектива. Работата на Църквата е да зададе своя исторически коректив. Тя е длъжна да има по-мощен исторически поглед напред, както и назад. И именно от такива по-високи, да речем, исторически трансцеденталии, тя е длъжна да казва думата си в тази държава. Не да налага, да чука по главата на държавата с митрополитски жезъл, но да заявява ясно, високо и отчетливо тези неща. Църквата трябва да заема позиции, а не да се прави на художествен съвет, не да атакува спектакли, книги и филми.

- Това означава църквата да има способността да обясни далечния хоризонт с думи, участващи в близкото правене на историята.

- Това, което липсва на Православието, и в частност на българското Православие, е способността за извършване на исторически жест, на жест в историята. А жестът в историята се прави в настоящето. Това ние просто не го умеем. Църквата е направила жест в историята за последен път с акцията по спасяването на българските евреи. Това е много отчетлив исторически жест от страна на Църквата. (И на държавата, но в случая говорим за Църквата.) А забраняването на филма ‛Страстите Христови‛, извинявайте, не е такъв исторически жест, това е исторически фарс.

- Към подобни жестове може би трябва да се причисли и „Основы учения Русской Православной Церкви о достоинстве, свободе и правах человека‛ (юни 2008 г.), декларация – близнак на Всеобщата декларацията за правата на човека...

- Е, чак близнак...

- ... в нея обаче се набляга на ценностите на църквата, обществото....

- Русия е особен казус. Мисля, че ако някъде Православието е в най-далечния от себе си вид в момента, това е точно в Русия. Защото Православието там е национална идеология, защото Православието там е, така да се каже, национален бизнес, защото Православието е последното, което крепи имперското самочувствие на руснаците. И оттам - действията и текстовете, излъчвани в последните десет години от Московската патриаршия, будят у мен по-скоро тревога. Да, тя извършва социални жестове, но това всъщност са, извинявайте, държавнически жестове, жестове на държавата. Ако някъде имаме цезаропапизъм, то е в Русия.

- А у нас се завръща алтернативата.

- Алтернатива на какво?

- В част от масовото съзнание т. нар. ‛алтернативен синод‛ е незаслужено репресиран...

- Това са такива детинщини, че просто е срамота да се говори.

- ... и сега с решението на Европейския съд за правата на човека...

- Детинщините стигнаха до Страсбург, сигурно ще струват повече пари на държавата, отколкото присъдените разноски по делото. Но вижте – отношенията със Страсбург са отношения с държавата. Държавата какво направи? Държавата по времето на Симеон Сакскобургготски (който тогава се изживя като цар, и то в режим на цезаропапизъм, в какъвто той не е и не беше) хвана за яките едни самонастанили се в храмове и църковни имоти люде и ги изхвърли оттам. Изхвърли ги с насилие, което противоречи на всякакви демократически норми, и по този начин успя да предизвика присъдата в Страсбург. Искам дебело да подчертая, че решението на Страсбургския съд не е продиктувано от някаква враждебност към Православието или към българското Православие, или към България. И всякакви конспиративни теории, които твърдят нещо подобно и които намериха място по медиите, е крайно време да бъдат по някакъв начин атакувани, да се посочи тяхната несъстоятелност. Може би най-сериозното и в определен смисъл продуктивно говорене от тази позиция се демонстрира от някои части в текста ‛Евросрамът‛ на Георги Тодоров, публикуван в ‛Култура‛ миналия брой. Но и там патосът е насочен не накъдето следва. И там могат да се чуят тежки думи срещу съда в Страсбург и то тъкмо от еклисиологична перспектива, която няма как да е базата за решенията му. Успоредно с това обаче Георги Тодоров показва съществени неточности в мотивацията на съдебното решение. Вместо да се въпие по църковному, тези аргументи следва да бъдат ползвани от държавата и нейните юристи за атакуване на решението. Защото тя, а не Църквата, е страна по това дело и тя следва да се защити.

Решението на Страсбургския съд е едно юридическо решение, което не засяга Църквата. Прибързана беше декларацията на патриарх Максим. Решението на съда никъде не вменява каквото и да било на Българската православна църква. То вменява серия от задължения на българската държава. Не патриарх Максим и не каноничните свещеници и миряните изхвърлиха разколниците, а държавата, нейната полиция. По един наистина и за мен неприемлив начин. Ето това е осъдено в Страсбург. Друг е въпросът, че т.нар. разколници – те не са така наречени, те са наистина разколници – имат своите икономически претенции. Даже твърде нагли, ако ги мерим в числа, в пари. Но това са все отношения, които те ще трябва да уреждат с държавата, не с Църквата. Те могат да получат някакво парично обезщетение, но аз подозирам, че, типично по български, казусът ще завърши другояче.

- А на какво основание те имат претенции върху църковни имоти?

- И аз нямам отговор на тоя въпрос. Те просто са се нанесли в тях. Патриарх Максим е патриархът на Българската църква, както Синодът е Синод на Българската православна църква. Патриархът се избира пожизнено, промените се правят на събор. Съборите препотвърдиха каноничността на патриарх Максим, да не говорим, че го препотвърди и Общоправославният събор от 1998 г. Разколниците имаха пред себе си два пътя: да се покаят и да се върнат в Църквата или да не се покаят и да вървят извън Църквата. Мнозина избраха първия път. И получиха или съхраниха постове, изненадващо високи. Типично в стила на Българската църква. Така, мисля, и сега ще бъде дорешен проблемът с тях в тези три месеца, които Страсбург дава. Това е моята хипотеза; тя може да се окаже неправилна, но залагам на нея. Сигурно ще останат радикали, които ще настояват на своето. Но къде минават различията, аз това искам да попитам? Какви различия имат с легитимния Синод на Православната църква? Имат догматически различия? Ни най-малко. Имат дисциплинарни различия? Не. Те имат политически подплатени икономически претенции. Тоест, те се опитваха да използват тъкмо онова, за което говорихме, тези много близки, незаконно близки отношения църква – държава и, използвайки политическа конюнктура, просто да направят бърза църковна кариера...

- Тоест, именно те са цезаропапистите?

- Това е първото. И второ – за какво се води всъщност дебатът? За обилно описаната в устава свещоливница – погледнете колко текст й е посветен в устава. За имоти, за пари. Дебатът се води дори – обърнете внимание – не толкова за власт вътре в църквата, колкото за пари. Извинявайте, но това не може да бъде сериозен спор в рамките на една църква. И е срамно, че съществува.

- Може би все пак присъстваме на предсмъртния гърч на този скандал с разцеплението. Но защо Църквата не отлъчи разколниците?

- Просто не ги отлъчи. За огромно удивление на целия православен свят. Когато през 1998 г. излезе решението, че непокаялите се остават в Църквата – между другото по инициатива на патриарх Максим и със съгласието на целия синод – то удиви целия православен свят. Имал съм разговори с високопоставени православни архиереи, те бяха смаяни от това решение на Българската църква. Както виждате, сега то с обратна сила пада на гърба на държавата най-напред, а косвено, разбира се, и на Църквата.

- Основният проблем днес на Българската православна църква не е ли в това, че от нея се очаква – може би неправомерно, но все пак се очаква - морална чистота.

- Може би в същото време трябва да очакваме от себе си да сме грамотни християни. Да знаем, например, че личната морална нечистота на свещеника по никакъв начин не влияе върху онова, което той в качеството на свещенослужител извършва. Да, за предпочитане е да има такава морална чистота и християните с основание атакуват определени наши йерарси за обратното. Други се атакуват за прояви на глупост, на обикновена човешка глупост. Но, извинявайте, представителите на т.нар. разколнически синод, те с по-висока морална характеристика ли са?

- Дали решението от Страсбург ще доведе до промяна в Закона за вероизповеданията?

- Най-вероятно, да. Решението сигурно ще стимулира промяна в един член от закона, член 10, който легитимира юридическото битие на БПЦ. Тя е регистрирана ex lege, т.е. приема се, че е такава, каквато е, и толкова. Най-вероятно прилагането и тълкуването на този член ще бъде променено и Църквата ще трябва да се регистрира като всички останали вероизповедания. Тя, естествено, ще се позове на всичко, изтъкнато в алинеите 1 и 2 на този член. Не виждам особен проблем тук.

- Трябва ли според вас църквата да има нещо като говорител?

- Разбира се. Хубаво е също така църквата да има интернет сайт. Тя има – ако сте влизали, ще забележите, че той е в подготовка; той е в подготовка, откакто е създаден. Медийното поведение на БПЦ не е на ниво, това е факт. Един от нашите митрополити – един тъкмо от онези, които най-много държат на широкото публично присъствие на Църквата – каза преди време: ‛Кого да назначим? Ние не можем да му предложим повече от 300 лв. заплата, а искаме от него чудеса от храброст…‛. Трябва да владее езици, трябва да е медийно, църковно, юридически грамотен – и този човек ще дойде да работи за такива пари? Обявиха такъв конкурс преди години и нищо не стана. Има обаче сайтове – и вие ги знаете – в които с благословията на Синода млади, ентусиазирани православни християни работят. Аз не съм еднозначен към тяхната работа, но тя е полезна в смисъл, че съществува, че там се върши подобна дейност. Разбира се, че Синодът трябва да има говорител. И най-добре е той да не бъде представител на клира, а да е светско лице. Защото ако е, да речем, един от митрополитите – изказвайки се по даден проблем, особено по проблем, който му се задава ad hoc от някой журналист – и той вземе становище, той фактически е с единия крак извън правилата на Църквата. Светското лице ще е по-свободно в своето говорене, защото ще е ясно, че в такава ситуация говори само от свое име. Но нямаме такъв човек. Изобщо много работи нямаме в България, които в други православни църкви ги има. В руската, тя е хиперактивна в това отношение. Но и в Сърбия, в Румъния, в Гърция, включително във Вселенската патриаршия с всичките й трудности.

- Налага се просто изводът, че българското Православие не може да намери съвременните думи към народа...

- Само преди пет години щях веднага да се съглася с това. Сега обаче имам аргументи да твърдя, че не е вярно. Съгласен съм, че особено високите архиереи трудно намират такъв език. Че една маса от свещениците не намират такъв език, не намират, защото никой не ги е учил на това и те никога не са искали да се научат на него или не са способни да се научат. Обаче да не забравяме, че Църквата, това не са само клириците, а християнският народ. Погледнете какво оживление има сред младите, сред интелигентни млади православни християни – и това не са само сайтовете. Не са само изданията, които могат да бъдат намерени на пазара. Не са само вече наистина неизчислимите инициативи, събирания, беседи, публикации и какво ли не. Има едно оживление на вече грамотни миряни. Виждаме как те биват вече не просто и само търпени, но дори подкрепяни, макар и само морално, от страна на Синода и на съответните общности. Има такова движение в България, това трябва да се вижда. Друг е въпросът, че то продължава (и това е нормално, защото натрупва скорост, натрупва критична маса) да бъде затворено в кръгове, които може би нямат така мощно публично представителство като други интелектуални общности. Но не сме на дереджето (мрачното, между нас казано, дередже) от периода между началото на ХХ век до средата - а защо не и до края - на 90-те години. Ако си мислим, че има силна християнска интелигенция между 1900 г. и 1945 г. в България, дълбоко се заблуждаваме. Аз успях да стигна до пет имена. Не са много. Става дума за големи публични фигури, които заявяват себе си като православни християни и присъстват по този начин в културата. Няма такова нещо като мощна християнска интелигенция в България през първата половина на ХХ век. По-скоро българската интелигенция е масово левичарска, респективно атеистична. Тези пет-шест имена, които можем да изброим веднага - Михайловски, Петканов, Бешков по своя си начин, Трифон Кунев... и кой още? Сигурно ще се сетим за още двама-трима и това е. Обърнете внимание: няма традиция, върху която тези християнски интелектуалци да стъпят в България. И фактът, че ги има, и че днес ги има все по-масово и все по-артикулирано, това е положително явление. Това е факт, с който на всички нас като общество, като култура ще ни се наложи да се съобразяваме.

- Естествено опряхме до ‛Професорското каре1‛...

- ... което, за голяма наша изненада, има нарастващ отзвук. Започнаха да идват писма, самата Re:TV е доволна от успеха на това предаване. Не смятам, че сме постигнали ‛върха‛, даже смятам, че сме доста далеч от това. Но любопитният отговор защо най-вече се харесва това предаване е: защото друго такова предаване няма. Просто изглежда е дошло време определени немаргинални, неслучайни кръгове от българската общественост да искат да има едно такова голо, чисто, откровено, без технически фокуси говорене в ефира.

Разговаря Христо Буцев

1. Предаване по Re:TV с участие на професорите Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев и Владимир Градев.

ЗАСЕДАНИЕ И ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ НА ГРУПАТА „ИНОКЕНТИЙ”

ЗАСЕДАНИЕ И ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ НА ГРУПАТА „ИНОКЕНТИЙ”

Четвъртък, 05 Февруари 2009

Днес в 11 часа в салона на читалище „Славянска беседа” в София групата на Инокентий даде пресконференция след като проведе заседание. На пресконференцията е било обявено решението за парламентьори, които да преговарят със Светия Синод на Българската Православна Църква и държавата, според препоръката на Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Основното, което самозванците ще искат е да им бъдат дадени храмове, в които да служат и изпълняват треби, както и средства за заплати на отзовалите се в сборището.

В края на тричасовото заседание е определена група, в която влизат т.нар „митрополит” Инокентий – Иван Петров, свещеник Камен Бараков и още трима свещеници.

Според присъствали на пресконференцията в залата е имало такива, които вече веднъж са писали покайни писма до действителния Свети Синод, получили са опрощение и в момента се водят на служба в БПЦ.

Евросрамът

Евросрамът

Страсбургският оксиморон относно правата на човека да узурпира

Георги Тодоров
в-к "Култура",
Брой 5 (2532),
04 февруари 2009 г.


Застъпи се, Господи, в тъжбата с ония, които ме съдят, и обори борещите се против мене; вземи щит и броня и дигни се мен на помощ; извади меч и пресечи пътя на гонителите ми; кажи на душата ми: Аз съм твое спасение! В стид и срам да потънат, които търсят душата ми; да се върнат назад и покрият с безчестие, които ми мислят зло. (Псалом 34:1-4)


Решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 22 януари 2008 г. по жалбата на самозвания разколнически „синод“ ни припомни едно явление, което вече е в историята – т. нар. „разкол“ в Българската Църква.

Всъщност, няма и пет години от лятото на 2004 г., когато „разколниците“ бяха прогонени от завзетите от тях храмове, а осъзнаваме, че действително по този въпрос вече живеем в друга епоха. И това не се дължи на бързолетността на времето, а на факта, че събитието има ясно изразен край и поука.

Днес темата за разкола е в ръцете на историците, а самият той е мъртъв и погребан. И ето че изведнъж трупът е ексхумиран – както на римския Synodus Нorrenda от 897 г. – но този път с обратна цел: да бъде оправдан.

Смъртта, казваше Малро, превръща живота в съдба. И тъй като съдбата на българския църковен „разкол“ е пред очите ни, нека да използваме историческата дистанция, за да осмислим неговата същност.

Първото, което трябва да кажем, е, че ние наричаме и ще продължаваме да наричаме явлението „разкол“, но терминът не отговаря на същността на явлението. Защото същинските разколници (когато и където ги е имало) вярват в някаква, макар и неистинна идея. В нашия случай не беше така. Не вярваха. Същността на явлението беше алчност, борба за власт и пари. Борба за власт, за да имаш пари, и борба за пари, за да имаш власт. Опит за преврат в Църквата с една цел – средствата.

Бойният кон на тази борба за пари-власт беше опитът за политизация. Но този опит в крайна сметка завърши с неуспех. Политическата сила, която създаде и даде сила на разкола – СДС – впоследствие се разграничи от него. Всички действителни политици в България бягат от разколниците като от чума. Така самата история на явлението показа, че всичко е било лъжеполитизация, било е маска. Всички политически лозунги и политическата реторика на превратаджиите са били само продължение на алчността с други средства. Темата за разкола е вече исторически деполитизирана.

Нашенският „разкол“ не беше нищо друго, освен един неуспешен опит за преврат (завземане на властта) в Българската Православна Църква, маскиран с лъжеполитическа (лъжеантикомунистическа) реторика.

Единственият същински разколник беше Христофор Събев. Но това е съмнителен комплимент, а днес самото споменаване на името му дискредитира цялото явление, чийто инициатор и главен двигател в ранния период беше той.

Но чудно! По темата за разкола се произнесе и самият език! Достатъчно е да кажеш само три съществителни – Архиепископ Христофор Събев – и това вече е разобличение. Изяснена е същността на явлението. И няма нужда от обяснения. Всичко е ясно за всички. Дори за най-глупавия, дори за най-предубедения, дори за най-заслепения и нагъл привърженик на разкола.

Дори за Европейския съд за правата на човека.

Неслучайно това незаобиколимо за българския разкол име е заобиколено в документа от Страсбург. ЕСПЧ се произнесе за Хамлет, без да спомене Датския принц.


Защото без вина скриха за мене мрежата си, без вина изкопаха яма за душата ми. Да дойде върху него неочаквана пагуба, и мрежата му, която е скрил за мене, да улови самия него; да падне в нея и да загине. (Псалом 34:8)

Със своето решение от 22 януари 2008 г. ЕСПЧ сякаш иска да ни върне в предишната епоха. Да възкреси трупа на разкола. Да върне поне неговия призрак.

Иска да ни върне някъде в епохата, когато още вървяха лъжите за някаква политическа кауза на разколниците. Иска да залепи обратно отдавна падналата и изпомачкана политическа маска на Инокентий.

Но се получава обратното. Собственият текст на Документа става, за да свидетелства срещу ЕСПЧ. Самите думи показват характер и изобличават този, който ги е накарал да лъжествидетелстват.

ЕСПЧ е изплел една словесна мрежа, за да улови в нея България, Българската Православна Църква и Патриарх Максим – и сам пада в нея.

Ето. Дори самото заглавие на Документа разобличава цялата измама на съдържанието му! Заглавието е истински оксиморон. То гласи, че делото е:

СВЕТИЯТ СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА

ЦЪРКВА (МИТРОПОЛИТ ИНОКЕНТИЙ)

И ДРУГИ срещу БЪЛГАРИЯ.

Нека да видим за какво свидетелстват тези думи.

Щом е написал „Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)“, значи и сам Страсбург осъзнава, че това не е истинският Св. Синод на БПЦ. А някой друг. Който очевидно се опитва да се представи за това, което не е. Тоест, иска да узурпира чужда самоличност.

Думите на заглавието ни разкриват и името на узурпатора. А двете скоби съвсем нагледно ни показват скобите, чрез които Инокентий се опитва да закрепи маската върху лицето си.

Разбира се, всички отлично знаем, че е така. И Инокентий го знае. Но можеше да се допусне, че разколниците са излъгали наивния Страсбург, пробутали са му политически шмекерии с изтекъл срок на годност...

Излиза обаче, че не е така. Щом ЕСПЧ дори не е успял да излъже себе си относно този маскарад, значи не вярва в него. А как тогава ще излъже нас?

Един приятел се възмущаваше срещу текста на ЕСПЧ: как може да титулува самозванците на Инокентий с името „Св. Синод на БПЦ“?

Приятелю, няма такова нещо! Виж скобите! ЕСПЧ нарича разколниците навсякъде именно „Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)“, с което разобличава и тях, и себе си.

И още.

Нека да измъкнем от скобите спотаилия се там „митрополит Инокентий“ и да го видим кой е той. И пак нямаме нужда да събираме доказателства. Срещу него свидетелстват двама необорими свидетели, две съществителни имена:

Митрополит Инокентий.

Не може да има просто така митрополит. На какво е митрополит? Софийски митрополит ли е, според неговите претенции?

Но Софийската св. Митрополия съществува. Тя съществува най-легитимно в рамките на Българската Православна Църква. Тя има свой митрополит, който е, според Устава на БПЦ, същевременно и Патриарх Български. Тя е юридическо лице, има свои служители, сгради, своя собственост, свой адрес. Тя съществува и функционира в центъра на София от десетилетията преди Втората световна война до днес с непрекъсната приемственост, както в йерархично, така и във всяко друго отношение. Естествено, според каноните на Църквата няма и не може да има друг православен „Софийски“ митрополит. Следователно Инокентий не е Софийски митрополит.

Следователно той не е митрополит Инокентий.

Ако разрешим да има втори православен Софийски Митрополит, това означава грубо да погазим каноните на Църквата. И утре може да се появи трети, десети, петдесети Софийски Митрополит...

Нека да разгледаме един аналогичен casus:

Казвам се Иван Иванов. Един ден, връщайки се в дома си, виждам, че вътре се е настинал Пешо, който твърди, че той бил аз. И не ме пуска в къщи. Викам полиция. Полицаят казва – аз откъде да знам кой кой е! Викам моите роднини и съседи. Те свидетелстват съборно, че аз съм аз. Пешо си признава кой е и си тръгва. Но след като всички се разотиват, той се връща през задната врата, заключва се в кухнята и отказва да излезе. Живее там два дни. Най-сетне полицаят разбива ключалката и изхвърля Пешо от дома ми. Пешо се жалва в ЕСПЧ. Който, след като конституира делото Иван Иванов (Пешо) срещу България, присъжда:

1. Че има дълбоко обществено разделение по въпроса дали аз съм Иван Иванов, тъй като шуреят на Иван Иванов (Пешо) поддържал неговото мнение.

2. Че полицията е нарушила правото на Иван Иванов (Пешо) да бъде аз, както много му се иска.

3. Че в срок от три месеца полицаят следва да се споразумее с Пешо по този въпрос.

4. Че у нас трябва да живеят и двамата Иван Ивановци.

5. Че Иван Иванов (аз) трябва да се споразумея с Иван Иванов (Пешо) относно това или да му върна моята кухня, или да му платя обезщетение за нея и за изядената от него храна.

6. Че полицаят трябва да плати на Иван Иванов (Пешо) разноските за строшената брава.

7. Че трябва да се плати обезщетение за претърпените от Иван Иванов (Пешо) морални щети при изгонването му от моя дом.

Страсбургският капан щракна върху ръцете на тези, които го залагаха. Мрежата улови самия мрежовносител. Евросъдът, който е неподвластен на никого, осъди сам себе си. Защото лъжата, която се опита да изкаже, се оказа толкова принципна, че не може да бъде изречена, без самият смисъл на думите да я опровергае на място.

Документът от Страсбург е един евросрам.

Питам се на какво се дължи такава посрамване на европейските институции?

Може би евросъдиите просто са се издигнали до своята степен на некомпетентност? Те може би са имали успех като адвокати-правозащитници и са ги повишили до евросъдии. Но знайно е, че адвокатите често безсрамно и безогледно лъжат в полза на своя клиент. Може би тук е сработил адвокатският инстинкт и съдиите са се припознали като своего рода адвокати на Инокентий? Части от Страсбургския документ звучат, сякаш са писани от адвокати, не от съдии.

А може би става дума и за безотговорност? Пред кого отговаря ЕСПЧ? Кой може да им държи сметка за зле свършена работа, за некачествен съдебен продукт? За грешка в преценката? За съдебен провал?

Впрочем, как сега евроинституциите ще имат лице да ни изтъкват истината, че в България съдебната система е пълна с провали? Нали ще им запушат устата със Страсбургския оксиморон!

Стъписваща и необяснима е некомпетентността на Страсбург.

Произнесли са се върху някакъв църковен въпрос, без изобщо да са разбрали що е Църквата. Не разбират предмета, по който отсъждат като последна инстанция. Не разбират същността на събитията и личностите.

Не виждам разумно обяснение за такава, меко казано, некомпетентност.

Не може да са чак толкова боси. Не може да са чак толкова некадърни или немарливи.

Дали пък не са корумпирани? Циникът ще каже, че евросъдиите не се купуват с пари, а с много пари, а пък сумата от 679 504 609 евро, които разколниците искат като обезщетение, си е много пари. Дали не делят?

Не. Със сигурност не делят. Няма какво да делят.

Евросъдиите знаят, че обезщетенията за стотици милиона евро не съществуват дори и в бляновете на Инокентий. Сумата е предназначена само за болното въображение на пролетаризирани селски свещеници.

Но нека поразсъждаваме върху самата сума. Тя е едно престранно произведение на изкуството.

Инокентий иска парично обезщетение за понесени материални щети в размер на 679 504 609 (шестстотин и седемдесет и девет милиона и петстотин и четири хиляди и шестстотин и девет) евро. И още 2 314 546 (два милиона триста и четиринайсет хиляди и петстотин четиридесет и шест) евро за непарични щети. Тези „сухи“ числа могат да народят цял цикъл от вицове...

Ала дори само този иск трябваше да бъде достатъчен за евросъда, за да разбере с какви люде си има работа. Искът доказва по неоспорим начин същностната несъстоятелност на цялата подадена жалба.

Защото сумата е поредният ярък оксиморон.

От една страна – практически, естетически, психологически, медицински – тя е нелепо голяма. От друга страна – принципно, идейно – тя е нелепо малка.

И как може съдът да реагира на този иск, без да изпадне в нелепост?

1. Да го удовлетвори изцяло? Това е напълно невъзможно. Защото по този начин ще изпадне в тежък еврокретенизъм и ще убеди огромен брой хора – не само целия православен свят – в злокачествени болестни процеси в европейските правни институции, а може би и в несъстоятелността на самия ЕСПЧ. Ще се превърне в лош виц. И тъй като никой няма да плати и стотинка за този виц, ще дискредитира не само пишманевросъдиите, но и всичко европейско.

2. Да го удовлетвори частично? И това е нелепо, защото така съдът ще докаже, че сам не вярва в почтеността на Инокентий (в която без друго никой не вярва). Ще докаже нелегитимността на неговите претенции, а оттам и неговата нелегитимност. Ще докаже неговата алчност. Ще препотвърди за пореден път, че организацията-жалбовносител не е „Св. Синод на Българската Православна Църква“.

3. Да не го удовлетвори. Това е единственото смислено поведение. Но това ще препогребе разколниците и ще обезсмисли цялата ексхумация. Защото те си знаят, че няма да получат тези пари, но колко ли им е хубаво, като си се лъжат за джакпота.

Алчността се е подиграла със своите адепти. Защото, ако бяха поискали някаква не така неприлична сума, макар и да нямаха право, можеха и да я получат.

Но главната нелепост на разколническия паричен иск е, че той е нелепо малък. Щом искат да им се „върнат“ само 107 храма, те всъщност сами доказват, че не са Св. Синод на Българската Православна Църква.

Ако наистина бяха Св. Синод, тогава защо не искат да им се „върне“ всичко. Не искат ли Рилския манастир? А колко ли струва той? А не е ли всъщност „техен“ Бачковският манастир? А Троянският? А защо се „отказват“ от катедралите „Св. Александър Невски“, „Св. Неделя“? Защо се отказват от храмовете в Пловдивска, Сливенска или Варненска епархия и пр., и пр.?

В чии ръце – според разколниците – да останат всичките храмове в България, освен онези 107? Ясно е, че – според тях – те ще си останат в ръцете на легитимния си собственик: Българската Православна Църква.

Тогава за какво всъщност мечтаят разколниците, щом не са титулярът и не претендират за цялото?

Отговорът е очевиден. Те мечтаят за разкол...

Те мечтаят за разкол вечен.

Те мечтаят да са „четвърт Църква“. Инокентий иска само разпределение на териториите. Иска само да е едно от децата на лейтенант Шмид.

Разбира се, това е дребно духовническо мошеничество.

Блянът за 679 милиона ги разконспирира, че дори не са същински разколници. Защото всички истински разколници винаги са вярвали, че те са Църквата.

Църквата не е количествено понятие. Милиони и стотици милиони може да станат отстъпници и да отпаднат от Църквата. Верните може да останат само няколко хиляди, няколко стотици... Но сред океана на отстъпничеството малкият кораб на верните ще бъде пак цялата Църква. Пълноценната. Едната. Неделимата.

Точно така е било в самото начало на Църквата, на Петдесетница, когато Св. Дух снизхожда върху апостолите. Тогава те, шепа люде, са цялата Църква. После, когато към тях се присъединяват няколко хиляди – това е пак цялата Църква, макар и „малко стадо“.

Нашите еврожалбовносители дори не заслужават „титлата“ разколници. И тя им се дава по снизхождение. Истинското им име е „децата на лейтенант Шмит“

Остава въпросът: имат ли своите човешки права децата на лейтенант Шмит? Имат ли своите човешки права узурпаторите? Отговорът е категоричен. Да, узурпаторите имат своите човешки права. И ЕСПЧ е длъжен да отстоява човешките права на узурпаторите срещу евентуален държавния произвол. Може би държавните служители са употребили неправомерна сила срещу разколниците? Може би тяхното човешко достойнство е било унижавано? Може би. Точно в това е работата на ЕСПЧ и тук трябва да приветстваме всяко справедливо решение.

Но самата узурпация не е човешко право. Узурпаторът има други права, но не и правото да узурпира. Той не бива да бъде овъзмездяван за узурпацията. Защото това ще поощри други узурпатори. Създава лош прецедент вреден за обществената нравственост. Освен всичко друго, той ще разклати доверието на гражданите на Европейския съюз в Европейския съд за правата на човека и изобщо в европейските институции.

Лично моето доверие в Страсбург е подронено. Особено стъписваща е умствената недостатъчност, некомпетентността. Тези люде изобщо не са разбрали какво е Църквата. Не са разбрали дори какво е първото свойство на Църквата.

А то е записано на най-видното място – в Символ на вярата; с най-простите, ясни и недвусмислени думи:

„Вярвам ... в една, света вселенска и апостолска Църква.“

Казано е изрично – една. Единността е първото свойство на Църквата.

Понякога неточно наричаме Българската, Сръбската, Румънската, Еладската, Руската, Грузинската и пр. православни църкви „сестри“. Всъщност те са повече от сестри. Те са едно.

Българската Православна Църква във всички най-важни отношения – мистично, догматично, канонично, литургично, евхаристийно – е едно с Цариградската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Руската, Сръбската, Румънската и пр. Те са поместни подразделения на Едната Православна Вселенска Съборна Апостолска Христова Църква.

С оглед на нейната същност (единност, съборност), единственият меродавен авторитет по каноничните въпроси е Съборът на Църквата – Всеправославният събор.

Въпросът за каноничността на патриарх Максим и на оглавявания от него Св. Синод никога не е бил спорен в Православието. Но с оглед на опита за преврат, който с политическа подкрепа стана опасен за Църквата, през 1998 г. в София беше свикан от Цариградския патриарх Вартоломей Всеправославен Събор – не за да се обсъжда, а за да се подчертае изрично веднъж завинаги каноничността на Българския патриарх и Св. Синод и по този начин да се ликвидира „разколът“.

Този събор е безпрецедентен.

Никога дотогава не се е свиквал такъв високо представителен Всеправославен Събор по подобен въпрос. Това показва, от една страна, солидарността и единството на Църквата, а от друга – големия личен авторитет на патриарх Максим. И всичко това стана само преди десет години пред очите на всички в центъра на София.

Въпросът за легитимността на Патриарх Максим е ключов за целия казус, обсъждан в ЕСПЧ. А Всеправославният Събор от 1998 г. е тоталното меродавно събитие по изясняване на този въпрос.

В документа от Страсбург има безброй манипулации с фактите. На друго място можем да дадем тяхното по-подробно изложение. Тук ще разгледаме именно отношението към Всеправославния събор в Страсбургския документ като пример за недобросъвестно манипулиране с фактите.

Ето стандартното обективно енциклопедично описание на този Събор на най-общодостъпното и неутрално място – в Уикипедия:

Софийски всеправославен поместен събор в храма "Св. Ал. Невски" (30 септември и 1 октомври 1998 г.). На «Светия разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор» участват Цариградският вселенски патриарх Вартоломей, патриархът на Антиохия и целия Изток Игнатий VI, Московският и на цяла Русия патриарх Алексий II, патриархът на Александрия и цяла Африка Петър VII, патриархът на Белград и цяла Сърбия Павел, патриархът на Букурещ и цяла Румъния Теоктист, патриархът на София и цяла България Максим и др. представители на поместните патриаршески автокефални и автономни Православни църкви, които търсят начини за преодоляване на разкола в Българската църква. Представители на разколниците се явяват на събора и представят покайна декларация, в която молят за прошка за греховете, извършени от тях досега. Те обявяват, че признават Негово Светейшество Максим за патриарх на Българската православна църква, отказват се от своите санове, получени по време на разкола, и се явяват на събора като обикновени монаси. Заради разкаянието и желанието им да служат отново на Българската православна църква, по снизхождение и по силата на пълна икономия, Съборът ги прима отново в лоното на Православието и признава епископско достойнство и сега те са на разположение на Св. Синод на БПЦ. Бившият ‛патриарх“ Пимен се отказва от своите претенции да ръководи Църквата и съборът отменява наложените му анатема и низвержение и му дава титлата бивш Неврокопски митрополит.

А ето как е представен Всеправославният събор в три поредни параграфа в документа от Страсбург:

34. На 22 юни 1998 г. организацията-жалбовносител реши да свика през октомври или ноември 1998 г. национален събор на клир и вярващи с амбицията да обедини Църквата.

35. На 30 септември и 1 октомври 1998 г. Св. Синод, председателстван от Патриарх Максим, проведе национално събрание със същата амбиция. На събранието, което било обявено за Свети разширен и надюрисдикционен Всеправославен Събор, са присъствали патриарси и други висши духовници от Русия, Румъния, Кипър, Гърция, Израел, Албания, Полша, Чешката република и Словакия. Според протоколите, представени от третата страна, редица привърженици на организацията-жалбовносител, включително Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий, са направили покаятелни изявления и били приети под ръководството на Максим, но са били понижени в по-нисък духовен сан. Протоколите съдържали език, силно осъждащ организацията-ищец за това, че е създала разкола.

36. Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим. Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили.

В този текст има два пъти повече лъжи и измами, отколкото изречения.

1. Първата от тях е, че на организацията-жалбовносител (т.е. разколниците), която собствено създава разединението в Църквата, се вменява „амбицията да обедини Църквата“! Разколниците – борци за единство! И Оруел би завидял на такъв doublethink.

2. Втората измама е, че се внушава някакъв паралелизъм и съизмеримост на две събития, които всъщност са перпендикулярни по направление и несравними по достойнство и ранг. Те уж били „със същите амбиции“. По същата логика и колорадският бръмбар, и колорадският фермер гледат на картофената нива „със същите амбиции“?

3. Трета неистина. Не е вярно, че на 30 септември и 1 октомври било проведено „национално събрание“. Проведено е възможно най-наднационалното в Православието.

4. Не е вярно, че „националното събрание“ „било обявено за... Всеправославен събор“. Не. Изначално е свикан съвсем истински Всеправославен събор именно като такъв.

5. Петото лукавство, е че не се споменава от кого е свикан Съборът. А той е свикан от Цариградския патриарх Вартоломей – пръв между равни сред патриарсите.

6. С мъглявия израз „патриарси и други висши духовници“ се премълчава и преиначава действителният исторически ръст на събитието. Никога през двете хилядолетия на Църквата по днешните български земи не се беше свиквал Събор с участието на седем патриарси и още архиепископи, оглавяващи автокефални църкви и пр. упълномощени епископи.

7. Седмата измама дебне в предлога „от“. Патриарсите и архиепископите не са „от“, а са „на“. Няколко милиона българи сме от България, но един е Патриархът на България – Максим. Неспоменатият Петър VІІ не е просто от Египет, а е Патриарх на Александрия и цяла Африка.

8. Измамно е последвалото изброяването на само девет държави в списък, представен като завършен с израза „и Словакия“. Тук недобросъвестността е груба и явна. В този списък изобщо не е включена цялата челна тройка според реда на старшинство в цялото Православие. Премълчано е участието на патриарсите на най-славните и древни апостолски катедри – Цариградския, Александрийския и Антиохийския! Онзи, който е знаел за участието на албанския, чешкия и словашкия представители, несъмнено е разпоагал с пълния списък. Следователно той съзнателно (т. е. недобросъвестно, с цел измама) е махнал най-важните имена.

9. Дребна измама в същата посока е изразът „присъствали“. Ако ставаше дума за национална конференция, те щяха да присъстват. В случая обаче те не просто присъстват, а участват. Те са Съборът.

10. Изразът „според протоколите, представени от третата страна“ (т. е. от Светия Синод на БПЦ) представя събитията (най-важното в случая е покаянието на Инокентий) като недоказани. Но само „според протоколите“ ли е така? Нали има писмени документи. Нали всичко това стана насред София. Нали бяхме там. Нали го видяхме с очите си. Пишеше го в цялата преса на другия ден. Пише го и насред Интернет в Уикипедия...

11. Водачите на разкола не бяха понижени в „по-нисък духовен сан“. Тъкмо напротив! Беше проявено „велико снизхождение“ (мегали икономия) и бяха признати техните епископски хиротонии, получени по времето на разкола.

Това е само един пример измежду многото в целия текст на документа от Страсбург.

А събитието е дваж ключово по обсъждания от ЕСПЧ въпрос. Веднъж то забива последния пирон в ковчега на тезата, че уж Патриарх Максим не бил легитимен. И второ, то свидетелства за официалното, явно и лично покаяние на Инокентий пред Събора, включително и пред Патриарх Максим като неразделна част от този Събора – и ipso facto официалното, явно и лично признаване легитимността на Патриарх Максим от страна на Инокентий.

Образцово неистинен е целият параграф 36 от Страсбургския документ, който заслужава повторно цитиране лъжа по лъжа:

Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Истината е точно обратното. Тъкмо Съборът доведе до помирение с личното участие на Инокентий. Който след това се отметна от Събора и помирението.

Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим. Истина е точно обратното. Разколниците продължиха своите усилия именно да разединят вярващите – т. е. да продължат разкола.

Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили. Истина е точно обратното. Не само не изглежда, а съвсем непоклатимо сигурно е, че Инокентий направи покаятелно изявление пред Събора.

Някой се подиграва с нас. Някой се подиграва с понятия, като съд, правосъдие, Европа, права на човека, България, Църква!

Примерът с изопаченото представяне на Всеправославния Събор в Страсбургския документ може да бъде последван от още много подобни примери от текста, но това ще направя другаде. Важна в случая е методиката, преиначаването на фактите, моралът при отстояване на неистината – все неща, които наивно сме свързвали с тоталитарното минало и сега ни се връщат като déjà vu.

Същите методи на работа са налице и при прокарването на разколническия опит за политизация на темата. Тук е приложен похватът на полуистината.

Вярно е, че в началото на разкола църковните превратаджии бяха подкрепени от СДС. Стратегията на разколниците беше именно да представят въпроса като политически. Разбира се, всеки въпрос може да се политизира. И в първия етап тактиката на разколниците успя. СДС се улови на въдицата на превратаджиите, политизира темата, повярва в антихристиянската идея за революционни промени в Църквата и по този начин даде сила на разкола.

Но.

Това е само една четвърт от истината по „политическата“ тема. Политизираният (седесарският) период на разкола приключи преди събитията, по които се жалва Инокентий.

Втората четвърт от политическата истина е, че по-късно същата тази партия СДС официално и изрично се разграничи от подкрепата на разкола и по този начин въпросът още тогава се деполитизира.

Третата четвърт от политическата истина е, че Законът за вероизповеданията (2002 г.) и намесата на държавата за ликвидиране последиците от разкола (2004 г.) бяха дело на правителството на Симеон Сакскобургготски, което тогава държеше мнозинството в Парламента. Политическата опозиция СДС-БСП нямаше отношение към действията на държавния апарат. Така темата беше исторически деполитизирана. Към 2002 г. разколниците бяха останали без своята политическа маска – само с углавните съставки на деянията си. Следователно цялата ретроспектива в изложението на Страсбургския оксиморон с нейното втренчване в исторически екскурс за периода на фалшивата политизация се оказва антиисторическа, некоректно поднесена и подвеждаща.

Четвъртата четвърт от политическата истина е, че по времето, когато се е приемал оспорваният от Инокентий Закон за вероизповеданията, и когато са били извършвани въпросните действия на държавата, нито една реална партия в България не подкрепя политически осиротелите превратаджии. Една от големите исторически поуки от историята на разкола беше именно в това, че не всяка политизация следва да се приема като истинска. А Страсбург трябваше да се възползва от исторически осмисления опит на лъжеполитизацията. Която впрочем съпътства всички революционни процеси и трябва да бъде разпознавана.

Ето как станаха нещата.

Основен манипулативен похват на разколниците е фалшивата политизация чрез лъжеантикомунизъм. Тя представя нещата така: патриарх Максим е нелегитимен, защото уж не бил избран на църковен събор, а уж бил „назначен“ от комунистическата партия.

Това твърдение не отговаря на истината. Патриарх Максим е избран на Патриаршески избирателен събор през 1971 г. Да, той е бил кандидатът, предпочитан от Комунистическата партия. Но под изборните протоколи са се подписали пред очите на целия Събор всички митрополити, включително и Неврокопският Пимен, който впоследствие оглави разкола и стана лъжепатриарх. Същият дядо Пимен през двете десетилетия между 1971 и 1991 г. е произнасял най-свръххвалебствените поздравления по годишнините на патриарх Максим. Същият дядо Пимен на всяка св. Литургия, както мъдро повеляват каноните, е упоменавал българския патриарх Максим. Това упоменаване е повече от подпис, повече от пуснат вот, повече от акламация. То е тоталният печат на легитимността на патриарх Максим, защото се прави собственогласно от всеки български митрополит в най-свещената част на светата Литургия – пред Бога, пред народа и пред себе си.

Ако ти там не си истински, къде си истински?

Все пак, ще кажат, не може да се отрече, че дори формално да се е минало през процедурата на Събора, все пак БКП е имала начин да въздейства върху избирателите, да даде да се разбере кой е предпочитаният от властите кандидат.

Вероятно е било така.

Но.

Тогава Църквата беше под поредното – този път комунистическо – иго.

Историческата справка на ЕСПЧ пропуска да вземе предвид, че след падането на Константинопол под турско иго в 1453 г. фактически всички Цариградски патриарси са били избирани с благоволението на турските султани. Великият Генадий Схоларий е бил явно предпочитаният кандидат на Мехмед ІІ Завоевателя. И него ли ще обявим за нелегитимен?

Българската Екзархия беше учредена със султански ферман през 1870 г. И нея ли ще обявим за нелегитимна? За първи български Екзарх е бил избран митрополит Иларион Ловчански. Но той веднага е принуден да се оттегли и на негово място избират предпочитания от властите Антим. И него ли ще обявим за нелегитимен?

Тъкмо при доминираната от комунистите власт след 1944 г. беше избран Екзарх Стефан. И него ли ще обявим за нелегитимен?

При пълната власт на комунистите през 1953 г. тържествено беше обявено възстановяването на Българската Патриаршия. И нея ли ще обявим за нелегитимна?

Ама, казват повърхностните, защо не са се борили срещу безбожния комунизъм?

Всъщност, борили са се много повече от всички нас.

Защото няма по-истинска и по-ефективна борба срещу комунизма, безбожието, разкола, решението на ЕСПЧ и всяко зло от светата Литургия. В която молитвеникът се моли Богу не за злото на злодеите, а за тяхното добро.

Патриарх Максим от ръкоположението си като йеромонах през май 1942 г., та до ден днешен, не е преставал редовно да служи св. Божествена Литургия.

Георги Тодоров