Показват се публикациите с етикет събития. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет събития. Показване на всички публикации

10 април 2009

Нов диск с източно църковно пеене.


С голяма радост и нетърпение бързам да споделя новината, че дългогодишният учител по църковно пение Иван Праматаров издава диск с църковно монодично пеене.
Този приятен, диалогичен и прям човек носи в себе си всички чудесни качества на Тракия и Странджа - самоотверженост в труда в битността си на учител и църковен певец; смелост и принципност в отстояването.
Неведнъж съм цитирал неговата крилата мисъл, облякла с думи и моя собствен път към Христовата Църква - "Когато се откажем от това, което мислим, ще можем да приемем това, което е ... вярно". Той казваше това, когато някой от студентите настояваше на някакво "свое мнение" относно пеенето, но нима тази мисъл не обговаря и основното качество на християнина - с кротост, доверие и упование да предаде сам себе си на Христа, приемайки без съмнение учението, съхранявано неповредено в Светата Православна Църква.
Убеден и пламенен защитник на българската традиция в църковното пеене, г-н Праматаров и тук е останал верен на тази своя борба - в предложения диск са записани малко известни песнопения, с голям труд издирени и възстановени от него и от подобни нему възрожденци, подробно и с благодарност изредени в текста в сайта, представящ новия диск.
Впрочем, вместо несръчно да преразказвам, ви предлагам да посетите сайта, да чуете трите представени там песнопения и да се потопите в духовната атмосфера на времето, когато българското православие е заемало своето достойно място и в областта на църковното пеене.
На
многая и благая лета!!!
свещ. Георги Георгиев

За да посетите страницата на Ив. Праматаров, кликнете на връзката.
ИВАН ПРАМАТАРОВ
http://www.ivanpramatarov.com/

12 март 2009

КОМЮНИКЕ НА ВСЕПРАВОСЛАВНАТА РАБОТНА СРЕЩА

Четвъртък,
12 Март 2009

Днес, 11.03.2009 г., в София по покана на Негово Светейшество Българския Патриарх Максим и Св. Синод на Българската православна църква (БПЦ) се състоя работна среща на представители на Православните автокефални църкви като естествено продължение на Светия Разширен Надюрисдикционен Всеправославен Събор от 1998 г. Обсъдиха се въпросите, повдигнати в решението от 22 януари 2009 г.на Съда по правата на човека в Страсбург, произнесено по жалби № 412/03 и № 35677/04 относно лицата, отделили се от единството на Българската православна църква.

На тази основа участниците в срещата изразяват следното:

1. Единството на БПЦ и каноничността на Св. Синод и на Негово Светейшество Българския патриарх Максим са без съмнение от гледище на каноничното право и на Вселенското православие. Заявяваме, че БПЦ е била, е и ще бъде Една. Съществуващият от 1992 до 1998 г. разкол в БПЦ е преодолян с решенията на провелия се в София Свети Разширен Надюрисдикционен Всеправославен Сьбор от 30.09.-01.10.1998 г., взети въз основа на свещените канони на Православната църква. Решенията на този Събор са авторитетен и канонично-задължителен за православните християни акт, чрез който окончателно е прекратен болезненият разкол в БПЦ. Лицата, поставили се извън Единството на Църквата, имат възможност чрез покаяние да се завърнат в нея.

2. Възниква въпросът, защо този акт на Събора не е обсъждан и зачетен при преценката на случая от Съда по правата на човека в Страсбург, което е повлияло на неговото крайно решение. Предвид наличието на това авторитетно и обвързващо решение на Събора, прекратяващо разкола в БПЦ, е неоснователно да се твърди, че българската държава се е намесила неправомерно, включително по законодателен път, във вътрешните дела на БПЦ.

З. Според принципите и практиката на Съда религиозната свобода включва уважение на автономното право на всяко вероизповедание. В случая в Православната църква става въпрос за каноничното право.


4. Изводът на Съда, че държавата трябва да е неутрална по отношение на традиционната си религия - източноправославното вероизповедание (чл. 13, ал. 3 от Конституцията на Република България) не е задължение, което е включено в обхвата на Европейската конвенция по правата на човека и основните свободи. Законът за вероизповеданията, приет през 2002 г. от Народното събрание на Република България, изразява българското национално самосъзнание, без в същото време да противоречи на европейската практика. Благодарение именно на този закон българската държава е успяла да преодолее негативните последици от намесата във вътрешноцърковните дела, като по този начин е възстановена справедливостта по отношение на каноническата Българска православна църква.

5. Представителите на Поместните православни църкви призовават правителството на Република България да защити законния интерес на БПЦ. Защитавайки БПЦ, държавните лидери ще защитят и идентичността на българския народ, неговата вяра и многовековната му история, неговата религиозна и културна индивидуалност, неговото единство и солидарност. Основавайки се на обстоятелствената част и мотивите в решението на Съда по правата на човека в Страсбург, участниците вярват, че съществуват повече от солидни основания за неговото обжалване. От своя страна Православните цьркви изразяват готовност да окажат на лидерите на Република България всичката необходима помощ, изразяваща се в съвети и информация, както и да влязат в диалог със Съвета на Европа и Съда по правата на човека в Страсбург.


б. Участниците в срещата изразяват общо разбиране и се обръщат към българската държава да предприеме необходимите действия за обжалване на въпроса пред Голямата каллара на Съда по правата на човека в Страсбург, като считат, че Съдът не е разполагал с пълна картина на фактите и аргументите, за да постанови своето решение.

06 февруари 2009

ЗАСЕДАНИЕ И ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ НА ГРУПАТА „ИНОКЕНТИЙ”

ЗАСЕДАНИЕ И ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ НА ГРУПАТА „ИНОКЕНТИЙ”


Четвъртък, 05 Февруари 2009

Днес в 11 часа в салона на читалище „Славянска беседа” в София групата на Инокентий даде пресконференция след като проведе заседание. На пресконференцията е било обявено решението за парламентьори, които да преговарят със Светия Синод на Българската Православна Църква и държавата, според препоръката на Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Основното, което самозванците ще искат е да им бъдат дадени храмове, в които да служат и изпълняват треби, както и средства за заплати на отзовалите се в сборището.

В края на тричасовото заседание е определена група, в която влизат т.нар „митрополит” Инокентий – Иван Петров, свещеник Камен Бараков и още трима свещеници.

Според присъствали на пресконференцията в залата е имало такива, които вече веднъж са писали покайни писма до действителния Свети Синод, получили са опрощение и в момента се водят на служба в БПЦ.

Евросрамът

Страсбургският оксиморон относно правата на човека да узурпира
Георги Тодоров
в-к "Култура",
Брой 5 (2532),
04 февруари 2009 г.


Застъпи се, Господи, в тъжбата с ония, които ме съдят, и обори борещите се против мене; вземи щит и броня и дигни се мен на помощ; извади меч и пресечи пътя на гонителите ми; кажи на душата ми: Аз съм твое спасение! В стид и срам да потънат, които търсят душата ми; да се върнат назад и покрият с безчестие, които ми мислят зло.
(Псалом 34:1-4)


Решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 22 януари 2008 г. по жалбата на самозвания разколнически „синод“ ни припомни едно явление, което вече е в историята – т. нар. „разкол“ в Българската Църква.

Всъщност, няма и пет години от лятото на 2004 г., когато „разколниците“ бяха прогонени от завзетите от тях храмове, а осъзнаваме, че действително по този въпрос вече живеем в друга епоха. И това не се дължи на бързолетността на времето, а на факта, че събитието има ясно изразен край и поука.

Днес темата за разкола е в ръцете на историците, а самият той е мъртъв и погребан. И ето че изведнъж трупът е ексхумиран – както на римския Synodus Нorrenda от 897 г. – но този път с обратна цел: да бъде оправдан.

Смъртта, казваше Малро, превръща живота в съдба. И тъй като съдбата на българския църковен „разкол“ е пред очите ни, нека да използваме историческата дистанция, за да осмислим неговата същност.

Първото, което трябва да кажем, е, че ние наричаме и ще продължаваме да наричаме явлението „разкол“, но терминът не отговаря на същността на явлението. Защото същинските разколници (когато и където ги е имало) вярват в някаква, макар и неистинна идея. В нашия случай не беше така. Не вярваха. Същността на явлението беше алчност, борба за власт и пари. Борба за власт, за да имаш пари, и борба за пари, за да имаш власт. Опит за преврат в Църквата с една цел – средствата.

Бойният кон на тази борба за пари-власт беше опитът за политизация. Но този опит в крайна сметка завърши с неуспех. Политическата сила, която създаде и даде сила на разкола – СДС – впоследствие се разграничи от него. Всички действителни политици в България бягат от разколниците като от чума. Така самата история на явлението показа, че всичко е било лъжеполитизация, било е маска. Всички политически лозунги и политическата реторика на превратаджиите са били само продължение на алчността с други средства. Темата за разкола е вече исторически деполитизирана.

Нашенският „разкол“ не беше нищо друго, освен един неуспешен опит за преврат (завземане на властта) в Българската Православна Църква, маскиран с лъжеполитическа (лъжеантикомунистическа) реторика.

Единственият същински разколник беше Христофор Събев. Но това е съмнителен комплимент, а днес самото споменаване на името му дискредитира цялото явление, чийто инициатор и главен двигател в ранния период беше той.

Но чудно! По темата за разкола се произнесе и самият език! Достатъчно е да кажеш само три съществителни – Архиепископ Христофор Събев – и това вече е разобличение. Изяснена е същността на явлението. И няма нужда от обяснения. Всичко е ясно за всички. Дори за най-глупавия, дори за най-предубедения, дори за най-заслепения и нагъл привърженик на разкола.

Дори за Европейския съд за правата на човека.

Неслучайно това незаобиколимо за българския разкол име е заобиколено в документа от Страсбург. ЕСПЧ се произнесе за Хамлет, без да спомене Датския принц.


Защото без вина скриха за мене мрежата си, без вина изкопаха яма за душата ми. Да дойде върху него неочаквана пагуба, и мрежата му, която е скрил за мене, да улови самия него; да падне в нея и да загине. (Псалом 34:8)

Със своето решение от 22 януари 2008 г. ЕСПЧ сякаш иска да ни върне в предишната епоха. Да възкреси трупа на разкола. Да върне поне неговия призрак.

Иска да ни върне някъде в епохата, когато още вървяха лъжите за някаква политическа кауза на разколниците. Иска да залепи обратно отдавна падналата и изпомачкана политическа маска на Инокентий.

Но се получава обратното. Собственият текст на Документа става, за да свидетелства срещу ЕСПЧ. Самите думи показват характер и изобличават този, който ги е накарал да лъжествидетелстват.

ЕСПЧ е изплел една словесна мрежа, за да улови в нея България, Българската Православна Църква и Патриарх Максим – и сам пада в нея.

Ето. Дори самото заглавие на Документа разобличава цялата измама на съдържанието му! Заглавието е истински оксиморон. То гласи, че делото е:

СВЕТИЯТ СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА

ЦЪРКВА (МИТРОПОЛИТ ИНОКЕНТИЙ)

И ДРУГИ срещу БЪЛГАРИЯ.


Нека да видим за какво свидетелстват тези думи.

Щом е написал „Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)“, значи и сам Страсбург осъзнава, че това не е истинският Св. Синод на БПЦ. А някой друг. Който очевидно се опитва да се представи за това, което не е. Тоест, иска да узурпира чужда самоличност.

Думите на заглавието ни разкриват и името на узурпатора. А двете скоби съвсем нагледно ни показват скобите, чрез които Инокентий се опитва да закрепи маската върху лицето си.

Разбира се, всички отлично знаем, че е така. И Инокентий го знае. Но можеше да се допусне, че разколниците са излъгали наивния Страсбург, пробутали са му политически шмекерии с изтекъл срок на годност...

Излиза обаче, че не е така. Щом ЕСПЧ дори не е успял да излъже себе си относно този маскарад, значи не вярва в него. А как тогава ще излъже нас?

Един приятел се възмущаваше срещу текста на ЕСПЧ: как може да титулува самозванците на Инокентий с името „Св. Синод на БПЦ“?

Приятелю, няма такова нещо! Виж скобите! ЕСПЧ нарича разколниците навсякъде именно „Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)“, с което разобличава и тях, и себе си.

И още.

Нека да измъкнем от скобите спотаилия се там „митрополит Инокентий“ и да го видим кой е той. И пак нямаме нужда да събираме доказателства. Срещу него свидетелстват двама необорими свидетели, две съществителни имена:

Митрополит Инокентий.

Не може да има просто така митрополит. На какво е митрополит? Софийски митрополит ли е, според неговите претенции?

Но Софийската св. Митрополия съществува. Тя съществува най-легитимно в рамките на Българската Православна Църква. Тя има свой митрополит, който е, според Устава на БПЦ, същевременно и Патриарх Български. Тя е юридическо лице, има свои служители, сгради, своя собственост, свой адрес. Тя съществува и функционира в центъра на София от десетилетията преди Втората световна война до днес с непрекъсната приемственост, както в йерархично, така и във всяко друго отношение. Естествено, според каноните на Църквата няма и не може да има друг православен „Софийски“ митрополит. Следователно Инокентий не е Софийски митрополит.

Следователно той не е митрополит Инокентий.

Ако разрешим да има втори православен Софийски Митрополит, това означава грубо да погазим каноните на Църквата. И утре може да се появи трети, десети, петдесети Софийски Митрополит...

Нека да разгледаме един аналогичен casus:

Казвам се Иван Иванов. Един ден, връщайки се в дома си, виждам, че вътре се е настинал Пешо, който твърди, че той бил аз. И не ме пуска в къщи. Викам полиция. Полицаят казва – аз откъде да знам кой кой е! Викам моите роднини и съседи. Те свидетелстват съборно, че аз съм аз. Пешо си признава кой е и си тръгва. Но след като всички се разотиват, той се връща през задната врата, заключва се в кухнята и отказва да излезе. Живее там два дни. Най-сетне полицаят разбива ключалката и изхвърля Пешо от дома ми. Пешо се жалва в ЕСПЧ. Който, след като конституира делото Иван Иванов (Пешо) срещу България, присъжда:

1. Че има дълбоко обществено разделение по въпроса дали аз съм Иван Иванов, тъй като шуреят на Иван Иванов (Пешо) поддържал неговото мнение.

2. Че полицията е нарушила правото на Иван Иванов (Пешо) да бъде аз, както много му се иска.

3. Че в срок от три месеца полицаят следва да се споразумее с Пешо по този въпрос.

4. Че у нас трябва да живеят и двамата Иван Ивановци.

5. Че Иван Иванов (аз) трябва да се споразумея с Иван Иванов (Пешо) относно това или да му върна моята кухня, или да му платя обезщетение за нея и за изядената от него храна.

6. Че полицаят трябва да плати на Иван Иванов (Пешо) разноските за строшената брава.

7. Че трябва да се плати обезщетение за претърпените от Иван Иванов (Пешо) морални щети при изгонването му от моя дом.


Страсбургският капан щракна върху ръцете на тези, които го залагаха. Мрежата улови самия мрежовносител. Евросъдът, който е неподвластен на никого, осъди сам себе си. Защото лъжата, която се опита да изкаже, се оказа толкова принципна, че не може да бъде изречена, без самият смисъл на думите да я опровергае на място.

Документът от Страсбург е един евросрам.

Питам се на какво се дължи такава посрамване на европейските институции?

Може би евросъдиите просто са се издигнали до своята степен на некомпетентност? Те може би са имали успех като адвокати-правозащитници и са ги повишили до евросъдии. Но знайно е, че адвокатите често безсрамно и безогледно лъжат в полза на своя клиент. Може би тук е сработил адвокатският инстинкт и съдиите са се припознали като своего рода адвокати на Инокентий? Части от Страсбургския документ звучат, сякаш са писани от адвокати, не от съдии.

А може би става дума и за безотговорност? Пред кого отговаря ЕСПЧ? Кой може да им държи сметка за зле свършена работа, за некачествен съдебен продукт? За грешка в преценката? За съдебен провал?

Впрочем, как сега евроинституциите ще имат лице да ни изтъкват истината, че в България съдебната система е пълна с провали? Нали ще им запушат устата със Страсбургския оксиморон!

Стъписваща и необяснима е некомпетентността на Страсбург.

Произнесли са се върху някакъв църковен въпрос, без изобщо да са разбрали що е Църквата. Не разбират предмета, по който отсъждат като последна инстанция. Не разбират същността на събитията и личностите.

Не виждам разумно обяснение за такава, меко казано, некомпетентност.

Не може да са чак толкова боси. Не може да са чак толкова некадърни или немарливи.

Дали пък не са корумпирани? Циникът ще каже, че евросъдиите не се купуват с пари, а с много пари, а пък сумата от 679 504 609 евро, които разколниците искат като обезщетение, си е много пари. Дали не делят?

Не. Със сигурност не делят. Няма какво да делят.

Евросъдиите знаят, че обезщетенията за стотици милиона евро не съществуват дори и в бляновете на Инокентий. Сумата е предназначена само за болното въображение на пролетаризирани селски свещеници.

Но нека поразсъждаваме върху самата сума. Тя е едно престранно произведение на изкуството.

Инокентий иска парично обезщетение за понесени материални щети в размер на 679 504 609 (шестстотин и седемдесет и девет милиона и петстотин и четири хиляди и шестстотин и девет) евро. И още 2 314 546 (два милиона триста и четиринайсет хиляди и петстотин четиридесет и шест) евро за непарични щети. Тези „сухи“ числа могат да народят цял цикъл от вицове...

Ала дори само този иск трябваше да бъде достатъчен за евросъда, за да разбере с какви люде си има работа. Искът доказва по неоспорим начин същностната несъстоятелност на цялата подадена жалба.

Защото сумата е поредният ярък оксиморон.

От една страна – практически, естетически, психологически, медицински – тя е нелепо голяма. От друга страна – принципно, идейно – тя е нелепо малка.

И как може съдът да реагира на този иск, без да изпадне в нелепост?

1. Да го удовлетвори изцяло? Това е напълно невъзможно. Защото по този начин ще изпадне в тежък еврокретенизъм и ще убеди огромен брой хора – не само целия православен свят – в злокачествени болестни процеси в европейските правни институции, а може би и в несъстоятелността на самия ЕСПЧ. Ще се превърне в лош виц. И тъй като никой няма да плати и стотинка за този виц, ще дискредитира не само пишманевросъдиите, но и всичко европейско.

2. Да го удовлетвори частично? И това е нелепо, защото така съдът ще докаже, че сам не вярва в почтеността на Инокентий (в която без друго никой не вярва). Ще докаже нелегитимността на неговите претенции, а оттам и неговата нелегитимност. Ще докаже неговата алчност. Ще препотвърди за пореден път, че организацията-жалбовносител не е „Св. Синод на Българската Православна Църква“.

3. Да не го удовлетвори. Това е единственото смислено поведение. Но това ще препогребе разколниците и ще обезсмисли цялата ексхумация. Защото те си знаят, че няма да получат тези пари, но колко ли им е хубаво, като си се лъжат за джакпота.

Алчността се е подиграла със своите адепти. Защото, ако бяха поискали някаква не така неприлична сума, макар и да нямаха право, можеха и да я получат.

Но главната нелепост на разколническия паричен иск е, че той е нелепо малък. Щом искат да им се „върнат“ само 107 храма, те всъщност сами доказват, че не са Св. Синод на Българската Православна Църква.

Ако наистина бяха Св. Синод, тогава защо не искат да им се „върне“ всичко. Не искат ли Рилския манастир? А колко ли струва той? А не е ли всъщност „техен“ Бачковският манастир? А Троянският? А защо се „отказват“ от катедралите „Св. Александър Невски“, „Св. Неделя“? Защо се отказват от храмовете в Пловдивска, Сливенска или Варненска епархия и пр., и пр.?

В чии ръце – според разколниците – да останат всичките храмове в България, освен онези 107? Ясно е, че – според тях – те ще си останат в ръцете на легитимния си собственик: Българската Православна Църква.

Тогава за какво всъщност мечтаят разколниците, щом не са титулярът и не претендират за цялото?

Отговорът е очевиден. Те мечтаят за разкол...

Те мечтаят за разкол вечен.

Те мечтаят да са „четвърт Църква“. Инокентий иска само разпределение на териториите. Иска само да е едно от децата на лейтенант Шмид.

Разбира се, това е дребно духовническо мошеничество.

Блянът за 679 милиона ги разконспирира, че дори не са същински разколници. Защото всички истински разколници винаги са вярвали, че те са Църквата.

Църквата не е количествено понятие. Милиони и стотици милиони може да станат отстъпници и да отпаднат от Църквата. Верните може да останат само няколко хиляди, няколко стотици... Но сред океана на отстъпничеството малкият кораб на верните ще бъде пак цялата Църква. Пълноценната. Едната. Неделимата.

Точно така е било в самото начало на Църквата, на Петдесетница, когато Св. Дух снизхожда върху апостолите. Тогава те, шепа люде, са цялата Църква. После, когато към тях се присъединяват няколко хиляди – това е пак цялата Църква, макар и „малко стадо“.

Нашите еврожалбовносители дори не заслужават „титлата“ разколници. И тя им се дава по снизхождение. Истинското им име е „децата на лейтенант Шмит“

Остава въпросът: имат ли своите човешки права децата на лейтенант Шмит? Имат ли своите човешки права узурпаторите? Отговорът е категоричен. Да, узурпаторите имат своите човешки права. И ЕСПЧ е длъжен да отстоява човешките права на узурпаторите срещу евентуален държавния произвол. Може би държавните служители са употребили неправомерна сила срещу разколниците? Може би тяхното човешко достойнство е било унижавано? Може би. Точно в това е работата на ЕСПЧ и тук трябва да приветстваме всяко справедливо решение.

Но самата узурпация не е човешко право. Узурпаторът има други права, но не и правото да узурпира. Той не бива да бъде овъзмездяван за узурпацията. Защото това ще поощри други узурпатори. Създава лош прецедент вреден за обществената нравственост. Освен всичко друго, той ще разклати доверието на гражданите на Европейския съюз в Европейския съд за правата на човека и изобщо в европейските институции.

Лично моето доверие в Страсбург е подронено. Особено стъписваща е умствената недостатъчност, некомпетентността. Тези люде изобщо не са разбрали какво е Църквата. Не са разбрали дори какво е първото свойство на Църквата.

А то е записано на най-видното място – в Символ на вярата; с най-простите, ясни и недвусмислени думи:

Вярвам ... в една, света вселенска и апостолска Църква.“

Казано е изрично – една. Единността е първото свойство на Църквата.

Понякога неточно наричаме Българската, Сръбската, Румънската, Еладската, Руската, Грузинската и пр. православни църкви „сестри“. Всъщност те са повече от сестри. Те са едно.

Българската Православна Църква във всички най-важни отношения – мистично, догматично, канонично, литургично, евхаристийно – е едно с Цариградската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Руската, Сръбската, Румънската и пр. Те са поместни подразделения на Едната Православна Вселенска Съборна Апостолска Христова Църква.

С оглед на нейната същност (единност, съборност), единственият меродавен авторитет по каноничните въпроси е Съборът на Църквата – Всеправославният събор.

Въпросът за каноничността на патриарх Максим и на оглавявания от него Св. Синод никога не е бил спорен в Православието. Но с оглед на опита за преврат, който с политическа подкрепа стана опасен за Църквата, през 1998 г. в София беше свикан от Цариградския патриарх Вартоломей Всеправославен Събор – не за да се обсъжда, а за да се подчертае изрично веднъж завинаги каноничността на Българския патриарх и Св. Синод и по този начин да се ликвидира „разколът“.

Този събор е безпрецедентен.

Никога дотогава не се е свиквал такъв високо представителен Всеправославен Събор по подобен въпрос. Това показва, от една страна, солидарността и единството на Църквата, а от друга – големия личен авторитет на патриарх Максим. И всичко това стана само преди десет години пред очите на всички в центъра на София.

Въпросът за легитимността на Патриарх Максим е ключов за целия казус, обсъждан в ЕСПЧ. А Всеправославният Събор от 1998 г. е тоталното меродавно събитие по изясняване на този въпрос.

В документа от Страсбург има безброй манипулации с фактите. На друго място можем да дадем тяхното по-подробно изложение. Тук ще разгледаме именно отношението към Всеправославния събор в Страсбургския документ като пример за недобросъвестно манипулиране с фактите.

Ето стандартното обективно енциклопедично описание на този Събор на най-общодостъпното и неутрално място – в Уикипедия:

Софийски всеправославен поместен събор в храма "Св. Ал. Невски" (30 септември и 1 октомври 1998 г.). На «Светия разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор» участват Цариградският вселенски патриарх Вартоломей, патриархът на Антиохия и целия Изток Игнатий VI, Московският и на цяла Русия патриарх Алексий II, патриархът на Александрия и цяла Африка Петър VII, патриархът на Белград и цяла Сърбия Павел, патриархът на Букурещ и цяла Румъния Теоктист, патриархът на София и цяла България Максим и др. представители на поместните патриаршески автокефални и автономни Православни църкви, които търсят начини за преодоляване на разкола в Българската църква. Представители на разколниците се явяват на събора и представят покайна декларация, в която молят за прошка за греховете, извършени от тях досега. Те обявяват, че признават Негово Светейшество Максим за патриарх на Българската православна църква, отказват се от своите санове, получени по време на разкола, и се явяват на събора като обикновени монаси. Заради разкаянието и желанието им да служат отново на Българската православна църква, по снизхождение и по силата на пълна икономия, Съборът ги прима отново в лоното на Православието и признава епископско достойнство и сега те са на разположение на Св. Синод на БПЦ. Бившият ‛патриарх“ Пимен се отказва от своите претенции да ръководи Църквата и съборът отменява наложените му анатема и низвержение и му дава титлата бивш Неврокопски митрополит.

А ето как е представен Всеправославният събор в три поредни параграфа в документа от Страсбург:

34. На 22 юни 1998 г. организацията-жалбовносител реши да свика през октомври или ноември 1998 г. национален събор на клир и вярващи с амбицията да обедини Църквата.

35. На 30 септември и 1 октомври 1998 г. Св. Синод, председателстван от Патриарх Максим, проведе национално събрание със същата амбиция. На събранието, което било обявено за Свети разширен и надюрисдикционен Всеправославен Събор, са присъствали патриарси и други висши духовници от Русия, Румъния, Кипър, Гърция, Израел, Албания, Полша, Чешката република и Словакия. Според протоколите, представени от третата страна, редица привърженици на организацията-жалбовносител, включително Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий, са направили покаятелни изявления и били приети под ръководството на Максим, но са били понижени в по-нисък духовен сан. Протоколите съдържали език, силно осъждащ организацията-ищец за това, че е създала разкола.

36. Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим. Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили.


В този текст има два пъти повече лъжи и измами, отколкото изречения.

1. Първата от тях е, че на организацията-жалбовносител (т.е. разколниците), която собствено създава разединението в Църквата, се вменява „амбицията да обедини Църквата“! Разколниците – борци за единство! И Оруел би завидял на такъв doublethink.

2. Втората измама е, че се внушава някакъв паралелизъм и съизмеримост на две събития, които всъщност са перпендикулярни по направление и несравними по достойнство и ранг. Те уж били „със същите амбиции“. По същата логика и колорадският бръмбар, и колорадският фермер гледат на картофената нива „със същите амбиции“?

3. Трета неистина. Не е вярно, че на 30 септември и 1 октомври било проведено „национално събрание“. Проведено е възможно най-наднационалното в Православието.

4. Не е вярно, че „националното събрание“ „било обявено за... Всеправославен събор“. Не. Изначално е свикан съвсем истински Всеправославен събор именно като такъв.

5. Петото лукавство, е че не се споменава от кого е свикан Съборът. А той е свикан от Цариградския патриарх Вартоломей – пръв между равни сред патриарсите.

6. С мъглявия израз „патриарси и други висши духовници“ се премълчава и преиначава действителният исторически ръст на събитието. Никога през двете хилядолетия на Църквата по днешните български земи не се беше свиквал Събор с участието на седем патриарси и още архиепископи, оглавяващи автокефални църкви и пр. упълномощени епископи.

7. Седмата измама дебне в предлога „от“. Патриарсите и архиепископите не са „от“, а са „на“. Няколко милиона българи сме от България, но един е Патриархът на България – Максим. Неспоменатият Петър VІІ не е просто от Египет, а е Патриарх на Александрия и цяла Африка.

8. Измамно е последвалото изброяването на само девет държави в списък, представен като завършен с израза „и Словакия“. Тук недобросъвестността е груба и явна. В този списък изобщо не е включена цялата челна тройка според реда на старшинство в цялото Православие. Премълчано е участието на патриарсите на най-славните и древни апостолски катедри – Цариградския, Александрийския и Антиохийския! Онзи, който е знаел за участието на албанския, чешкия и словашкия представители, несъмнено е разпоагал с пълния списък. Следователно той съзнателно (т. е. недобросъвестно, с цел измама) е махнал най-важните имена.

9. Дребна измама в същата посока е изразът „присъствали“. Ако ставаше дума за национална конференция, те щяха да присъстват. В случая обаче те не просто присъстват, а участват. Те са Съборът.

10. Изразът „според протоколите, представени от третата страна“ (т. е. от Светия Синод на БПЦ) представя събитията (най-важното в случая е покаянието на Инокентий) като недоказани. Но само „според протоколите“ ли е така? Нали има писмени документи. Нали всичко това стана насред София. Нали бяхме там. Нали го видяхме с очите си. Пишеше го в цялата преса на другия ден. Пише го и насред Интернет в Уикипедия...

11. Водачите на разкола не бяха понижени в „по-нисък духовен сан“. Тъкмо напротив! Беше проявено „велико снизхождение“ (мегали икономия) и бяха признати техните епископски хиротонии, получени по времето на разкола.

Това е само един пример измежду многото в целия текст на документа от Страсбург.

А събитието е дваж ключово по обсъждания от ЕСПЧ въпрос. Веднъж то забива последния пирон в ковчега на тезата, че уж Патриарх Максим не бил легитимен. И второ, то свидетелства за официалното, явно и лично покаяние на Инокентий пред Събора, включително и пред Патриарх Максим като неразделна част от този Събора – и ipso facto официалното, явно и лично признаване легитимността на Патриарх Максим от страна на Инокентий.

Образцово неистинен е целият параграф 36 от Страсбургския документ, който заслужава повторно цитиране лъжа по лъжа:

Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Истината е точно обратното. Тъкмо Съборът доведе до помирение с личното участие на Инокентий. Който след това се отметна от Събора и помирението.

Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим. Истина е точно обратното. Разколниците продължиха своите усилия именно да разединят вярващите – т. е. да продължат разкола.

Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили. Истина е точно обратното. Не само не изглежда, а съвсем непоклатимо сигурно е, че Инокентий направи покаятелно изявление пред Събора.

Някой се подиграва с нас. Някой се подиграва с понятия, като съд, правосъдие, Европа, права на човека, България, Църква!

Примерът с изопаченото представяне на Всеправославния Събор в Страсбургския документ може да бъде последван от още много подобни примери от текста, но това ще направя другаде. Важна в случая е методиката, преиначаването на фактите, моралът при отстояване на неистината – все неща, които наивно сме свързвали с тоталитарното минало и сега ни се връщат като déjà vu.

Същите методи на работа са налице и при прокарването на разколническия опит за политизация на темата. Тук е приложен похватът на полуистината.

Вярно е, че в началото на разкола църковните превратаджии бяха подкрепени от СДС. Стратегията на разколниците беше именно да представят въпроса като политически. Разбира се, всеки въпрос може да се политизира. И в първия етап тактиката на разколниците успя. СДС се улови на въдицата на превратаджиите, политизира темата, повярва в антихристиянската идея за революционни промени в Църквата и по този начин даде сила на разкола.

Но.

Това е само една четвърт от истината по „политическата“ тема. Политизираният (седесарският) период на разкола приключи преди събитията, по които се жалва Инокентий.

Втората четвърт от политическата истина е, че по-късно същата тази партия СДС официално и изрично се разграничи от подкрепата на разкола и по този начин въпросът още тогава се деполитизира.

Третата четвърт от политическата истина е, че Законът за вероизповеданията (2002 г.) и намесата на държавата за ликвидиране последиците от разкола (2004 г.) бяха дело на правителството на Симеон Сакскобургготски, което тогава държеше мнозинството в Парламента. Политическата опозиция СДС-БСП нямаше отношение към действията на държавния апарат. Така темата беше исторически деполитизирана. Към 2002 г. разколниците бяха останали без своята политическа маска – само с углавните съставки на деянията си. Следователно цялата ретроспектива в изложението на Страсбургския оксиморон с нейното втренчване в исторически екскурс за периода на фалшивата политизация се оказва антиисторическа, некоректно поднесена и подвеждаща.

Четвъртата четвърт от политическата истина е, че по времето, когато се е приемал оспорваният от Инокентий Закон за вероизповеданията, и когато са били извършвани въпросните действия на държавата, нито една реална партия в България не подкрепя политически осиротелите превратаджии. Една от големите исторически поуки от историята на разкола беше именно в това, че не всяка политизация следва да се приема като истинска. А Страсбург трябваше да се възползва от исторически осмисления опит на лъжеполитизацията. Която впрочем съпътства всички революционни процеси и трябва да бъде разпознавана.

Ето как станаха нещата.

Основен манипулативен похват на разколниците е фалшивата политизация чрез лъжеантикомунизъм. Тя представя нещата така: патриарх Максим е нелегитимен, защото уж не бил избран на църковен събор, а уж бил „назначен“ от комунистическата партия.

Това твърдение не отговаря на истината. Патриарх Максим е избран на Патриаршески избирателен събор през 1971 г. Да, той е бил кандидатът, предпочитан от Комунистическата партия. Но под изборните протоколи са се подписали пред очите на целия Събор всички митрополити, включително и Неврокопският Пимен, който впоследствие оглави разкола и стана лъжепатриарх. Същият дядо Пимен през двете десетилетия между 1971 и 1991 г. е произнасял най-свръххвалебствените поздравления по годишнините на патриарх Максим. Същият дядо Пимен на всяка св. Литургия, както мъдро повеляват каноните, е упоменавал българския патриарх Максим. Това упоменаване е повече от подпис, повече от пуснат вот, повече от акламация. То е тоталният печат на легитимността на патриарх Максим, защото се прави собственогласно от всеки български митрополит в най-свещената част на светата Литургия – пред Бога, пред народа и пред себе си.

Ако ти там не си истински, къде си истински?

Все пак, ще кажат, не може да се отрече, че дори формално да се е минало през процедурата на Събора, все пак БКП е имала начин да въздейства върху избирателите, да даде да се разбере кой е предпочитаният от властите кандидат.

Вероятно е било така.

Но.

Тогава Църквата беше под поредното – този път комунистическо – иго.

Историческата справка на ЕСПЧ пропуска да вземе предвид, че след падането на Константинопол под турско иго в 1453 г. фактически всички Цариградски патриарси са били избирани с благоволението на турските султани. Великият Генадий Схоларий е бил явно предпочитаният кандидат на Мехмед ІІ Завоевателя. И него ли ще обявим за нелегитимен?

Българската Екзархия беше учредена със султански ферман през 1870 г. И нея ли ще обявим за нелегитимна? За първи български Екзарх е бил избран митрополит Иларион Ловчански. Но той веднага е принуден да се оттегли и на негово място избират предпочитания от властите Антим. И него ли ще обявим за нелегитимен?

Тъкмо при доминираната от комунистите власт след 1944 г. беше избран Екзарх Стефан. И него ли ще обявим за нелегитимен?

При пълната власт на комунистите през 1953 г. тържествено беше обявено възстановяването на Българската Патриаршия. И нея ли ще обявим за нелегитимна?

Ама, казват повърхностните, защо не са се борили срещу безбожния комунизъм?

Всъщност, борили са се много повече от всички нас.

Защото няма по-истинска и по-ефективна борба срещу комунизма, безбожието, разкола, решението на ЕСПЧ и всяко зло от светата Литургия. В която молитвеникът се моли Богу не за злото на злодеите, а за тяхното добро.

Патриарх Максим от ръкоположението си като йеромонах през май 1942 г., та до ден днешен, не е преставал редовно да служи св. Божествена Литургия.
Георги Тодоров

27 януари 2009

Публикуван и достъпен е новият Устав на БПЦ

УСТАВ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ

Приет от VI-ия Църковно-народен събор на 11 декември 2008 г. в Рилската света обител, публикуван в „Църковен вестник”, извънреден брой от 9 януари 2009 г.

Шестият църковно-народен събор, имайки за основа Символа на вярата:

„Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало; Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек; и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден, според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и царството Му не ще има край. И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците. В една света, съборна и апостолска Църква. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век! Амин!” -

прие настоящия Устав.

(желаещите биха могли да го свалят като RTF текст чрез сайта Двери БГ на ТОЗИ адрес.

22 януари 2009

Обръщение на Светият Синод на БПЦ по повод решението на Съда по правата на човека в Страсбург

22 януари 2009 | 17:41 | Агенция "Фокус"

Българската православна църква изразява категоричното си несъгласие с несправедливите, едностранни, пристрастни мотиви на решението, без да бъдат зачетени каноническите и юридически аргументи, представени от Българската православна църква и Правителството на Р. България.
Българската православна църква категорично заявява, че не може да се сключва споразумение, както препоръчва Съдът, относно канонични въпроси, засягащи единството на Църквата, за които да се налагат евентуални обезщетения в последваща съдебна процедура.
Този акт на Съда в Страсбург по съществото си може да се разглежда като намеса в делата на самоуправляемата се Българската православна църква. Светият Синод изразява категорично несъгласие с подобно незачитане на вътрешния живот и каноничното устройство и единство на Църквата. Трябва да се подчертае, че нито този съд, нито който и да е друг държавен или международен орган може да се произнася по каноничните въпроси на едно вероизповедание. Това е погазване на правата на православните християни в България, които милеят за единството и авторитета на каноничната Българска православна църква, съкровищница на благодатните Христови тайнства.
Българската православна църква, както и всички Поместни православни църкви, има едно единно канонично ръководство в лицето на Светия Синод и се представлява от Българския патриарх.
Светият Синод за пореден път изразява своето удовлетворение и подкрепа за всички действия на българската държава, свързани с приемането и прилагането на Закона на вероизповеданията от 2002 г. Този закон реално гарантира свободата на всички религии у нас и допринесе за отстраняването на тежките последствия от политическата и държавна намеса във вътрешните дела на Българската православна църква през периода 1992-2001 г.
Изразяваме нашето удовлетворение от продължилата в три сесии работа на VІ Църковно-народен събор в Рилската св. обител под покрова на всебългарския покровител преп. Йоан Рилски и приемането на 11 декември 2008 г. на нов Устав на БПЦ – Българска Патриаршия – основен устройствен акт на Църквата.

Припомняме на родолюбивата българска общественост, че болезненият въпрос с разкола в Църквата беше решен по каноничен ред още през 1998 г. на Разширения Всеправославен надюрисдикционен събор на главите на Православните църкви. Нещо повече, Поместните православни църкви подчертаха това, изразявайки своята подкрепа за Българската православна църква и пред Съда в Страсбург, като потвърждение на нейното канонично единство.
Въпреки крайното църковно снизхождение, проявено към изпадналите в тежкия грях на разкола, ние скърбим, че не всички от тях се възползваха от дадената им възможност да се завърнат в спасителното лоно на Българската православна църква. Затова за пореден път призоваваме отделилите се да сторят това.
Светият Синод заявява непоколебимата си воля да не допусне намеса от страна на международни или национални институции в полза на неканонични действия и амбиции. Винаги ще отстояваме и няма да допуснем никакъв натиск срещу Православието и Светата ни Църква, да ерозира единството на Църквата и нашата вяра и упование в Господа Нашето Иисуса Христа. Ще използваме целия международен авторитет на БПЦ и ще се обърнем към всички сестри Православни църкви за подкрепа. Никакъв съд с никакво решение по света не може да направи отделилите се от единството на Вселенското православие – канонична Православна църква, а единствено тяхното покаяние и завръщане в лоното на Майката църква.
Българският Патриарх не разреши, когато през 90-те години бяха незаконно отнемани църковни имоти с помощта на държавата, тя да бъде съдена в Страсбург с думите: „Българската православна църква не може да съди своя народ”.
Призоваваме българските власти да проявят висока държавническа и национална отговорност в защита на единството на Българската православна църква, включително като се преценят необходимите стъпки за обжалване на посоченото, решение!
Обръщаме се към христолюбивия български народ с молитвено благопожелание да устоим заедно на тези изпитания, за да пребъде Българската православна църква - вековен крепител на устоите на българската нация.

20 декември 2008

ПРОГРАМА На св.Богослужби в храм „Св. Иоан Богослов” за празниците около Рождество Христово - 2008 г.

24 декември,сряда, (Бъдни вечер):
9.00 ч. – Царски часове. Вечерня със св. Василиева литургия.

25 декември, четвъртък: Рождество Христово:
9.00 ч. – Утреня, Златоустова св. Литургия

26 декември, петък, Събор на Пресвета Богородица
9.00 ч. – Утреня, Св. Литургия

27 декември, събота, Св.Първомъченик и архидякон Стефан
9.00 ч. - Утреня, Св. Литургия.

27 декември, неделя,Неделя след Рождество Христово
9.00 ч. - Утреня, Св. Литургия.

С молитвени благопожелания
за спасително посрещане на Празниците:
Енорийски свещеник Георги Георгиев
GSM:0898405685


14-годишният Георги от Владая сам научи “Отче наш” и поиска да се кръсти

Преведоха Златоустовата литургия на ромски
.
Банго Васил и Бали Ефенди
Когато се говори за вероизповеданията, популярни между ромите, обикновено се акцентира на атрактивната смес между езичество, християнство и ислям, която се свързва с най-известния ромски религиозен празник - Банго Васил. Споменава се всичко, което се знае за митичната фигура на Банго Васил. На второ място е култът към Бали Ефенди, известен сред някои ромски общности като Али Баба, някогашният османски управител на София от средата на XVI век, който бил покровител на християните и страшилище за мюсюлманските „ереси”.
.
Ватиканът загрижен за "новото поколение номади"
Ватиканът все по-открито заявява интереса си към пръснатите по света ромски общности с различен етнически състав. През септември 2006 г. във Фрайзинг, Германия, се проведе „Шестият Световен конгрес за пасторална дейност сред циганите", който имаше за тема „Младите цигани в църквата и обществото". На 11 декември тази година пък в Рим се откри двудневна „научна среща на националните директори за пасторална дейност сред циганите, организирана от Папския съвет за пасторална дейност сред мигрантите и странстващите". Какво откроява ромските общества в Европа и с какво те предизвикват толкова активния интерес на римо-католизицма? Според едно проучване, което се смята за базисно, ромските общности - роми, синти (от които произлиза етнонимът „цигани"), мануш, кале, йениш, романишал, канжария, рудари - са 36 милиона в днешна Европа. Население, което в по-голямата си част поддържа традиционния си начин на живот, е важен политически ресурс. Религиозната държава в Рим очевидно вижда колко е важно в една Европа без граници да има влияние сред ромите. Септемврийският конгрес в Германия имаше за задача да обсъди възможностите за „формиране на новото поколение номади". Първият „Конгрес за циганите" (както Ватиканът го нарича) се е състоял обаче още когато за проекта „Европа без граници" са знаели само малцината посветени в това мащабно начинание - през 1964 година. Особено внимание се отделя на възпитаването и образоването на кадри, които да са подготвени да извършват богослужение сред ромите. Миналата година се е състояла „първата Международна среща за свещеници, дякони и духовници от цигански произход" в която участие са взели 40 представители.
.
ПРОТЕСТАНТСКИТЕ МИСИОНЕРИ ГИ УЧАТ НА СЕБЕУВАЖЕНИЕ
В последните две десетилетия ромите отчасти обърнаха гръб на традиционните си вярвания. Все по-често те се определят като християни, като под това се разбира протестанти. Протестантските мисионери с готовност влизат в ромските махали и много по-добре от нас - вековните съжители с ромите, знаят, че това са всъщност най-малко седем различни групи, които се различават, понякога твърде много по манталитет, произход и дори език. Колко много се учудихме, че новото административно образувание в Косово призна за отделни етноси три различни групи, които за нас са просто „цигани" или „роми". Протестантските деноминации са отделни една от друга общини и успешно решават проблема с гражданското осъзнаване на ромите в едно общество, което си поставя коренно различни задачи от всяко предходно. У ромите протестанти има нещо много различно от необхванатите от евангелските „църкви" техни съплеменници - те имат самочувствието на равноправни граждани.

в. "Монитор", 20.12.2008г.

14 декември 2008

Той избра кръста

Той избра кръста
13.12.2008
Преди 12 години, на 23 май 1996 г. войникът от руската армия Евгений Родионов, 18 годишен, извършва мъченически подвиг в Чечня. Предлагаме ви избрани откъси от книгата "Той избра кръста" ("Он выбрал крест", Москва 2006 г.), посветена на 10-годишнината от неговата гибел.

Историята

През нощта на 13 срещу 14 февруари 1996 г. редник Евгений Радионов, заедно с още трима души от неговия полк, всички неопитни войници, носят караулна служба в незащитен открит пост. Със заповед им е било забранено да употребяват оръжие първи; можело е да се стреля на месо само след предупредителен изстрел във въздуха - и всичко това в условията на чеченската пустош.

Взимат ги в плен близо до селцето Галашка на чечено-ингушетската граница. Женя и още трима войници, едва на половин година служба и дошли преди месец на тази застава, са изпратени на караул. Към поста им се приближава автомобил с отличителните знаци на "Бърза помощ" и граничарите излизат, за да го проверят. Оказва се, че автомобилът пренася оръжие. От "линейката" изскачат десетина въоръжени до зъби възрастни мъже - опитни главорези с дългогодишен боен стаж, които се нахвърлят върху голобрадите, почти беззащитни момчета. Силите са неравни. Бандитите залавят войниците и ги натикват в колата. "Линейката" преминава безпрепятствено през три руски блок-поста.

Така започва мъченическият път на четирима руски младежи, които са само част от стотиците момчета, отвлечени и измъчвани от чеченските бунтовници. Следва тримесечен плен, по време на който на четиримата предлагат да приемат исляма. Евгений бил единственият, който носел кръстче на врата, което никога не свалял. Това кръстче предизвиква особна ярост у бандитите; те го карат да свали кръстчето, тоест, съзнателно да се отрече от Христа. Заради безусловния отказ да свали кръста, Евгений е предаден на мъчителна смърт. На 23 май, на рождения си ден, той е обезглавен.

В края на 90-те години на миналия век няколко чеченски журналисти снимат филм за войната. Във филма са използвани видеокадри, взети от чеченските бойци, на които са показани екзекуциите на руски пленници. В тези сатанински кадри се показва как разстрелват две вързани момчета, а след това режат на живо главата на трети с трион. Именно такава е била екзекуцията и на Евгений Родионов. Заедно с него, заради отказа им да приемат исляма, са убити войниците Игор, Андрей и Александър. Но именно Евгений е подхвърлен на най-страшни мъчения и е умъртвен с особена жестокост - защото отказва да свали кръстчето си, получено при кръщението.

Две седмици телата им остават непогребани в майския пек. След това майката на Евгений, преминавайки през всички кръгове на ада и плащайки огромни суми на чеченските полеви командири, намира гроба им. На 23 октомври 1996 г. телата на четиримата са ексхумирани. За още пари чеченците връщат на майката и главата на Евгений на 6 ноември, празника на иконата на Божията Майка "Радост на всички скърбящи".

Майката

В селцето Курилово в Подмосковието, където живее майката на Женя, идва телеграма. Любов Василиевна не може да повярва на очите си: в телеграмата се казва, че синът й е "напуснал частта си". Тя взима бързо решение и заминава на място, за да изясни случая. И случаят се изяснява - Евгений не е никакъв дезертьор и не е престъпил воинската си клетва. Женя е в плен и всяка минута престой при бандитите е смъртно опасна за сина й. И още една проста и чудовищна истина разбира тук майката на войника - че никой няма да спаси сина й; никой няма да го изведе от плен, освен самата тя.

Л.В.: Получих телеграмата на 16 февруари 1996 г. Тази телеграма завинаги ме отдели с черна бразда от онзи светъл, може би нелек, но нормален живот, който имах със сина си дотогава. Беше страшно, че са могли да си помислят, че синът ми е дезертьор. Аз заминах, а в дома ми, в мазето започнаха да идват на проверка милиционери - търсеха "дезертьора"... Когато пристигнах в неговата войскова част, започнаха да ми се извиняват; казаха, че в суматохата не разбрали веднага... Макар че всичко беше толкова очевидно - снегът още не беше засипал петната кръв около заставата; виждаха се следи от борбата.

Любов Василиевна тръгва по собствен кръстен път. Десет месеца тя върви по него, търсейки сина си. Казват й, че са видели Евгений в отдалечен високопланински аул (селце) и майката тръгва натам. Оттам я насочват към съвсем друго място и, без се бави, майката тръгва към новия адрес. Десет месеца преходи от отчаяние към надежда, ту попадайки на следите на сина си, ту губейки ги. Помни лицата и разказите на всичките 67 разпитани от нея войници, които са били освободени от плен. Задава им един и същи въпрос: не са ли срещали сина й. Както става ясно по-късно, през цялото това време Женя се намира в Бамут.

Л.В.: Гледах на картата тази мъничка, едва различима Чечня, и си мислех: "Цялата ще я преровя, с голи ръце ще я претърся и ще намеря сина си. Жив, осакатен, мъртъв - всякак...

Майката просто не допускала мисълта, че синът й може да е загинал. И надеждата, че ще го види отново и ще го прегърне, никога не я оставя. Тя запомня всеки хълм, всеки аул в дългия си път на митарства и скърби. Обхожда около 70 населени места; в паметта й завинаги остават имената им - Итум-Кала, Мескер-Юрт, Автури, Курчала, Шата... Пребивали я с приклади, пращали я в минни полета, където уж се намирал гробът на сина й, стреляли зад гърба й. Какво са искали от нея нейните мъчители? Проверявали са навярно твърдостта на тази дребничка и смела рускиня. Веднъж тя пита един от бандитите: "Сега ли ще ме убиеш, или ще ме настигнеш на пътя и ще ме застреляш там?". "Не", отговаря той, "поразяваш ме, че не се боиш от мен и те уважам заради това".

Тя помни лицата на всички, които среща на този сякаш безкраен път в кръговете на земния ад - отзивчиви добри хора, опитващи се да й помогнат, и онези не-хора, които с думи и постъпки доубивали измъчената от страдания майка. Любов Василиевна все пак се опитва да разбере чеченските бойци - в родната им страна се води война, а войната идва със своите зверски закони. Но как да забрави и да прости думите на "правозащитника" С. Ковальов, към когото се обръща за помощ в отчаянието си? "Защо си дошла тук?", просъскал Ковальов в лицето й, "Та ти си отгледала убиец". "Защитникът на човешките права" стоял в обкръжението на чеченски жени, току-що излезли от артилерийски обстрел. Думите му били предназначени най-вече за тях - искал да разпали омразата им към нещастната рускиня. Как да преглътне думите на депутата от Руската Дума С. Юшенков, който през ноември 1996 г. държи реч пред майки, отчаяни от търсенето на синовете си? В речта си той предлага неидентифицираните трупове на руски воини от три хладилни вагона да бъдат закопани в общи гробове и мястото да бъде обозначено с колчета. Не с паметник, не с правослвен кръст, а именно с колчета - "от съображения за санитарна безопасност, за да не избухне епидемия" - така обяснил предложението си депутатът...

Един-единствен висш военен, генерал Лев Рохлин, проявява истинско човешко отношение към нея. Той не можел да й помогне с нищо, но прави единственото, което е длъжен да направи нормалният човек в такава ситуация: взима ръката й в своята и простичко, без никакъв патос, казва: "Прости, майко". И това искрено "прости" на честния в своето безсилие генерал Любов Василиевна запазва в паметта си.

Жената раздава около 70 фотографии на сина си на чеченци - само с тяхното посредничество било възможно да попадне на следите на Евгений. Тогава още не знае, че се намира само на 7 км от него. Да е знаела, щяла е да се втурне натам, за да го спаси, да го изтръгне от ръцете на мъчителите. Женя е екзекутиран на 23 май, на рождения си ден. Майката научава за това едва през септември, в аула Гелгиден, където чеченците си организират конни надбягвания, любимото им развлечение. Любов Василиевна отива в този аул, защото там е можело да намери посредници от всички съседни аули; не искала да пропусне възможността да научи нещо за изчезналия си син. В тълпата я намира възрастен чеченец и й подава сгъната на две фотография на Женя. "Синът ти е загинал, търси го в Бамут", съобщава й той. По-късно идва втори, трети... Осем пъти в този ден тя чува страшната вест, осем фотографии се връщат в ръцете й в края на празника, на който чеченските бойци се веселят след бойните си подвизи.

Едва тогава тя разбира, че синът й вече не е между живите. Връща се в Ханкала през нощта, в пълен мрак, и вече не плаче, а само се моли: "Нека някой стреля в мен. Ще падна и вече няма да боли..." В този ден от нея си тръгва надеждата.

Четири месеца след смъртта на Женя майка му се среща с един от убийците му, Руслан Хойхороев. Разпитва го упорито; надява се да узнае подробности за последните минути на сина си. Бандитът лъже, измисля разни истории - че Женя загинал при бомбадировка, че бил застрелян при опит за бягство... Но накрая не издържа на въпросите на слабичката жена с почерняло лице и изсъхнали очи - и разказва истината. На руския войник, на нейния син, бил предложен избор: да загине или да смени вярата си. Той избрал първото. И кръстчето, което носил на гърдите си, не пожелал да снеме за нищо на света, независимо от всички мъчения.

Л.В.: Три и половина месеца плен, унижения, издевателства и побоища, които синът ми и неговите другари е можело да прекратят всеки момент. Трябвало е само да се предадат, да приемат техните условия. Момчетата са имали избор - само вдигаш ръце, извикваш "Аллах акбар!", взимаш оръжието и започваш да стреляш в своите - в онези, с които до вчера си служил, с които си ял каша. Оставаш жив, никой няма и с пръст да те пипне; напротив - ще те наричат "брат" и ще те хранят добре - само това и нищо друго не е било нужно!

Тя знае цената на предателството. Наслушала се е на истории за войници, които се съгласявали на жестоките искания на чеченските бойци и се присъединявали към тях. За такива нямало път назад - предателите били принуждавани да измъчват своите бивши другари и да ги разстрелват собственоръчно. Любов Василиевна познавала майки на такива момчета, изменили на клетвата си - майки, изсъхнали и почернели от мъка. "По-добре да не бях го раждала", казвала една от тях.

Палачът отказва да посочи мястото на погребението и поставя ту едно, ту друго условие. И дори за мъртвото, убито от него момче, иска от майката пари. Чеченците имат свой ценоразпис - за живи и за мъртви, за войници и за офицери. Размерът на откупа се изчислява на хиляди долари. По това време отвличането на хора в Чечня е доходоносен бизнес. В това грозно занимание участват не само бандитите, но и т.нар. посредници, които като шофьори на таксита се събират по площадите и за пари предлагат своите услуги на търсещите своите изчезнали близки.

След няколко дни майката се среща с поредния посредник. Той сам я намира, за да предложи да й покаже мястото, където е заровено тялото на Женя. Чеченецът иска половината на сумата, поискана от убиеца Хойхороев.

Три дни Любов Василиевна прекарва като заложница при Шерван, брат на небезизвестния Шамил Бесаев, опитвайки се да измоли разрешение да прибере тялото на сина си. След гаври и побои накрая е освободена и разрешението е получено.

Няколко души тръгват с майката - двама сапьори, санитар и шофьор. Камионът "Урал" с печално известния надпис "Товар 200" тръгва към Бамут. Никой от петимата в камиона не е сигурен, че ще се върне жив.

Л.В.: Вечно ще съм благодарна на тези момчета, те са истински герои. Когато днес ругаят младежта, имам какво да възразя. Видях в Чечня невероятни момчета. Мога да прокълна чеченските бунтовници за бандитизма им, но как да прокълна земята, напоена с кръвта на сина ми?


"Тук някъде е" - посредникът посочва квадрат със страни 100 на 100 метра. Земята е покрита с окапали листа; изглежда невъзможно да се намери гроба на разстреляните войници. Решават да започнат да копаят рано сутринта - краткият есенен ден дава някаква надежда да намерят телата. Но дори и в този трагичен момент чеченците продължават да правят спънки - принуждават сапьорите първо да разминират съседни участъци и едва тогава им позволяват да започнат да копаят.

Денят преваля. В шест часа вечерта при групата пристига черна "Волга". От нея излизат още чеченци с нови искания - незабавно да бъдат освободени от затвора в Нарзан трима техни другари. Всички знаят добре, че не става въпрос за обикновени закононарушители - затворниците са главорези, излежаващи присъди за тежки криминални престъпления. Но исканията на бойците са категорични. По разпореждане на заместник-президента на Ингушетия затворниците са пуснати на свобода. Докато текат преговорите, се стъмнява. Любов Василиевна започва да разбира - утре чеченците ще поставят нови искания, и така - до безкрайност...

Намират гроба в пълна тъмнина, на светлината на фаровете на камиона. Телата намират на дъното на яма от авиационна бомба.

Л.В.: Стоях на ръба на ямата и произнесох в безсилието си фраза, която сигурно са запомнили всички, които бяха с мен тогава: "Ако няма на тялото кръст, значи не е моят Женя, защото знам, че синът ми никога не би го снел".

Окапали листа, подгизнала разкопана земя - и изведнъж един от войниците извиква: "Кръстчето!"

***

Видът на обезглавеното и обезобразено тяло на единствения й син изпълва сърцето на Любов Василиевна с непоносима болка и ненавист. Там, пред гроба, тя изрича клетва да мъсти на всички, които са виновни за гибелта на сина й. Тази ненавист изсушава душата й и я измъчва в продължение на три години. После решава да се избави от това състояние. По време на изповед свещеникът я освобождава от изречената пред гроба клетва. "Oтмъщението е Мое. Аз ще отплатя", казва Господ. Висшият съд се извършва без участието на човека.

Простила на убийците, тя се отегля. След известно време идват новини за гибелта на различни чеченски престъпници. Скоро идва вестта, че в Грозни е загинал и прекият убиец на Евгений, заедно с телохранителите си.

Политиката и войната

Л.В. Три и половина месеца те са били в плен. Знам, че Женя е чакал, че се е надявал, че няма да го оставят; че ще ги освободят и всичко това ще свърши. Но, оказва се, те на никого не са били нужни. Сигурна съм, че ако се беше вдигнал шум тогава, момчетата са щели да бъдат освободени. Да, щяха да ги подържат в плен известно време, но може би нямаше да ги убият. Самите бунтовници тогава предупреждават: "Ако започне настъпление към Бамут, убиваме пленниците". Така и направиха. Нашите момчета бяха предадени. Бунтовниците са поискали откуп, но нашите командири дори не са се опитали да търсят начин да освободят пленниците - "с бандити не преговаряме". Поне на нас родителите да бяха съобщили тогава. Ние щяхме да спасим децата си. Офицерите запазиха "честта на пагона" с цената на живота на нашите синове. Не на своите, а на онези, които не се "откупваха" от армията, не се криеха, а честно, като Женя, отиваха да служат на Родината си.

Днес не мога да кажа, че съм забравила загубата, че съм се примирила с нея; не, никога, до последната си минутка няма да забравя Женя. Но си отиде отчаянието, отиде си онова усещане, когато не ти се иска да живееш; когато се чувстваш като зверче в клетка, а от всички страни получаваш не просто отчуждение, а отблъскване. Когато скитанията по кабинетите на администрацията те превръщат в нищо; не просто в прах; в нищо. Душата ти умира, когато не просто не желаят да те разберат, а просто не те възприемат като човек. Никой не го вълнува нито болката, нито обидата ти. Мислиш си: Господи, в каква страна живея, сред какви хора живея, защо две години не мога да срещна един нормален човек! В чиновническите кабинети и преди имаше малко хора, сега съвсем ги няма.

На погребението един представител на военния комисариат каза страшни думи: "Ето, още едно руско момче даде живота си за нефтената тръба, за нечии пари". Защо го каза? С такива думи можеш само да доубиеш майката. Нали момчетата като Женя умират в Чечня за отечеството си? За отечеството - такова, каквото е; те не са си го избирали. Хилядите наши момчета, които няма да се върнат и онези, които лежат осакатени с години по болниците - нима са мислили за нефтопроводи, пари или награди за себе си? Знам, че те умират за отечеството си - такова, каквото е в момента.


Гледайки снимката на сина си, майката си задава едни и същи въпроси: откъде са доши сили в нейното момче, за да издържи нечовешките изпитания; какво го е укрепявало; какво му е помогнало да запази мъжеството си в последните минути на живота, без да предаде отечеството и да посрами вярата си?

Невъзможното за човека е възможно за Бога. Сам Господ, вярваме ние, е стоял до православните руски воини и дал сили на сина й да понесе до мъченическия си край своя кръст. Укрепвала го е и онази любов, която Женя Родионов щедро получавал от майка си още от детството. Същата сила укрепва и майката в дългото й мъчително търсене на тялото на Женя:

Л.В.: Наложи се да премина всички мъки, които има на тази земя и каквито човек може да измисли. Явно Самият Господ ме е водил по онези пътеки и ме е пазил да не погина, макар че там имаше повече мини, отколкото камъни. Явно Той ме спаси от бомбардировките, не позволи да умра, защото бе решил, че моят майчински дълг е да намеря и погреба сина си на родна земя; да го погреба, както сме погребвали предците си - по християнски, с опело...

Но всичко това разбирам едва сега; тогава, когато скитах по военните пътища, само мълчаливо се молех на Бога. Но не съм се молила да помогне на мен, а се молех така: "Господи, където и да е Женя сега, помогни му, не го оставяй, защото сега той е съвсем самичък. Виждаш, Господи, държавата го предаде. Всичко го предадоха и той на никого не е вече нужен, освен на мен, на майка му, и на Теб - Твореца и Спасителя. Помогни му, не го оставяй!"



Свещеникът о. Владимир Пересльогин: Евгений е имал съзнателна вяра. По собствено желание, преди да замине за Чечня, той се изповядва и причастява. Още от малък има благоговейно отношение към Църквата; обича да посещава храма. Той прави своя избор - смърт заради Христа, като по този начин проявява дълбоката си лична вяра във Възкръсналия. И как иначе младежът, изправен пред избор между живот и смърт, може да избере смъртта, при това мъчителна и безславна - защото момчетата са знаели, че техните командири официално ги считат за дезертьори и че никой няма да им се притече на помощ? Той избира кръста и смъртта. И само скритата в кръста победа над смъртта е можела да го накара да избере този път.

Три месеца мъчения, побоища, издевателства, а след тях - мъчителна екзекуция заради отказа да се отречеш от себе си, да станеш предател и да се присъединиш към врага. Отказът на Женя да свали кръста от себе си в тия нечовешки условия може да бъде разтълкуван единствено като проява на несломима воля и вярност към "отвлечени принципи". Той избира кръста - като символ на верността. Господ му открива силата, скрита в този знак, сила Пасхална, сила за победа над ада и дявола. Евгений се е изповядвал и причастявал пред Кръста и Евангелието. И Бог открива - на този, който с цената на живота си се държи за Неговата светиня - Кръста, символа на любовта Христова към човешкия род. По свидетелството на убиеца Хойхороев, продал тялото на Евгений на майка му, Женя прави своя избор сам; той е имал време да размисли. Кръстчето на войника е намерено в гроба, все още висящо на обезглавеното му тяло.

Мъчениците са били и ще бъдат винаги главната любов на Църквата, нейната слава и тържество. Спомням си думите на една вярваща жена по повод вестта за смъртта на Евгений Родионов. Тя каза, че това събитие по-красноречиво от всичко друго ни показва, че не всичко е загубено в Русия; че за нас има надежда. Всички тези години на "перестройки", "реформи", на съсипване и унищожаване на всичко свято у нас не постигнаха целта си. Това момче прояви такава твърдост пред силите на ада, че в него злото се притъпи и пречупи. Христос победи.

Трябва да разберем, че този подвиг ще стане нравствен и духовен пример за нашата младеж. Човек, когото не можеш да прелъстиш - такъв човек нито ще изплашиш, нито ще купиш. Човек, за когото целият свят не струва колкото този символ на страданието - Кръста. Този мъченик сега се моли за нас; моли се Русия да се пробуди.

Няколко думи за майката Любов Василиевна. Най-яркото впечатление от нея е, че тя е цялостен човек. Другото - че тя не е сломен човек. Третото впечатление - че не е като останалите. Трябвало е да чуе какви ли не упреци към себе си. Защо вече трета година оплаква сина си? Защо не се върне към живота, не се приобщи отново към старите кръгове на своите приятели и близки? Защо не обелва дума за ниската си пенсия, за високите цени в магазините? Защо не приема този меркантилизъм и цялата суета, която ни заобикаля? Каква е тя, светица? Луда? Какво, да не би да е нещо по-различна от останалите? Изобщо, в очите на света тя днес изглежда като юродива - именно заради правилната си оценка на случващото се, именно поради здравомислието си. Това здравомислие й е помогнало, независимо от това, че е преживяла страшни, нечовешки изпитания в Чечня. Успяла е да види всички пружини на машината на войната и да се срещне с хората, които стоят на ключовите позиции на тази война. И тя нито иска, нито ще приеме някаква компенсация от онези, които са отговорни за кръвта на невинните жертви, за кръвта на сина й - онези, които започнаха тази война.

Светостта

Преди няколко години Любов Василиевна пътува до Черна гора, където наскоро е издадена малка книжка на сръбски език за мъченичеството на Евгений Родионов. Тогава митрополит Амфилохий й казва, че в Сърбия синът й е официално признат за светец и православните там го наричат Евгений Руски. В Русия не бързат с официалната канонизация и засега "статутът" му е на "воин-мъченик".

Пред големия кръст на гроба му идват вярващи от цяла Русия и оставят молитвени писма. Ето текста на едно типично такова писмо: "Женечка, мили, помогни ми! Дъщеря ми се омъжи за мюсюлманин. Той изостави и нея, и детето; не се прибира в къщи и се мотае само с приятелите си азърбейджанци. А тя го обича, измъчва се, и материално едва свързва двата края. Помогни ни!" Какво е това, ако не народно почитание?

Войниците от редовните набори вярват, че молитвата към Женя ще ги предпази от "дедовщината" (извращенията в руската армия от страна на старите войници към новобранците, бел. прев.) Мнозина се молят пред снимката му. "Момчетата в Чечня се чувстват изоставени", казва Александър Макавеев, офицер от десантните части, "Изоставени са от държавата, от своите командири. Те не знаят към кого да се обърнат за помощ. А Женя за тях е достъпен, разбираем - той е като тях. Той е, можем да кажем, първият съвременен войнишки светец".

Една от първите изписани икони с лика на войника Евгений Родионов започва да мироточи на 20 ноември 2002 г. по време на литийно шествие в чест на Мелитинските мъченици-воини. Иконата "заплакала" буквално в ръцете на носещия я войник Андрей Зяблицки. Чудото се повтаря и на Връбница същата година, а най-силно иконата мироточи в храма на 23 май - деня, в който се почита паметта на Евгений. "Течността е различна всеки път", разказва свещеникът, "а мирисът е трудно да се сравни с каквото и да било. Най-много напомня на плътен аромат от цветя".

Наскоро администрацията на Подолски район излиза с предложение една уличка в селцето Курилово, където е живял Женя, да бъде наречена на негово име. Улицата се състои от само от четири жилищни блока, а досегашното й название е необосновано гръмко - "Централна".

Идеята не се осъществила. Според закона, имената на улиците не могат да бъдат променяни без съгласието на населението. Затова администрацията свиква селско събрание. Три часа неколцина местни бабички и вечно пияни мужици спорят... Предложението било отхвърлено - трябвало да се звъни на роднините, да им се съобщава за промяната на адреса...

Кръстчето

Малкото кръстче, което с две ръце притискал до себе си Евгений, този символ на победата на вярата над силите на злото, разпятието, към което момчето е отправяло последната си молитва, Любов Василиевна предава в московския храм "Св. Николай". След всяка неделна литургия това кръстче се изнася от олтара и заедно с други светини се поставя на аналоя в средата на храма, за да се докоснат православните вярващи до това непоколебимо оръжие на победата, което свято е пазил воинът-мъченик, руският юноша Евгений Родионов.

Отново майката

Любов Родионова и днес воюва. След гибелта на сина си тя 24 пъти пътува до Чечня. Носи на войниците топли дрехи, подаръци, кръстчета. Колко вагона и контейнера с помощи е събрала - невъзможно е да се пресметне. Войниците в Чечня не винаги знаят името й. Посрещат я така: "Майката на Женя е дошла!"

Л.В.: Занесла съм на нашите войници в Чечня около 6000 кръстчета, икони, православна литература. Там, където границата между живота и смъртта е много тънка, те имат особена нужда от Бога. Не знам как да си го обясня, но войниците не взимат кръстчетата просто така. Искат аз да им ги сложа, склоняват глава и искат да ги благословя. И го правя - с любов и болка, като майка. Защото не знам живо ли ще е това момче утре...

Гробът

На гроба на Женя, до паметната плоча е издигнат висок дървен кръст. Обикновени хора са събрали пари, за да бъде издигнат там. В деня, в който се отслужва панихида за загиналото момче, вярващи идват на гроба с хоругви и икони, а гробът се покрива със запалени свещи. Сред множеството е и майката на войника, толкова слаба и толкова силна, поела на плещите си тежката съдба, мъката на всички руски майки, загубили децата си във войната. Отдавна Господ не дава на нашата родина мъдри, обичащи своя народ политици. Но какви велики майки ни изпраща! И тези майки, както и синовете им, държат в ръцете си цяла Русия - страдаща и болна.

Тялото на Евгений е докарано от майка му в родината на 20 ноември 1996 г., в деня, в който Църквата отбелязва паметта на Мелитинските мъченици. Те били воини-християни от Римската армия, които били обезглавени заради отказа им да се отрекат от Христа. Един от тези тридесет и трима воини се е казвал Евгений.

Л.В.: Когато слагахме кръста, дойдоха свещеници и енориаши, журналисти, писатели, бизнесмени; успели хора. Поразих се - какво търсят тук тези хора, защо са дошли? Да дойдеш на гроба на напълно неизвестно момче, което никого не е спасило, не е взривявало танкове или самолети. В разбирането, с което сме свикнали, Женя не беше герой; той просто загина, доброволно избирайки смъртта. И изведнъж всички тези хора идват да се поклонят и дори казват, че Женя няма нужда от всичко това; те имали нужда. Много бях удивена тогава да видя всички тези важни хора на гроба на моя скромен неизвестен син. Една жена имаше там, пропътувала хиляди километри, за да дойде на гроба; синът й също бил загинал в Чечня през 1995 г. Дойде и човек чак от Екатеринбург. А един ветеран от Великата отечествена война свали от ревера си медала "За храброст" и го положи на надгробния камък на Женя.

По Божие допущение, на границата между второто и третото хилядолетие в Русия пред войниците Евгений Родионов, Андрей Трусов, Игор Яковлев и Александър Железнов въпросът за верността към отечеството се слива с въпроса за верността към православната вяра. Отказът от Христа означавал отказ и от Родината, и от майката. И всички те, четиримата, с цената на страдания и на самия живот, дават отговор на този главен за всеки човек въпрос.

***

На първата панихида в памет на воина-мъченик Евгений, след последните възгласи на свещеника, над гробището завалява. "Ние направихме панихида, а Сам Господ направи молебен с водосвет", казва една жена и подлага лицето си на дъждовните капки - големи и тихи, като майчини сълзи.

Превод от руски: Пламен Сивов

Препечатано от Православие БГ

http://www.pravoslavie.bg/content/view/10438/274/


28 ноември 2008

Владайският фолклорен фестивал

На 17 и 18 май 2008 г., във Владайското читалище “Светлина”, се проведе Третият Национален (Международен) фестивал на семейната приемственост в областта на фолклора - Владая 2008г. Предлагаме ви малко наши снимки, както и връзки от интернет от събитието.Снимките са малко и с недобро качество, но много ми се искаше да ги споделя.










Съобщение в Регистъра на народните читалища: http://www.mc.government.bg/reg/?act=content&rec=874

Братя Митеви - с.Владая - клип във VBOX7.com:

http://www.vbox7.com/play:7ad3f4ab

Баба И Внучка Пеят В С. Владая – клип във VBOX7.com:

http://www.vbox7.com/play:9bceca9e

Ева И Ива Кирилови - В с.Владая- клип във VBOX7.com:

http://www.vbox7.com/play:e0a8e4b4

Уникално в с.Владая- клип във VBOX7.com (Американка пее бълг. нар. песен с. Владая 2008): http://www.vbox7.com/play:be102a99

Братя Христо И Мирослав В С. Владая- клип във VBOX7.com:

http://www.vbox7.com/play:787c3840

Адрес и начин за връзка с Народно читалище “Светлина”:

с. Владая 1641, ул.”Войнишко въстание” №59, тел./факс: 02/ 999 10 02,

GSM: 0888 86 93 59, e-mail: svetlinavl@abv.bg, mitevibrothers@abv.bg