РАЗМИСЛИ ЗА ЦЪРКОВНИЯ НАСТОЯТЕЛ

автор: Велизар Пейков http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=353 Идват избори. Предизборни платформи. Дискусии и дебати. Телевизионни дандании, караници и бъркотии. И всичко това - под знака на мамона. Да, такива са светските избори - на света, на обществото, в което живем... Но за изборите на 11 ноември, лето 2012-то, за които искам да говорим, мирни и тихи, бяха на „малкото стадо". Те преминаха почти незабележимо за общественото мнозинство. Това бяха изборите за църковни настоятели. Длъжност ПОЧТЕНА и НЕПЛАТЕНА. Дело духовно, Божие... Нашата енория е селска. Защото така се води Владая, не квартал, а село край голяма София. Впрочем то хич не е малко, нарежда се в десятката на най-големите села в България. Само че в църквата ни, хората, присъстващи на службите, се броят понякога на пръстите на едната ръка. Но не за това сега ми е думата. За трети пореден път участвам в изборите за църковен настоятел. И какво се случваше досега? Първите избори. Те протекоха непосредствено след разкола. В изборния ден надойдоха хора, регистрирали се за гласоподаватели. Лидери на разните му там политически партии и партийки с привържениците си, пенсионерски дружинки, националисти и местни родолюбци, всички те - гледащи те подозрително. Нали сме им превзели с полиция храма (храмът в с. Владая бе окупиран от разколници, не правещи разлика между Църква, политика и държава, б.р.). Още малко и ще ни набият. Навъсени шопи, от каменарско потекло, дялали някога от витошки камък софийските павета. Иначе са честни хора, но си държат упорито да е тяхното... За вторите избори нещата се поуспокоиха. Пак надойдоха всякакви хора, които не си и зървал да влизат в храма или ако влезнат в него, то е само до свещника, да запалят по свещичка и да се „врътнат бързо и изчезнат" (признак за непросветена, суеверна, суетна вяра, б.р.). Един от тези избиратели ми каза гордо, че е атеист. Питам го, какво прави тогава тука. Е, не можел да не дойде, пенсионерски активист е. Друг пък сподели, че си вярва в Бога и си се моли как си той знае, насаме в гората, на полето, но без общението с разните му там попове. Тука са и нашите хора, църковниците. Леля П. - готвачката на курбаните, с наборките си, все отбрани труженички, на които винаги сипва от гъстото на курбана. И всички тези хора са кръстени, български граждани, имащи право да гласуват. Всеки със своите виждания и претенции. Стискат листчета с някакви си там имена и шушу-мушу, водят си по тяхному разяснителна работа. Едни недоволни от попа, други от неуредиците в гробището, някои - ей-така дошли на избори „заради спорта", както се казва. Трети, за калабалък и подкрепа. Но я да подкачиш някой от тях за туй, в което вярва, ще скочи и искри ще засвяткат от очите му: „Аз, момче, си спазвам традицийте, ти знаеш ли, че баща ми на тази черква камъните е дялал някога...". И така, какво да правиш - „ГЛАС НАРОДЕН, ГЛАС БОЖИ", последното няма да го срещнеш никъде из Писанията, то си е чисто народен термин. Е, щом боголюбивият народ си го е наложил, така е. Избрахме си и ние църковни настоятели, максимума - шест на брой. После половината от тях, подобно на повечето от избирателите им, в църквата няма да ги видиш да стъпят. А в храма пак си остават редовните двама или трима, и свещеникът сред тях... Като цяло от мероприятието „изминали избори" всички са доволни. И председателят на църковното настоятелство, свещеникът също, нали по-малко навъсени хора ще му висят на главата. Е, понякога трябва да ходи да си търси настоятелите за някое и друго подписче под документацията, но това да му е кусурът. Да си мисионер в такава ситуация е неблагодарна работа... Така беше досега. Затова в навечерието на предстоящите избори си задавам следния въпрос: ПАК ЛИ ЩЕ СИ Я КАРАМЕ ПО СТАРОМУ? Гледам по изтърканите стасидии в старите църкви още висят тук-таме табелки с имена. Това са на някогашни хора-християни от енорията, допринесли с нещо за храма си. Дарители, настоятели, благоукрасители. Този направил това, оня оново. Всички те се поменават на всяка литургия и тъй ще бъде до Страшния съд. На някои от тях имената са изписани в притвора, на други под стенописите или в двора на оброчния кръст: „Дарение от братя... Спомни си, Господи, за мене в царствие Твое". Четеш, гледаш и ти става някак си тъжно. Та нали „Христос е същият вчера, днес и утре". Какво означава това, че ние, хората от днешния ден, не сме същите. Верово само не сме същите като нашите деди. От вярата и храма е тръгвало някога всичко. Попът, кметът и даскалът са управлявали селото. И затова и нравствената висота на хората е била друга, понеже много от тях са живели по Бога. „Я стига си си дрънкал носталгични бабини деветини" - ще изроптае някой. Сега живеем в друго общество. Модерно, съвременно, лишено от отживелици и предразсъдъци. Учените откриват божествени частици. Достатъчно е да сме християни. И възниква спонтанно въпросът: КАКВО Е ПРАВОСЛАВНАТА ВЯРА? Основното изискване и за избиратели и за църковни настоятели е да са православни християни. Мнозина ще кажат: „Кръстен съм". По статистика при последното преброяване 76 % от българите се самоопределят като източно-православни. Но колко от тях са вярвящи. „Църквата е Тяло Христово", „Стълб и крепило на истината", казва св. ап. Павел. И това е най-краткото определение за вярата. А пътят от свещника (докъдето стигат повечето от днешните християни) до Тялото Христово е тесен. Той минава през тайнствата Изповед и Евхаристия. Този тесен път се нарича въцърковяване и криволичи между сърцето на човека и свободната му воля, атакувана постоянно от разума. Вярата е в сърцето, Божествената частица е в сърцето и „Вие сте храм на живия Бог и обиталище на Светия Дух" (2Кор. 6:16). Вярата е духовната бран, спирачката на грехове ни. Вярата е път на подвизаване и постоянна борба. Тя се води само по духовен път с молитва - диханието за душата. А Божествената храна това е Тялото и Кръвта Христови. Сам Христос го е казал: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, ще бъде жив вовеки, и каквото поискате с вяра ще ви се даде". Задачата на Църквата е спасението на човешката душа. Ех, мнозина интелектуални богослови, професори и телевизионери, подвизаващи се на държавна заплатка, ще се усмихнат на тези познати истини, и ще кажат: „какви ги приказва тоя; по-кротко, не си дорасъл да поучаваш. Я погледни нагоре - там владиците ни такива са, онакива". И вместо да си извадят гредата от собственото око и да се борят против поднебесните духове на злобата, пак ще искат да ръфат плът и да пият владишка кръв. ЦЪРКОВНИЯТ НАСТОЯТЕЛ, Се казва в чл.142 от Устава на БПЦ трябва, освен да е кръстен, и да е запознат с основните истини на вярата. Излагат се и правомощията му в чл.154, които са класифицирани в няколко направления, включващи основно обновлението на храма, строеж на нови църкви и параклиси, грижи за църковните имоти, следене на църковния бюджет, социална и благотворителна дейност. Но когато живеем във време лукаво и обществото ни е в нравствен и духовен колапс, може би най-важната задача на църковните настоятелства е ДУХОВНАТА ПРОСВЕТА и култура - и належащата нужда тя да започне отдолу, от енорийско ниво. В чл. 154 /24/ от Устава се казва: „Църковният настоятел оказва морално и материално съдействие на свещениците при храма в тяхната просветна дейност..." Навремето Църквата (в лицето на свещеника), кметът и даскалът са движили нещата в населеното място. Те са били двигателите в нравственото и духовно възпитание на хората. Помислете само: ще си позволи ли тогава ученик да се гаври с портрета на св. цар Борис, или някой нещастник да хвърли камък срещу икона, да осквернява храм с рапърски песнопения, да драска по стените на църквите или да обикаля край училището като рикащ лъв, за да зариби с дрога някой от ония малките. В съседното село преди седмици почина от свръх доза момиче на седемнадесет години. Свещеникът я опява в шарения ковчег, сълзи и ридания наоколо. Питат се всички, кой е виновен, къде е семейството, училището. Семейството за нас, християните, е малката църква. А там, където липсва тази малка църква се възпитава в себелюбие и гордост: „Защо този има, аз нямам?". „Видиш ли, тука ще падат пари"- прищевките на плътта са постоянни в умовете и разговорите между хората. Гордост, суета, лъскавина и духовна празнота в „подивяло лозе". И никой не иска да знае, че Божийте дарования се заработват с усилие и така без устоите на вярата, родителите сами подклаждат престъпното самосъзнание сред децата си. УЧИЛИЩЕТО НИ На него трябва да се обърне особено внимание. То е светско, държавно, а държавата е изцяло отделена от Църквата. От образователното министерство спускат учебни планове за придобиване на съвременни знания, всички са свързани с религиозна индиферентност (безразличие) и същевременно твърдят, че възпитават НРАВСТВЕНО младото поколение. Леле-мале, на такова нравствено светско възпитание дяволът сигурно ще му пише седмица! Та то е подвластно на всичките сатанински примки в света. Телевизии, вестници, Биг-брадъри, суета, чалгология и празнословие. Пълна лудница. Което е и крайната цел на врагът човешки. Светият Синод на църквата ни, въпреки неимоверните си усилия в последно време, не можа да пробие бронята на Министерство на образованието за въвеждането на редовен предмет „Вероучение", който да събуди духовната бран в детското сърце и така зрънцето на вярата да попадне на благодатна почва. НАЛАГА СЕ ЦЪРКВАТА ДА СИ ПОМОГНЕ САМА Господ в кошара не вкарва. Където има усилия и желание, Той праща Божията Си благодат и нещата видимо вървят. Защото всичко е от Бога, всичко е по Бога и за Бога. Сега остава Църквата чрез енорийте си по места да се грижи за духовното възпитание. Църквата възпитава в НРАВСТВЕНО И ДУХОВНО ЗНАНИЕ, което е подвластно на Евангелското учение. Така се дава „способност да се различават духовете" (1 Кор. 12:10). Всичко това трябва да се заложи в сърцето на децата ни в неделното училице. И тогава зрънцето на вярата ще попадне на благодатна почва и няма да се заглуши от плевелите в света. Това зрънце трябва да започние да дава плод и сред възрастните и родителите чрез повсеместна катехизация. Тогава ще се завърне и Блудният син в бащината къща. В чл. 154 за църковния настоятел се казва: „Застъпва се пред компетентните органи за..." Това означава, че хората, които трябва да са в църковното настоятелство, освен да са запознати с основните принципи на вярата, трябва и да са „читави". Може и да не са големи теолози, но да имат желание да работят на Божията нива, да мисионерстват. А това ще рече да са дейни, да ходят и да се трудят за църковните дела. Когато има воля да се работи за Божиите дела, то и Бог ще ги приобщава все повече и повече към вярата и ще ги научи какво да правят. Нали знаете, казано е: „Неведоми са пътищата Божии..." и „ Бог не гледа ни на ръст, нито на красота, нито на лице, а на сърце..." * * * Сега в много населени места кметовете и някои от учителите са включени в църковни настоятелства.Те са контактите със светските институции, един вид - връзките с обществеността. И ако и свещенослужителят- председател на църковното настоятелство е на мястото си, то Господ ще допусне да станат наистина чудеса в енорията. Това е някогашната тройка - поп, кмет и даскал. На места, където съществува взаимодействие между Църквата и държавата, нещата там вървят добре. Болно ми става, когато гледам как в много училища започват при откриването на учебната година си с тържество, а църковен водосвет - няма. Свещеник казва: „не са ме поканили". Директорката се оправдава - не било задължително, няма от Министерството такива инструкции. Инструкции няма, а по телевизията гледаме как всяко правителствено мероприятие започва с водосвет. Този „обряд" - водосветът за някои хора е само част от мероприятието им, за по-тържествена показност, затова и викат свещеник. Но дори и да е така, то Бог невидимо изсипва благодатта Си чрез тайнството. Тези неща бездуховните хора не ги виждат, понеже съзнанието им е замъглено и те тичат след суетата, която за малко се появява, а после изчезва яко дим! Болно ми става и когато мина край училището и прочета на фасадата името му: „Еди-кой си номер СУ „Климент Охридски". Няма отпред „Свети". Та драги ми даскали, св. Климент Охридски е светецът - пръв учител на български език. Какво нравствено възпитание ще води училището ви, ако не започне промяна с тези незабележими за света неща. Свещеникът, ако не може да го каже, защото не го и канят, то определени хора от църковното настоятелство трябва да го натякват където трябва, нали са затова - да се застъпват. И да построим нов храм, и каквото друго богоугодно дело да сторим, няма ли Дух в него, което зависи от всички в енорията начело със свещенослужителя, то настава „мерзостно запустение". Вижте колко празни и заключени храмове има по селата - с по един клисар само да бие камбаната сутрин в определен час за събуждане на населението и за умряло... А КАМБАНИТЕ ТРЯБВА ЗВЪНЯТ И ТЪРЖЕСТВЕНО - ЗА ПРАЗНИК! Църковното настоятелство трябва да подпомага Църквата ни по места с малки, на стабилни стъпки, от енорията нагоре към епархийския събор и до свещения Събор, Светия Синод. И когато духовното състояние на народа достигне до нужното ниво, то и Господ ще ни „отпусне" да бъде преодолян наслояваният с десетилетия негативизъм към вярата ни сред обществото и да се въведе желаното „Вероучение" в училищата. На Божията нива, братя и сестри, винаги има работа, а работниците са малко. Изоставете дразгите и крамолите. Христос не е учител на раздори и караници. Хванете ралото и не се обръщайте назад. Злобата на деня е голяма и ако не направим това сега, някога ще ни се търси отговорност. Старецът Назарий казваше: „Бъдете смирени (по Бога), но не овцедушни". Велизар Пейков, Църковен настоятел в храм „Св. Йоан Богослов", с. Владая Ред.: А. Хр.

Нов диск с източно църковно пеене.

С голяма радост и нетърпение бързам да споделя новината, че дългогодишният учител по църковно пение Иван Праматаров издава диск с църковно монодично пеене.
Този приятен, диалогичен и прям човек носи в себе си всички чудесни качества на Тракия и Странджа - самоотверженост в труда в битността си на учител и църковен певец; смелост и принципност в отстояването.
Неведнъж съм цитирал неговата крилата мисъл, облякла с думи и моя собствен път към Христовата Църква - "Когато се откажем от това, което мислим, ще можем да приемем това, което е ... вярно". Той казваше това, когато някой от студентите настояваше на някакво "свое мнение" относно пеенето, но нима тази мисъл не обговаря и основното качество на християнина - с кротост, доверие и упование да предаде сам себе си на Христа, приемайки без съмнение учението, съхранявано неповредено в Светата Православна Църква.
Убеден и пламенен защитник на българската традиция в църковното пеене, г-н Праматаров и тук е останал верен на тази своя борба - в предложения диск са записани малко известни песнопения, с голям труд издирени и възстановени от него и от подобни нему възрожденци, подробно и с благодарност изредени в текста в сайта, представящ новия диск.
Впрочем, вместо несръчно да преразказвам, ви предлагам да посетите сайта, да чуете трите представени там песнопения и да се потопите в духовната атмосфера на времето, когато българското православие е заемало своето достойно място и в областта на църковното пеене.
На многая и благая лета!!!
свещ. Георги Георгиев

За да посетите страницата на Ив. Праматаров, кликнете на връзката.
ИВАН ПРАМАТАРОВ
http://www.ivanpramatarov.com/

Теодора Димова: Не можем да живеем без Църквата

Теодора Димова: Не можем да живеем без Църквата
ПРАВОСЛАВИЕ БГ

23.02.2009 | Дария Захариева

Теодора Димова е известна българска писателка. Дъщеря на големия български автор Димитър Димов. Родена е в София. Завършва английска филология в СУ "Климент Охридски". Работи като редактор в програма „Христо Ботев" на БНР. Автор на пиесите "Без кожа", "Змийско мляко", "Любовници", "Кучката", "Игрила", поставени в различни театри из страната и чужбина. През последните няколко години излязоха романите "Емине", "Майките" и "Адриана". През 2006 г. "Майките" получи Голямата награда за източноевропейска литература на KulturKontakt и Wieser Verlag, Австрия. Есето „Заспали от тъга", част от бъдещата книга с работно заглавие "Марма, Мариам" спечели първа награда на журито и втора на публиката в категория Есеистика на конкурса „Пътят на словото" 2009. - В едно Ваше интервю казвате, че хората четат, защото не им достига живот. Как се отнасяте към недостига на вяра? - За мен невежеството ни по отношение на вярата е най- тежката последица от тоталитарния период. Казвам го вече без каквото и да е колебание. Защото това невежество се предава на децата ни и те на свои ред ще го предадат на своите деца. И така това зверско духовно осакатяване се превръща в безкраен процес. У нас плодовете на този процес са релефни, екстремни, печално актуални. - Вашите творби разравят болезнените теми, появили се по времето на т.нар. български преход. От времето на прехода ли започват личните ни предателства? - Преходът отключи бесовете и тъй като държавата е слаба, а на места изобщо няма държава, бесовете са на воля. Знаем колко са силни. Личните ни предателства започват, когато се откажем да се борим с тях, когато престанем да ги назоваваме с имената им. - Какво е писането за Вас – призвание, наследство, състояние или мисия? Смятате ли, че Вашият баща Димитър Димов щеше да се развълнува от темите, които Ви провокират? Вярата изисква огромни усилия от нас, при това ежедневни, ежечасни, изисква вътрешна будност. А състоянието на безверие се стреми да парализира тези усилия, то има нужда от нови и все по-силни упойки, защото чувството ни за Бог не може все пак лесно да се умъртви. То е вродено в нас, някакво различно сетиво. - Докъде могат дадоведат кошмарите на бездуховността – съществува ли връзка между атеизъм и бездарие? - Много ми е трудно да отговоря на този въпрос, защото пътят към вярата е най-съкровената, най-дълбинната част от нашата същност. Този път е самата съдба на човека и то не само тук. - Помага ли литературата да осъзнаем необходимостта от вяра и нравственост? - Да, би трябвало да ни помага много в това отношение. - Вие сте на мнение, че изричането на греховете и паденията на глас помагат за тяхното преодоляване и лекуване. Карала ли Ви е вярата да напишете оптимистична история? - Литературата е длъжна да изговаря раните. Длъжна е да наблюдава безстрашно и да изрича това, което вижда. Изговарянето, посочването е вече начало на лечението, там се съдържа единствено моя оптимизъм, а не в това, което виждам. - Времето на прехода не беше лесно и за Българската православна църква, която сякаш продължава да е в криза. В състояние ли са обикновените хора да помогнат на своята църква? - Всички познаваме отношението ни към Църквата. За съжаление и аз до неотдавна бях от хулителите. Толкова енергия употребяваме да недоволстваме! А когато се запитаме – добре, а ти, ти лично какво направи, за да промениш нещо? Ако някой е болен, нали другите трябва да му помогнат да оздравее, а не да стоят отстрани и да го хулят? Не можем да живеем без Църквата. Човек не е създаден да издържи сам на вярата, защото тя започва да се заразява с Ню Ейдж, езотеричност, суеверие, Коелю, всякакви злокачествени примеси. Ние можем да помогнем на Църквата единствено с присъствието си и с участието си в нейния живот. - Намирате ли връзка между неудовлетвореността и бездуховността - много актове на насилие между млади хора завършиха трагично? - Мисля, че най-важното е връзката на децата с родителите, без нея те се чувстват изхвърлени в този свят, необичани. И тази липса на обич никога не може да бъде наваксана. Тя преминава в агресия или автоагресия, травмира по един или друг начин целия живот. - Какво е да си писател в България сега? Имат ли реални прототипи Вашите герои? - Има една много романтична представа за писането, че то е вдъхновение, радост, диктовка, която просто записваш. Всъщност е изтощителен, понякога доста неприятен, черен труд. Изисква дисциплина, абсолютно уединение, ежедневна работа поне по шест часа, онова съсредоточаване, с което хирурзите отиват на операция. - Есето Ви "Заспали от тъга" спечели първа награда на журито и втора на публиката на втория конкурс "Пътят на словото" на сайта Православие България. Радва ли Ви признанието от страна на православен сайт и вярващи читатели? - Много се зарадвах, защото есето “Заспали от тъга” е част от един голям текст. Тази награда дойде като подкрепа, като знак, че трябва да продължавам да работя над този текст. Понякога налудността, която се изисква, за да пишеш, се свършва, тогава си казваш: какво правя! Какво изобщо правя! Тогава знаците или идват, или не. - Какво бихте пожелали на нашата аудитория? - За мен сам по себе си фактът, че съществува такава общност, такава аудитория като тази на вашия сайт, е много радостен, обнадеждаващ, значи все пак не сме сами, имаме нужда един от друг - да си подаваме ръка, да се изправяме, да си говорим.

Огнената река

Огнената река

Александрос Каломирос, сп. "Християнство и култура", бр. 36
"Двери на Православието"

Откъс от едноименното произведение на А. Каломирос, "The River of fire", което се превръща в събитие по време на представянето му на Православната Младежка Конференция в САЩ, 1980 г.

Няма никакво съмнение, че живеем в епохата на отстъпление от Бога, предсказана за последните дни в Апокалипсиса. Практически болшинството хора са безбожници, въпреки че мнозина теоретически все още вярват. Топлохладност и духът на този свят властват навсякъде. Коя е причината за това състояние? Охладняването на любовта. Любовта към Бога вече не гори в сърцата на хората и като последица умира и любовта между човеците. А каква е причината за угасването на човешката любов към Бога? Отговорът несъмнено е грехът. Грехът – този тъмен облак, който не дава на Божията светлина да докосне очите ни. Но, нали грехът съществува отдавна? Затова проблемът е в нещо друго: как хората достигнаха дотам, че не просто започнаха да игнорират Бога, но фактически да Го ненавиждат. Днес отношението на човека към Бога е не просто плод на невежество или безразличие. Ако вие вникнете по-дълбоко в хората, ще забележите, че тяхното невежество и безразличие е заразено и с дълбока ненавист.

Само че никой не може да ненавижда нещо, което не съществува. Подозирам, че днес хората вярват в Бога повече от когато и да е било в цялата история на човечеството. Хората знаят Свещеното Писание, учението на Църквата и Божието домостроителство, даже по-добре от всякога. Те се намират в пълно съзнание на това, че Бог съществува. Техният атеизъм не е истинско неверие. Отношението им към Господа е сродно с отвращението към някой, който познаваме много добре и при това го ненавиждаме с цялото си сърце: „и бесовете вярват и треперят” (Як. 2:19). Човечеството ненавижда Бога и затова Го игнорира, давайки си вид, че никога не Го е виждало и знаело - това е своеобразна симулация на безбожие. В действителност хората просто възприемат Бога като враг, в собствения смисъл на думата. Отрицанието на Бога, това е мъст, атеизмът – реванш.

Но защо хората ненавиждат Бога? Ненавиждат Го, не само защото делата им са тъмни, докато Бог е светлина (виж. Йоан 3:20), но и защото Го възприемат като заплаха, като неизбежна и безкрайна опасност, като противник, като прокурор и вечно преследващ. За тях Бог вече не е Всемогъщият Лекар, Който се въплъти, за да ни спаси от болест и смърт, а по-скоро жесток съдия и отмъстителен инквизитор.

Дяволът заставя хората да мислят, че Бог не ни обича, но обича само Себе Си, че е готов да се помири с нас само тогава, когато ние се държим така, както Той е заповядал, че Той ни ненавижда и е до такава степен оскърбен от това, че не Му се подчиняваме, че сме длъжни да заплатим това с вечни мъки, които са били създадени от Него точно с тази цел. Кой може да обича мъчителя? Даже и тези, които се опитват да се спасят от гнева Божи, едва ли могат действително да Го обикнат. Тяхната мнима любов е принудена: те се надяват да избегнат отмъщението и да достигнат вечното блаженство само благодарение на това, че са се постарали да умилостивят този страшен и неимоверно опасен Създател.

Успявате ли да разпознаете дяволската клевета към нашия Вселюбящ и Всемилостив, абсолютно благ Бог? Не случайно дявол в превод от гръцки означава „клеветник”.

ІІ

Но с помощта на какво дяволът е успял да оклевети Бога? Какво средство е използвал, за да убеди човечеството, да разврати човешката мисъл?

Той е използвал „богословието”. Отначало е внесъл в богословието незначително отклонение, което е било прието от богословите, благодарение на усилията му това отклонение ставало все по-сериозно и накрая то стигнало до такава степен, че християнството било невъзможно да бъде познато. Става въпрос за това, което наричаме „западно богословие”.

Налагало ли ви се е някога да се замислите над това, коя е отличителната черта на западното богословие? Неговата отличителна черта е признанието, че Бог е истинската причина за всяко зло.

Какво е злото? Нима не е отчуждение от Бога, Който е Живот? Нима, това не е смърт?[1]

Какво учи западното богословие за смъртта? Всички католици и болшинството протестанти възприемат смъртта като наказание от Бога. Бог вменил като вина греха на Адам на всички хора и ги наказал със смърт, тоест отделяйки ги от Себе си и лишавайки ги от Своята благодат, даваща жизнена енергия, Той ги унищожава – първо духовно, посредством някакъв духовен глад, а след това и физически. Августин интерпретира откъса от книга Битие – „но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш”, като – „ако вкусите от това дърво, Аз ще ви убия”. Някои протестанти възприемат смъртта не като наказание, но като нещо естествено (нали Бог е създател на всичко). Така и в двата случая, Бог за тях е истинската причина за смъртта.

Това е справедливо не само по отношение на смъртта на тялото. В същата степан то се прилага и към смъртта на душата. Нима западните богослови не възприемат ада, като вечна духовна смърт, като наказание от Бога? И нима не възприемат дявола като слуга на Бога, осъществяващ наказанието на хората в ада?

„Богът” на Запада е оскърбен и разгневен Владика, преизпълнен с негодувание заради непослушанието на хората, жадуващ в Своята разрушителна страст да подхвърли за греховете на вечни мъки цялото човечество, ако не получи безкрайно удовлетворение на Своето оскърбено величие.

Какъв е западния догмат за спасението? Нима Бог Отец не убива Своя Син за да принесе удовлетворение за своята гордост, която западните богослови наричат с евфемизма „справедливост”? И нима не благодарение именно на това безкрайно удовлетворение Той не снизхожда за да приеме спасението на някои от нас? Какво е спасението за западното богословие? Нима това не е избягване на гнева Божи?

Разбирате ли сега, че западното богословие учи, че реалната опасност, че истинския ни враг, това е нашия Създател и Бог? И че спасението за западните богослови – това е спасение от „ръцете” на Бога!

Как може такъв Бог да бъде обичан? Как може да се има вяра на Този, който ненавиждаме? Вярата в своята дълбока същност е продукт на любовта, затова правилно е да желаеш, щото този, който те заплашва, въобще да не съществува, още повече, когато тази заплаха се отнася до вечността. Даже и да се появи възможност да бъде избегнат гнева на този всемогъщ, но зъл Съдия (чрез смъртта на Сина Му), за нас би било много по-добре, ако този Съдия не съществуваше. Това е било неизбежното логическо заключение в ума и сърцата на Западните народи, защото с такъв жесток Бог е отвратителен даже вечния рай.

По този начин се е родил атеизма и именно Запада е мястото на неговото раждане. Атеизмът е бил неизвестен на източното християнство докато западното богословие не проникнало и в него.[2] Атеизмът е пряко следствие на западното богословие. Атеизъм – отрицание и отречение от злия Бог[3]. Хората станали атеисти, за да могат закривайки очите си, подобно на щрауса заравяйки главите си, да се спасят от Него. Атеизмът, това е отрицание от католическия и протестантския Бог. Атеизмът не е нашият истински враг. Нашият истински враг, това е фалшифицираното и извратено „християнство”.

ІІІ

Западните богослови нерядко говорят за „благия Бог”, например във Франция епитета „добър” почти винаги се употребява по отношение на Бога. Същевременно Западна Европа и Америка никога не са били убедени, че такъв благ Бог действително съществува. Напротив, те наричат Бога благ по същия начин, по който древните гърци наричали благословение например бича и проклятието на едрата шарка, за да я прокълнат и избавят от нея. В този смисъл Черно море е било наречено от гърците „гостоприемно”, въпреки че в действителност то е много своенравно и често доста негостоприемно.

В дълбините на душата си Западът възприема Бог като зъл Съдия, Който никога не забравя, дори най-малкото оскърбление, причинено Му от хората, нарушаващи Неговите закони. Това юридическо разбиране за Бога, което е съвършено извратена интерпретация на божествената справедливост, не е нищо друго освен пренасяне на човешките страсти в сферата на богословието. Възвръщане към древно-езическия процес на очовечаване на Бога и обожествяване на човека.

Хората, когато не са приемани насериозно, изпадат в раздразнение и гняв, считат това за унижение, от което могат да се избавят само чрез мъст, престъпление или дуел. Така се е изразявало порочното разбиране за справедливост, преобладаващо в умовете на така нареченото „християнско” общество.

По този начин западните християни са мислили и за божествената справедливост. Бог, като безначално Същество, е бил безкрайно оскърбен от непослушанието на Адам. Той взел решение, че вината на Адам трябва поравно да се разпростре над всички негови потомци, и че всички те трябва да бъдат осъдени на смърт за този грях, без значение, че те самите не са го извършили. По мнението на западните богослови, божествената справедливост действа като вендета (кръвна мъст), тоест достоен за смърт е не само човека, който те е оскърбил, но и цялото му семейство. И че в действителност, трагичното до пълно отчаяние за хората е това, че за да се удовлетвори оскърбеното достойнство на Бога не е в състояние нито един човек, нито даже цялото човечество, въпреки че се наложило да бъде жертвано през цялата своя история. Достойнството на Бога можело да се спаси само в случай, ако Той сам е можел да накаже някой, който да обладава същото достойнство като Него Самия. Ето защо, за да бъде спасено и достойнството на Бога, и самото човечество не било намерено друго средство, освен въплъщението на Неговия Син, за да може Той, като човек, обладаващ достойнството на Бог, да бъде принесен в жертва за спасяване честта на Своя Отец.

ІV

Тази езическа концепция за божествената справедливост, изискваща безкрайни жертви за удовлетворяване, прави от Бога наш истински враг и причина за всички наши нещастия. Изискването на удовлетворение за греха на праотците от хора, които не могат да носят за него никаква лична отговорност е една огромна несправедливост[4]. С други думи, това, което западните наричат справедливост, трябва по-скоро да се нарече „обида”, „негодувание” или „мъст” в най-лошото значение на тези думи. Нещо повече, при такова откровено шизоидно разбиране за Бога, който убива Своя Син за удовлетворение на собствената Си така наречена справедливост, жертвената любов на Христос губи всякакъв смисъл.

Има ли концепцията за такъв вид „справедливост”, каквото и да е отношение към справедливостта, която Бог Сам ни е открил? Такова ли значение има словосъчетанието „божествена справедливост” в Стария и Новия завет?

Възможно е, началната погрешна интерпретация на понятието „справедливост” в Свещеното писание да е станал неговия превод с помощта на гръцката дума „dikaiosyne”. Не може да се каже, че такъв превод е бил съвършено неправилен, но това слово, бидейки термин на езическата древногръцка цивилизация неволно се асоциирала с определени техни представи, които са могли лесно да доведат до промяна на точното значение на думата.

Преди всичко думата „dikaiosyne”, извиква в съзнанието представа за някакво равномерно разпределение на нещо, за точно съотношение, баланс. Така, човешкото общество по справедливост награждава своите най-достойни граждани и наказва лошите. Това е чисто човешката справедливост, която има място в съда. Но в това ли се заключава справедливостта на Бога?

„Dikaiosyne” е гръцкият превод на древноеврейското слово „tsedakan”, което означава „божествената енергия, която извършва човешкото спасение”. Значението на „tsedakan” е почти идентично, синоним на друго древноеврейско слово “hesed”, което означава „милост”, „състрадание”, „любов”, а също и на „emeth”, със значение „праведност”, „правда”. Всичко това, както ясно се вижда поставя смисъла на „dikaiosyne” в съвършено друго измерение от това, което ние обикновено разбираме под справедливост[5]. И Църквата влага в разбирането за божествената справедливост именно този смисъл. Това е и разбирането, което са имали и учили Св. отци на Църквата.

„Как може да наречеш Бога справедлив, - пише св. Исак Сирин, - когато притчата за платата дадена на работниците: Приятелю, не те онеправдавам. Не се ли погоди с мене за един денар?

Вземи си своето и иди си; моята воля е да дам на тоя последния както и на тебе.Не ми ли е позволено да сторя със своето каквото искам? Или твоето око е завистливо, защото аз съм добър (Мат. 20:13-15)? Как може да наречеш Бога справедлив, - продължава св. Исак, - когато четеш притчата за блудния син, който пропилял своето състояние, живял неправедно, и въпреки това за едно едничко разкаяние направено от него, баща му бяга да го посрещне, хвърля се на врата му и го прави наследник над цялото свое богатство (вж. Лук. 15:20-22)? Не някой друг казва за Бога тези думи, но Сам Неговия Единородин Син свидетелства това, за да не се съмняваме. В какво се заключава тогава справедливостта на Бога? В това, че ние бяхме грешници, а Христос умря за нас?[6]

Както се вижда, Бог не е справедлив в смисъла, в които хората разбират тази дума. Неговата справедливост, това е великодушие и любов, които Той „несправедливо” въздава на нас, недостойните за такова деяние и нищо не взима в замяна. Затова и св. Исак ни учи: „Не наричайте Бога справедлив, тъй като Негова справедливост не се проявява в нещата, които ви касаят”. И ако Давид ни Го показва справедлив и честен, Неговия Син ни открива, че Той е благ и добър. Той е благ, казва Той към злите и нечестивите”.[7] Любящият Бог е благ и добър даже към този, който е равнодушен към Него, непослушен или Го пренебрегва.[8] Той никога не отвръща на злото със зло. Той никога не отмъщава.[9] Неговото наказание, това са средства за изправление, прилагани с любов към хората, докато все още е възможно изправление и лечение в този живот. Тези наказания никога не се простират във вечността.

Бог е създал всичко чисто и добро. Даже неразумните твари чувстват, че техния Създател и Бог не е зъл и отмъстителен, но изпълнен с любов. Ето защо и дивите зверове са готови да признаят за свой господар подвижника – християнин, който чрез смирение се е уподобява на Бога. Те се приближават към него не със страх, но с радост и с благодарност и с любяща покорност...

Бог е благ. Той ни защитава и спасява даже когато падаме. Нима не е очевидно, че злото и вечните мъки нямат към Бога никакво отношение? Те се раждат не по Неговата вола, а по волята на Неговите разумни създания, и Той не насилва тази воля. Смъртта не ни е дадена от Бога като отплата за нашите грехове. Ние сами се паднали в смъртта в резултат на противенето си към Бога. Бог е живот и живота е Бог. Ние възстанахме против Бога и така сами закрихме вратите за Неговото милосърдие, даващо живот.

„Тъй като Бог е живот, а лишението от живот е смърт, - пише св. Василий Велики, -значи, колкото повече човек се отделя от Бога, толкова повече се приближава към смъртта”. „Бог не е създавал смъртта, - продължава св. Василий, - но ние сами сме си я навлекли... Бог не възпрепятства действието на тлението (смъртта)...за това, за да не стане нашата греховност вечна. Св. Ириней казва по този повод: „Отделянето от Бога е смърт, както отделянето от светлината е тъмнина...същевременно това не означава, че светлината е наложила на слепите наказание да пребивават в тъмнина”. „Смъртта, - казва св. Максим Изповедник, - по същество е отделяне от Бога, в следствие на което по необходимост се е явила смъртта на телата. Животът по същество е Бог, Който казва: Аз съм Живот”.

Но защо на смърт е подложено цялото човечество? Защо тези, които не са съгрешили заедно с Адам, умират като Адам? Ето отговора на св. Анастасий Синаит: „Ние сме станали наследници на проклятието на Адам. Ние сме били наказани не затова, че сме чули божествената повеля заедно с Адам, но затова, защото Адам е станал смъртен; и той е пренесъл греха на своето потомство в този смисъл, че ние сме станали смъртни, тъй като сме родени от смъртен”. А св. Григорий Палама по този повод утвърждава: „Бог не казва на Адам: „връщай се там откъдето си взет”, но му говори: „пръст си и в пръстта ще се върнеш”... Бог не казва: „в деня, в който вкусиш от него (дървото), умри!”, но: „в деня, в който ти вкусиш от него, ти, естествено ще умреш”. Също и впоследствие Той не казва: „връщай се сега в пръстта”, но: „ти ще се върнеш в пръстта”, и по този начин Бог предупреждава, предупреждава истинно (макар и да не възпрепятства) за това, което ще се случи”.

Ние виждаме, че смъртта е дошла не в резултат на желанието на Бог, а като следствие на това, че Адам помрачил своето отношение с Източника на живота чрез непослушание; Бог по Своята благост го предупреждава за това.

„Дървото на познанието само по себе си, - казва св. Теофил Антиохийски, било добро и плодовете му били хубави. Не дървото както мислят някои съдържало в себе си смъртта, но непослушанието, а плодовете съдържали нищо друго, но знание, а знанието е благо, разбира се, когато се използва правилно. Отците ни учат, че забраната за вкусване от дървото на познанието не била безусловна, но временна. Адам бил духовен младенец. Не всяка храна е добра за младенците. Някои храни могат дори да ги убият, въпреки че за възрастните не представляват опасност. Дървото на познанието било посадено от Бога за човека. То било добро и хранително. Но това било „твърда храна”, докато в това време Адам бил способен да усвои само „мляко”...

---

[1] “Злото е отчуждение от Бога” – Св. Василий Велики. За това, че Бог не е виновен за злото; „Тези, които по собствена воля се отделят от Бог, Бог отделя от Себе Си, а отделянето от Бога е смърт” – Св. Ириней Лионски. Против ересите; „Хората, отхвърлили вечното и по съвета на дявола обърнали се към тленните неща, сами за себе си са станали причина за тлението и смъртта”- Св. Атанасий Велики. За въплъщението; „Доколкото си се отделил от живота, дотолкова си се приближил към смъртта. Бог е живот, лишението от този живот е смърт. Така че Адам доброволно отделяйки се от Бога, сам става причина за собствената си смърт”- Св. Василий Велики. PG 31:345.

[2] Дори и до днес, Православието не се е отърсило напълно от това влияние. Виж например: „Изкупителната Жертва била извършена за да се възстанови първоначалната хармония между Небето и земята, която греха извратил, за да бъде загладено ръкописанието на греха, за да бъде удовлетворено оскърбеното божествено правосъдие” – Из посланието за Пасха на Вселенския патриарх Димитрий 1980г. В: Episkepsis (in Greek), no. 229, 15. April 1980.

[3] “Наистина безумен и ограничен в разбирането си се явява този, който говори, че няма Бог. Не по-малко безумен е този, който казва, че Бог е причина за злото. Аз считам, че тези заблуждения са еднакво опасни, тъй като всяко едно от тях еднакво отрича висшето благо; и ако първото въобще отрича, че Бог съществува, то второто утвърждава, че Бог не е благ, защото ако Той е причина за злото, то, естествено, Той не е добър. Така и в двата случая е налице отрицание на истинния Бог.” -Св. Василий Велики. За това, че Бог не е виновен за злото.

[4] “Ако всички родени от Адам станали грешни заради неговото съгрешение, то по всяка справедливост те не носят отговорност, тъй като са станали грешни не сами по себе си; затова термина „грешници” се използва в дадения случай вместо „смъртни”, защото смъртта е отплата за греха. Така както в първия човек природата станала смъртна, всички тези, които обладават природата на своя праотец, съответствено също наследяват смъртност”. – Евтимий Зигабен. Тълкувание на Посланието до Римляни.

[5] Това е нещо съвършено различно от нашето подразбиране за думата „справедливост”. Незнанието на този факт се явява причина някои напълно чужди на Православието теории да бъдат разглеждани като негови крайъглени камъни. Такава е юридическата концепция за спасението, в основата на която лежи разбирането за една справедливост, която много напомня закона за Необходимостта на древните, който подчинява на себе си не само човека, но и Бога. Всичко това придава на християнството мрачен вид. Виж изследването: S.Lynonnett. "La Soteriologie Paulienne". Introduction a la Bible, 11. Belgium: Desclees & Bower. P. 840.

[6] “Ако човек с готовност и радост приема в името Божие всяко лишение, той вътрешно се очиства. Ако човек не гледа от високо даже на явния грешник, той наистина е свободен. Ако човек не е прелъстен от тези, които го възхваляват и същевременно не е разочарован от тези, които го презират, той е мъртъв за света и този живот. Трезвост и разсъдителност в разпознаването на добро и зло е повече от всеки подвиг, независимо по какъв начин и в каква степен се извършва.

Не храни ненавист към грешника, тъй като всички сме обременени от грехове. Ако тебе, в името Божие те подбуждат да го осъдиш, по-добре оплачи греха му. Защо ти ненавиждаш грешника? Ненавиждай греха му, а за него самия се моли, за да се уподобиш на Христа, Който не се гневял на грешниците, но се застъпвал за тях. Нима не виждаш, как Той оплаква Йерусалим.” – Св. Исак Сирин. Слово 60/90.

[7] Ibid.

[8] „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син (Йоан 3:16). Не че Бог не е могъл да ни изкупи с помощта на друго средство, но Той е искал да ни яви безграничната си любов и да ни направи сродни на Себе си, чрез смъртта на Своя Син. В действителност, ако у Него е имало нещо по-ценно от Сина Му, Той всичко би отдал заради нас, за да приближи нашия род към Себе си на всяка цена. По Своята всеобемаща любов, Той не искал да насилва нашата свобода, въпреки че за Него е било възможно; но Той я съхранил, за да се приближим към Него от любов и по собствена воля”. – Св. Исак Сирин. Слово 81/48.

[9] “В момент на униние никога не забравяйте заповедта на Господа дадена на Петър, за необходимостта да прощаваме на ближния седемдесет пъти по седем (Мат. 18:22). Защото Този, Който е дал такава заповед, Сам прощава много повече.” – Св. Йоан Лествичник. Лествица, Степен 26.

Превод: В. Каравълчев

Георги Каприев: Църквата не е от света, но е в света...

в-к "Култура", Брой 6 (2533), 11 февруари 2009 г



Георги Каприев (1960, Бургас) е преподавател по средновековна философия в СУ "Св. Климент Охридски". Доктор на философските науки (2001), професор (2003). Преподава Философия на западноевропейското Средновековие и Ренесанса, Византийска философия, Средновековна метафизика и др.

Георги Каприев: Църквата не е от света, но е в света...

- Да започнем с един наивен въпрос: защо й е на Църквата устав. Устройството й произтича от свещените книги и от устното предание...

- Не, Църквата не е само в устното предание. Църквата е сложна система. Тя, от една страна, като че ли не се нуждае от някаква светска конституция, защото не е от този свят, защото е от Светия Дух зачената. И това, което е от Светия Дух, доколкото е документално дадено нам, е дадено в Писанието, в Преданието, в решенията на Вселенските събори. Тези решения обаче са, така да се каже, в две части. Една част е утвърждаването на догмати - правилата на вярата; ако ги спазваш, си във вярата, ако не ги спазваш, си извън нея. Другата част обаче са т.нар. канони, които са дисциплинарни правила; те уреждат вътрешноцърковния ред, уреждат начина на поведение на вцърковените. На целия християнски народ. Тези правила са необходими за поддържането на нормалния живот вътре в Църквата. Тя не е от света, но е в света. И доколкото е в света, този живот трябва да бъде някак регулиран. Това, което наричаме Устав - на Българската православна църква и изобщо на църквите - регулира вътрешноцърковните отношения, но регулира и отношенията им със света. Църквата не е институция по дефиницията си, но в света тя присъства като такава и не може да избяга от това. Защото влиза в отношения със светски власти, с всичко, което ни заобикаля. Уставът урежда два реда. Единият е вътрешноцърковният - избор на патриарх, на митрополити, ръкополагане на свещеници и всякакви такива неща; урежда църковния съд. Урежда обаче (това е особено видно в току-що приетия устав) и икономическите, и политическите отношения на църквата. Отношенията й с държавата и, разбира се, финансовата страна. Това е съвсем естествено. Българската православна църква извършва нещо принципно и изключително разумно, приемайки своя устав. От това особена атракция не може да излезе; любопитни са единствено сравненията с предните устави.

- Да, любопитно е и доколко тези сравнения дават едно ново отношение на църквата към държавата.

- Не дават много ново отношение. По разбираеми причини са отпаднали куриозни от днешна гледна точка неща, които можем да прочетем в устава от 1950 г.: че църквата трябва да информира за всеки свой избор и за всяко свое решение един куп институции, между които и Отечествения фронт, БАН и т.н. Но че президентът, министър-председателят и председателят на НС трябва да бъдат информирани за избора на патриарх, това не е отпаднало, също така по разбираеми причини. Стара православна традиция, изобщо стара църковна традиция е, когато се направи избор в Църквата, за това да бъде информирана светската власт. Имало е и версии, когато на съответния владетел се предлага списък с три имена на митрополити и той посочва един от тях за патриарх.

- Тази версия не е ли жива още във Вселенската патриаршия?

- Да, турското правителство продължава традицията на Османската империя в този план. Но и във византийския период имаме такива казуси. В този смисъл правилото за информиране на светската власт не бива да ни насочва към идеята, че църква и държава били в много топли и в някакъв смисъл незаконни отношения.

Искам да обърна внимание на една друга промяна в устава - обърната е пропорцията на участие на светски лица и свещеници в Църковния събор. Ако в предния устав съотношението е две към три в полза на светските лица, сега е обратното. Това дава основание да говорим за затваряне на Църквата в рамките на клира. Но можем да кажем за оправдание на участниците в събора: все пак еклисиологично, църковно грамотните светски лица в България не са чак толкова много, че да могат да доминират над клира и, така да се каже, да определят неговия избор. Искам да се надявам, че това е бил основният мотив.

В устава е запазено едно изискване за ръкополагане в свещенство, което мен ме тревожи, то е твърде симптоматично за отношенията църква - държава. Изискването е свещеникът в БПЦ да бъде ‛български гражданин‛ (в устава от 1950 г. се казва ‛български поданик‛; разликата е никаква). Защо трябва да бъде български гражданин свещеникът, при положение, че е направена уговорката за представителствата на БПЦ извън България – там свещеникът може и да не е български гражданин? Защо е това положение? Защото нашата църква и най-вече нейният висш клир продължава да робува на идеята, че църквата е национална, че тя е обвързана с тази нация. А националното, разбира се, се формулира чрез държавното.

- Но не е ли една от основите на Православната ни църква това, че тя е национална?

- Не е, макар че точно така е структурирана – и не само българската, а и гръцката, говоря за Атинската архиепископия, и всички други балкански църкви с изключение в Вселенския патриархат. Те са създадени в ХІХ век във вихъра на производството на нови нации и нейните идеолози и строители така са ги мислели. Но Църквата е наднационална. Поместната църква е териториална и в нея следва да присъстват, да живеят всички православни, живеещи на тази територия. Коя православна църква спазва това? Никоя. В Православието от ХІХ век и даже от късния ХVІІІ век национализмът е всеобщо заболяване. На места той е развит в екстремни форми, както е в Русия; на места в по-умерени, както навярно е в България; но е факт. Въпиющи свидетелства за това са т.нар. подвория. Какво търси руско подворие в България и обратно – българско в Русия? Нали е една Православната църква, нали сме в евхаристийно общение помежду си? Това е свидетелство за неясното съзнание какво представлява Църквата.

Но нека все пак кажем, че уставът се движи в широките рамки на т.нар. симфония, т.е. в традиционната теория за връзката между Църква и държава в Православието. Съвсем накратко изказана, тя означава следното: всеки със своите средства – държавата с държавните, църквата с църковните – полага усилия за християнизирането на този свят, на тази ойкумена, на вселената. И това се вижда във византийската практика широко, изключенията просто я потвърждават. Да, има случаи и на цезаропапизъм, и на папоцезаризъм във византийската история и в останалите църкви, но не това е правилото, това са нарушенията на правилото. Е, някъде днес тези нарушения са превърнати в норма...

- В казусите, които трябва да разглежда църковният съд, е включено и убийството. Това не е ли припокриване с правомощията на държавата?

- Църковният съд не отменя светския, ако деянието е подсъдно на светските съдилища. Ако един свещеник извърши убийство, какво може да направи Църковният съд с него? Може да го отлъчи. А държавата ще го съди вече за деянието му. Наскоро един епархийски съд осъди по църковните правила игумена на Гложенския манастир, който подпали част от манастира. Това под никаква форма не прекратява следствието срещу него в светския съд; то си върви и най-вероятно ще завърши с ясни заключения. Но той получи църковна санкция.

- Тоест вие, с малки изключения, сте доволен от устава?

- С малки изключения. Има нещо неудовлетворително за мен в раздела, описващ за какво собствено се разходват църковните средства. Там е описано какво ли не, освен разходи за образование, разходи за медицина, казано накратко, разходи за благотворителност. Разбира се, трябва да направим уговорката, че Църквата наистина не е социално министерство. Никъде не е вменено на Църквата, че трябва да бъде благотворителна. В този смисъл, когато нашите архиереи казват: ‛Благотворителността не е задача на Църквата‛, те имат на какво да се позоват. Но, наистина ли това не е задача на Църквата? Казвам го не просто защото другите църкви - католическа, протестантска - имат такава практика, и то много сериозна и много задълбочена. Мигар присъствието в света, което именно уставът описва, не трябва да ни насочи към християнското милосърдие, към някакви форми то да бъде канализирано, да бъде то осветено именно в конституцията на Църквата, каквато е уставът? Разбира се, че свещениците и епископите, които се занимават с благотворителна дейност, ще продължат да се занимават с такава. Но те ще трябва да хитруват, те ще трябва да отбиват средства от други пера. За разлика от други църкви. В ‛Култура‛ беше публикуван един такъв отчет на Католическата църква в Кьолн преди няколко години. В Православната църква това не намира място в устава дори като хипотеза. Ето, тук вече има тревожен феномен. Тревожен, не защото образованието и благотворителността трябва да присъстват в устава, а тъкмо защото ги няма там, без да трябва да ги има.

- Очевидно се смята, че това не е организационен проблем, а е проблем на религиозното съзнание на нейните членове?

- Е, така погледнато, възстановяването и поддържането на храмовата сграда също би трябвало да бъде проблем на религиозното съзнание, но е описано в устава. Естествено, защото това са сериозни пари, които подлежат на отчет. Вероятно от журналистическа гледна точка непропорционално дългата част, описваща приходно-разходните отношения вътре в църквата, е атрактивна. Аз пък го намирам за съвсем естествено, защото Църквата не само с хляб живее, но не може да живее без хляб ― и като всяка структура, трябва да уреди тези отношения. Още повече, че притежава достатъчно имоти и ресурс, който трябва да бъде контролиран. За мен наличието на тази дълга част посочва по-скоро желанието за по-сериозен вътрешен контрол.

- Дали можем да кажем, че уставът е доста демократичен? Например, патриархът не може да взима еднолични решения.

- В Православната църква патриархът не може да взима еднолични решения. Зависи за какви решения говорим, разбира се. Но патриархът структурно, дисциплинарно, не дай си Боже вероучително решение самостоятелно, за разлика от римския папа, не може да взема. Уставът наистина е демократичен обаче, аз мога да посоча такива характеристики. И даже ще кажа: слава Богу, той не е докрай демократичен. Защото имаше такива мераци преди събора (на събора те не бяха изказани), да не говорим, че имаме такива прецеденти. Първият български екзархийски устав от 1870 г. предполага мандатност на екзарха, четиригодишен мандат. Мандатност за предстоятеля на Църквата е неуместна. В устава не могат да имат място и други подобни „демократични‛ напъни, като сваляне на изискуемата възраст за взимане на митрополитски или патриаршески пост. Поставена е една горна граница за митрополит, това е правилно решение. А и какво значи демократичен? От гледна точка на църковния народ, уставът е демократичен и това е естествено. И то не защото сме в режим на демокрация. Ако от тази гледна точка четем устава от 1950 г., той е може би малко по-малко демократичен, но е по-демократичен от правилниците на много други обществени институции от онова време. Нека повторя: тревогите, които уставът може да събуди, не са журналистически атрактивни. Защото те са с исторически характер, защото те са ментални. Правилото, което урежда административните отношения в Църквата и съответно отношенията с държавата, не може да бъде атракция.

- Разбира се. Но има нещо, което засяга отношенията на църквата даже не с държавата, а с обкръжаващия ни свят, в който са и църквата, и държавата. Това е подлежащото на санкция общение с неправославни.

- Православната църква не приема евхаристийното общение с неправославни християни. За разлика от Католическата, която го оставя го на съвестта на вярващия – ако той почувства вътрешна необходимост, да се причасти, присъствайки на богослужение в православна или протестантска общност. Православните са по-твърди в това отношение. Има серия от догматични различия, които ни отдалечават едни от други. Което не означава, че православният не приема католика за християнин или че обявява католика за еретик. Чисто и просто евхаристийното общение в пълния му обем, както признават впрочем и католическите теолози, може да бъде налице само и единствено след един Вселенски събор, който да доведе до единението на Христовата Църква. Такова, за голяма скръб на християните, в момента няма. Това е обяснението. То не се дължи на някакъв инат и не е някаква провинциална простотия, просто се изисква от правилата, каноните на самата Църква. Разбира се, то е тревожно само по себе си, но не може да бъде онази преграда, която да прекрати диалога.

- Има някакво ‛втвърдяване‛ в християнските църкви напоследък, не мислите ли? Ето, папата реабилитира френските фундаменталисти тези дни.

- Католическата църква в момента е в период на настъпление на консерватизма в нея. Което, преведено на друг език, означава, че Католическата църква отново доби увереност в себе си. А тази увереност беше дадена, беше подготвена от Йоан Павел ІІ с неговата медийна и светска активност...

- И политическа.

- И политическа, разбира се. И сега дойде един тюбингенски професор, който вкара нещата, така да се каже, в ред. Католическата църква винаги се е отнасяла с огромно подозрение към левите тежнения в себе си, включително крайностите, ако говорим за латиноамериканските версии. Тя сега просто намери начина да ги изчисти; още повече, че масата членове на тези леви крила, особено в Латинска Америка, отдавна не са в лоното на Католическата църква. Там вършее Петдесятната църква, както е добре известно, огромни маси хора преминават към нея. ‛Втвърдяване‛ – втвърдяване на какво? На близостта църква – държава не. За Католическата църква това е изключено, защото коя е държавата, така да се каже, с която тя ще общува?

- А православните?

- Тук нещата са по-любопитни. Защото Православието, първо, няма, за разлика от католицизма, така ясно, документално фиксирана теория за отношенията със светската власт. Такова учение обаче има и аз преди малко го споменах. Т.нар. симфония, още от времената на Юстиниан. От друга страна, на православните перманентно им се вменява т.нар. цезаропапизъм. Това, казано съвсем направо, иска да каже, че светската власт доминира църковната, включително в рамките на самата църква. Това, повтарям, е отклонение от правилото, от духа на Църквата, но, уви, то много често е практика. Българската православна църква след нейното ново ситуиране в ХІХ век е лабораторен пример в това отношение. Една схизматична църква, която е в никакви контакти с цялото Православие и с цялото християнство, поддържаща изключително топли и дружески отношения единствено с държавата – тя изцяло зависи от тази държава. Говоря за периода от 1879 г. до 1945 г.-1953г., когато е избран и първият патриарх. После идва комунистическата власт - доминиране на държавата, не просто поради репресивния характер на тази държава, която репресира всичко, защо да не репресира и църквата. А и защото на Църквата в този период й се налага да аргументира своето съществуване. Чрез какво – чрез твърдението, че е съхранила българщината, че е съхранила българското национално самосъзнание, че в последна сметка е съхранила българския род и език. Това са сами по себе си неща, невменяеми от православна гледна точка. Че го е направила, не е никаква заслуга от християнска перспектива, но това беше единственият аргумент на църквата да съществува в тази държава. Тя затова беше и търпяна, и спонсорирана от държавата. В този период цезаропапистките отношения бяха очевидни. Има скимтежи, вероятно ще говорим за тях, че патриархът бил избран не само с разрешението, но и с влиянието на Политбюро. Че с чие друго влияние да бъде избран патриархът по това време, питам аз? Но сега сме в друг режим, в който и църковници, и политици – и едните, и другите не знаят какво да правят, както със себе си, така и помежду си. Защото сега, от гледна точка и на двете страни, те са в идеална ситуация. Църквата е автокефална, църквата е в общение с цялото Православие, църквата не е в онази идиотска зависимост от държавата, в която е била и преди, и след 9 септември по различни причини; т.е. църквата е в пълната свобода да изрази себе си и да влезе в нормални отношения със светската власт. Тя се опитва да прави това, обикновено неуспешно, поради липса на всякакъв опит. Държавата, респективно политиците, както признава например Иван Костов, също не знаят какво да правят с Църквата, как да общуват с нея, тъй като те също нямат такъв опит. Допитват се до някакви хора, които са изследователи на църквата, на нейната история, на отношенията й с държавата, но имат проблем с практическото адаптиране на тези нови норми – на тези естествени норми, трябва да ги нарека – в нашето съвремие. И ние срещаме уродливи явления едно след друго, не главно от злонамереност, а най-вече от липсата на опит; и, въпреки взаимното желание на двете страни да си бъдат полезни, понякога се отива до изключително глупави крайности. Слава Богу, има и светли примери. При всички положения, Църквата не търпи върху себе си пряко вмешателство в момента от държавата; влиянието на Църквата върху държавата е по-слабо, отколкото би следвало да бъде, в никакъв случай по-силно. За разлика от други православни страни.

- В какво бе трябвало да е по-силно влиянието на Църквата върху държавата?

- Тя трябва да стои като морален и исторически коректив. Политикът, за да е добър политик, трябва да знае какво да прави в този момент и в една сравнително близка перспектива. Работата на Църквата е да зададе своя исторически коректив. Тя е длъжна да има по-мощен исторически поглед напред, както и назад. И именно от такива по-високи, да речем, исторически трансцеденталии, тя е длъжна да казва думата си в тази държава. Не да налага, да чука по главата на държавата с митрополитски жезъл, но да заявява ясно, високо и отчетливо тези неща. Църквата трябва да заема позиции, а не да се прави на художествен съвет, не да атакува спектакли, книги и филми.

- Това означава църквата да има способността да обясни далечния хоризонт с думи, участващи в близкото правене на историята.

- Това, което липсва на Православието, и в частност на българското Православие, е способността за извършване на исторически жест, на жест в историята. А жестът в историята се прави в настоящето. Това ние просто не го умеем. Църквата е направила жест в историята за последен път с акцията по спасяването на българските евреи. Това е много отчетлив исторически жест от страна на Църквата. (И на държавата, но в случая говорим за Църквата.) А забраняването на филма ‛Страстите Христови‛, извинявайте, не е такъв исторически жест, това е исторически фарс.

- Към подобни жестове може би трябва да се причисли и „Основы учения Русской Православной Церкви о достоинстве, свободе и правах человека‛ (юни 2008 г.), декларация – близнак на Всеобщата декларацията за правата на човека...

- Е, чак близнак...

- ... в нея обаче се набляга на ценностите на църквата, обществото....

- Русия е особен казус. Мисля, че ако някъде Православието е в най-далечния от себе си вид в момента, това е точно в Русия. Защото Православието там е национална идеология, защото Православието там е, така да се каже, национален бизнес, защото Православието е последното, което крепи имперското самочувствие на руснаците. И оттам - действията и текстовете, излъчвани в последните десет години от Московската патриаршия, будят у мен по-скоро тревога. Да, тя извършва социални жестове, но това всъщност са, извинявайте, държавнически жестове, жестове на държавата. Ако някъде имаме цезаропапизъм, то е в Русия.

- А у нас се завръща алтернативата.

- Алтернатива на какво?

- В част от масовото съзнание т. нар. ‛алтернативен синод‛ е незаслужено репресиран...

- Това са такива детинщини, че просто е срамота да се говори.

- ... и сега с решението на Европейския съд за правата на човека...

- Детинщините стигнаха до Страсбург, сигурно ще струват повече пари на държавата, отколкото присъдените разноски по делото. Но вижте – отношенията със Страсбург са отношения с държавата. Държавата какво направи? Държавата по времето на Симеон Сакскобургготски (който тогава се изживя като цар, и то в режим на цезаропапизъм, в какъвто той не е и не беше) хвана за яките едни самонастанили се в храмове и църковни имоти люде и ги изхвърли оттам. Изхвърли ги с насилие, което противоречи на всякакви демократически норми, и по този начин успя да предизвика присъдата в Страсбург. Искам дебело да подчертая, че решението на Страсбургския съд не е продиктувано от някаква враждебност към Православието или към българското Православие, или към България. И всякакви конспиративни теории, които твърдят нещо подобно и които намериха място по медиите, е крайно време да бъдат по някакъв начин атакувани, да се посочи тяхната несъстоятелност. Може би най-сериозното и в определен смисъл продуктивно говорене от тази позиция се демонстрира от някои части в текста ‛Евросрамът‛ на Георги Тодоров, публикуван в ‛Култура‛ миналия брой. Но и там патосът е насочен не накъдето следва. И там могат да се чуят тежки думи срещу съда в Страсбург и то тъкмо от еклисиологична перспектива, която няма как да е базата за решенията му. Успоредно с това обаче Георги Тодоров показва съществени неточности в мотивацията на съдебното решение. Вместо да се въпие по църковному, тези аргументи следва да бъдат ползвани от държавата и нейните юристи за атакуване на решението. Защото тя, а не Църквата, е страна по това дело и тя следва да се защити.

Решението на Страсбургския съд е едно юридическо решение, което не засяга Църквата. Прибързана беше декларацията на патриарх Максим. Решението на съда никъде не вменява каквото и да било на Българската православна църква. То вменява серия от задължения на българската държава. Не патриарх Максим и не каноничните свещеници и миряните изхвърлиха разколниците, а държавата, нейната полиция. По един наистина и за мен неприемлив начин. Ето това е осъдено в Страсбург. Друг е въпросът, че т.нар. разколници – те не са така наречени, те са наистина разколници – имат своите икономически претенции. Даже твърде нагли, ако ги мерим в числа, в пари. Но това са все отношения, които те ще трябва да уреждат с държавата, не с Църквата. Те могат да получат някакво парично обезщетение, но аз подозирам, че, типично по български, казусът ще завърши другояче.

- А на какво основание те имат претенции върху църковни имоти?

- И аз нямам отговор на тоя въпрос. Те просто са се нанесли в тях. Патриарх Максим е патриархът на Българската църква, както Синодът е Синод на Българската православна църква. Патриархът се избира пожизнено, промените се правят на събор. Съборите препотвърдиха каноничността на патриарх Максим, да не говорим, че го препотвърди и Общоправославният събор от 1998 г. Разколниците имаха пред себе си два пътя: да се покаят и да се върнат в Църквата или да не се покаят и да вървят извън Църквата. Мнозина избраха първия път. И получиха или съхраниха постове, изненадващо високи. Типично в стила на Българската църква. Така, мисля, и сега ще бъде дорешен проблемът с тях в тези три месеца, които Страсбург дава. Това е моята хипотеза; тя може да се окаже неправилна, но залагам на нея. Сигурно ще останат радикали, които ще настояват на своето. Но къде минават различията, аз това искам да попитам? Какви различия имат с легитимния Синод на Православната църква? Имат догматически различия? Ни най-малко. Имат дисциплинарни различия? Не. Те имат политически подплатени икономически претенции. Тоест, те се опитваха да използват тъкмо онова, за което говорихме, тези много близки, незаконно близки отношения църква – държава и, използвайки политическа конюнктура, просто да направят бърза църковна кариера...

- Тоест, именно те са цезаропапистите?

- Това е първото. И второ – за какво се води всъщност дебатът? За обилно описаната в устава свещоливница – погледнете колко текст й е посветен в устава. За имоти, за пари. Дебатът се води дори – обърнете внимание – не толкова за власт вътре в църквата, колкото за пари. Извинявайте, но това не може да бъде сериозен спор в рамките на една църква. И е срамно, че съществува.

- Може би все пак присъстваме на предсмъртния гърч на този скандал с разцеплението. Но защо Църквата не отлъчи разколниците?

- Просто не ги отлъчи. За огромно удивление на целия православен свят. Когато през 1998 г. излезе решението, че непокаялите се остават в Църквата – между другото по инициатива на патриарх Максим и със съгласието на целия синод – то удиви целия православен свят. Имал съм разговори с високопоставени православни архиереи, те бяха смаяни от това решение на Българската църква. Както виждате, сега то с обратна сила пада на гърба на държавата най-напред, а косвено, разбира се, и на Църквата.

- Основният проблем днес на Българската православна църква не е ли в това, че от нея се очаква – може би неправомерно, но все пак се очаква - морална чистота.

- Може би в същото време трябва да очакваме от себе си да сме грамотни християни. Да знаем, например, че личната морална нечистота на свещеника по никакъв начин не влияе върху онова, което той в качеството на свещенослужител извършва. Да, за предпочитане е да има такава морална чистота и християните с основание атакуват определени наши йерарси за обратното. Други се атакуват за прояви на глупост, на обикновена човешка глупост. Но, извинявайте, представителите на т.нар. разколнически синод, те с по-висока морална характеристика ли са?

- Дали решението от Страсбург ще доведе до промяна в Закона за вероизповеданията?

- Най-вероятно, да. Решението сигурно ще стимулира промяна в един член от закона, член 10, който легитимира юридическото битие на БПЦ. Тя е регистрирана ex lege, т.е. приема се, че е такава, каквато е, и толкова. Най-вероятно прилагането и тълкуването на този член ще бъде променено и Църквата ще трябва да се регистрира като всички останали вероизповедания. Тя, естествено, ще се позове на всичко, изтъкнато в алинеите 1 и 2 на този член. Не виждам особен проблем тук.

- Трябва ли според вас църквата да има нещо като говорител?

- Разбира се. Хубаво е също така църквата да има интернет сайт. Тя има – ако сте влизали, ще забележите, че той е в подготовка; той е в подготовка, откакто е създаден. Медийното поведение на БПЦ не е на ниво, това е факт. Един от нашите митрополити – един тъкмо от онези, които най-много държат на широкото публично присъствие на Църквата – каза преди време: ‛Кого да назначим? Ние не можем да му предложим повече от 300 лв. заплата, а искаме от него чудеса от храброст…‛. Трябва да владее езици, трябва да е медийно, църковно, юридически грамотен – и този човек ще дойде да работи за такива пари? Обявиха такъв конкурс преди години и нищо не стана. Има обаче сайтове – и вие ги знаете – в които с благословията на Синода млади, ентусиазирани православни християни работят. Аз не съм еднозначен към тяхната работа, но тя е полезна в смисъл, че съществува, че там се върши подобна дейност. Разбира се, че Синодът трябва да има говорител. И най-добре е той да не бъде представител на клира, а да е светско лице. Защото ако е, да речем, един от митрополитите – изказвайки се по даден проблем, особено по проблем, който му се задава ad hoc от някой журналист – и той вземе становище, той фактически е с единия крак извън правилата на Църквата. Светското лице ще е по-свободно в своето говорене, защото ще е ясно, че в такава ситуация говори само от свое име. Но нямаме такъв човек. Изобщо много работи нямаме в България, които в други православни църкви ги има. В руската, тя е хиперактивна в това отношение. Но и в Сърбия, в Румъния, в Гърция, включително във Вселенската патриаршия с всичките й трудности.

- Налага се просто изводът, че българското Православие не може да намери съвременните думи към народа...

- Само преди пет години щях веднага да се съглася с това. Сега обаче имам аргументи да твърдя, че не е вярно. Съгласен съм, че особено високите архиереи трудно намират такъв език. Че една маса от свещениците не намират такъв език, не намират, защото никой не ги е учил на това и те никога не са искали да се научат на него или не са способни да се научат. Обаче да не забравяме, че Църквата, това не са само клириците, а християнският народ. Погледнете какво оживление има сред младите, сред интелигентни млади православни християни – и това не са само сайтовете. Не са само изданията, които могат да бъдат намерени на пазара. Не са само вече наистина неизчислимите инициативи, събирания, беседи, публикации и какво ли не. Има едно оживление на вече грамотни миряни. Виждаме как те биват вече не просто и само търпени, но дори подкрепяни, макар и само морално, от страна на Синода и на съответните общности. Има такова движение в България, това трябва да се вижда. Друг е въпросът, че то продължава (и това е нормално, защото натрупва скорост, натрупва критична маса) да бъде затворено в кръгове, които може би нямат така мощно публично представителство като други интелектуални общности. Но не сме на дереджето (мрачното, между нас казано, дередже) от периода между началото на ХХ век до средата - а защо не и до края - на 90-те години. Ако си мислим, че има силна християнска интелигенция между 1900 г. и 1945 г. в България, дълбоко се заблуждаваме. Аз успях да стигна до пет имена. Не са много. Става дума за големи публични фигури, които заявяват себе си като православни християни и присъстват по този начин в културата. Няма такова нещо като мощна християнска интелигенция в България през първата половина на ХХ век. По-скоро българската интелигенция е масово левичарска, респективно атеистична. Тези пет-шест имена, които можем да изброим веднага - Михайловски, Петканов, Бешков по своя си начин, Трифон Кунев... и кой още? Сигурно ще се сетим за още двама-трима и това е. Обърнете внимание: няма традиция, върху която тези християнски интелектуалци да стъпят в България. И фактът, че ги има, и че днес ги има все по-масово и все по-артикулирано, това е положително явление. Това е факт, с който на всички нас като общество, като култура ще ни се наложи да се съобразяваме.

- Естествено опряхме до ‛Професорското каре1‛...

- ... което, за голяма наша изненада, има нарастващ отзвук. Започнаха да идват писма, самата Re:TV е доволна от успеха на това предаване. Не смятам, че сме постигнали ‛върха‛, даже смятам, че сме доста далеч от това. Но любопитният отговор защо най-вече се харесва това предаване е: защото друго такова предаване няма. Просто изглежда е дошло време определени немаргинални, неслучайни кръгове от българската общественост да искат да има едно такова голо, чисто, откровено, без технически фокуси говорене в ефира.

Разговаря Христо Буцев

1. Предаване по Re:TV с участие на професорите Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев и Владимир Градев.

Отец Никанор: И магаре да сложиш, ще познае тренда

DarikFinance.bg

Отец Никанор /Христо Мишков/ е роден през 1975 г. в София. Завършил е училище по мениджмънт, след това Международни икономически отношения. Работил е като финансов анализатор, брокер и дилър на ценни книжа. В момента служи в Църногорски манастир "Св. Св. безсребърници и чудотворци Козма и Дамян" в село Гигинци.

По повод рождения ден на Дарик радио отецът води предаване от националното студио в София, след което проследи актуалните новини от финансовия свят в редакцията на DarikFinance.bg.

Как ви изглежда финансовия свят в момента – какви са пороците, грешките, хубавите неща в кризата?

Всеки знае от собствения си живот, че винаги след момент на страшен ентусиазъм и голяма еуфория, идва това отрезвяване и осъзнаване на реалностите, които ни заобикалят, и за жалост, сега започва поредната надпревара. Както има движение в посока нагоре - кой ще вземе повече имоти, кой ще направи по-големи инвестиции, така има и обратното движение - кой ще избяга по-напред. Това е, което е движещата сила на пазара сега - кой ще се отърве с по-малко загуба. Всеки гледа да е първи. Докато продължават да ни облъчват с предложения и примамки да си купим много изгодно паднали акции, много евтино да вземем ценни книжа, с market gifts, до тогава движението ще е надолу, защото някой вместо себе си, гледа да вкара нас там.

Едно е много важно и се забелязва като голяма грешка - нашего брата българинът не обича да се просвещава и да чете. Ние обичаме някакви брошурки, някакъв филм, някакво интервю, нещо такова дребно, което да ни открие великата тайна на финансовата вселена и така в едно - две изречения, да не трябва много да мислим. Така той става един готов анализатор - хваща тренда и е готов. Не, че е много умен, просто то всичко се вдига.

Едно магаре да сложиш на пазара и да чакаш ако мръдне опашката наляво - купуваш, опашката надясно – продаваш, и то ще бъде успешен анализатор, стига да мърда повече опашката в посоката, в която върви пазара. Даже може да се направи теория как магарето чрез опашката прогнозира пазара и тя да важи години наред. Ето тук обаче идват фалитите и разочарованието.

Грешно ли е да искаш да си спекулант или да бъдеш богат?

Минаха 20 години, откакто пазар не е мръсна дума в България. Спекулантът има своето негативно значение, както и лихварят, но в лихвеният процент има много смисъл икономически. Спекулантът е човек, който размишлява, който помага на пазара. Това е човек, който отнапред играе ролята да даде сигнал, че има някаква неефективност, разминаване в принципите на икономиката.

Нашият социалистически строй имаше много пробойни и много хора посрещнаха 10 ноември с много пари. Спекулантът отстранява тези неща, ако щеш спасява икономиката, защото усеща кое мирише, кое е развалено като продукт или предприятие, бизнес. Той бяга от там, изтегля си парите и едновременно с това има нюх къде е бъдещето, кое ще докара по-голямо благосъстояние. А ние се сърдим, видиш ли, България ще развива черна металургия точно в софийското поле и как лошите спекуланти не влагат в Кремиковци, а искат да го продадат и да го разсипят. Ама за икономиката кое е по-полезно?

Кризата ни направи такива, че изгубихме доверие, страхуваме се и правим планове за оцеляване. Към какво трябва да се насочим, за да се съхраним?

В каквото и човек да насочи живота си, ако то му пречи на спасението на душата и на вечния живот, то е смъртоносно. Ако щеш може да е колекциониране на марки и това да ти стане и мания, страст, по-важна от душата, ти си изгубен.

Покрай Европейския съюз си пооправихме живота, напълнихме си хладилника, забравихме Господа и вече тръгнахме да гоним американската мечта, която напоследък чувам, че се заключава в това, човек да не затлъстее. Отново голяма грешка, защото казал е Господ: търсете първо царството небесно, останалото ще ви се придаде.

Всичко друго само по себе си не е лошо – нито компютри, нито интернет, само и само човек в живота си първо да спазва това, което ни учи Светото евангелие - душата му да е светла и да блести, а останалото да не пречи. Ние обаче сме готови да продадем мило и драго, собствената си душа, няколко пъти да я препродадем за някакви смешни облаги, след което да си купим скъпата кола, да сложим хубава жена и да отидем в някое от провинциалните имение, а в сърцето не ни е добре.

Има едно любимо оправдание – ние сме такива, защото такова ни е обществото …

Обществото ни абдикира, избяга и каза, щом това е капитализъм, добре. Обществото има право да иска от богатите и успелите отговорно отношение към богатството. Трябва да иска от тях да не мислят, че това е тяхно достояние, защото те може да са го направили със своя гений, но с ресурсите на обществото.

Какви са вашите прогнози за кризата – ще продължи ли да ни мъчи и кога ще си отиде?

Струва ми се, че сега тепърва започва едно падане в Америка, което ще отнеме преобладаващата част от годината. Ще си има безработица там, ще си има съответните продължаващи фалити. Лошото нещо на борсата там е, че на нея са концентрирани много фондове - пари за пенсии и за обучение и когато борсата падне, американците нямат пари. Този източник на доход вече не работи и не може да покрива лихвените плащания, които хората имат за жилище, за кола, за образование на децата.

Тях обаче няма да ги мислим. Ще обърна взора си към България, където нещата са крайно тревожни.

Забравихме, че източник на богатство са хората. Човекът създава материални блага, човекът е способен да твори. Не знам дали осъзнаваме прогнозите, че българите ще станат 5 млн. след 20 години. Това е чисто и просто реалността, че няма млади хора, всичко опустява.

Така че в каквото и да инвестира човек, аз не виждам за тази държава добро бъдеще, защото просто няма кой да прави играта. Имаме около милион и нещо пенсионери, при 230 лв. средна пенсия, това са 230 млн. месечно или милиард на тримесечие или 4 млрд. годишно и това ще се увеличава. Ами за 10 г. 40 млрд. лв. кой ще ги плаща, когато няма деца, когато абортите надвишават ражданията?

Тук ще се оправим тогава, когато тази територия, която носи географското название България, се насели с някакви други хора.

Йеромонах Никанор: Плащаме греховете си с финансовия крах

Христо Мишков е бил финансов анализатор, брокер, търгувал е на Уолстрийт

19.09.2008

Йеромонах Никанор (Христо Мишков) е роден през 1975 г. в София. Завършил е Международни икономически отношения, работил е в едно от най-големите инвестиционни дружества "Карол", търгувал е акции на Уолстрийт, бил е финансов анализатор, брокер и дилър на ценни книжа на NASDAQ в София.

На монашество се отдава в Черногорския манастир "Св. св. безсребърници Козма и Дамян" край брезнишкото село Гигинци.

- Йеромонах Никанор, какво е духовното измерение на световната финансова криза?

- Хората са повярвали и живеят със съзнанието, че раят е тук и сега. Докато са още млади, те искат да получат всичко от съвременната цивилизация - удобство, разкош, лукс... Масово теглят кредити, с които да живеят днес и да изплащат в бъдеще, а банките нямат нищо против да им ги дават.

- Алчност ли е това?

- Не само алчност. Това е загуба на смисъла на живота след смъртта, разчовечване. Приравняваме се не към животни, а към предмети. Ставаме част от икономиката, като петрола, целулозата и стоманата, като чиповете и компютрите. Превръщаме се в стока. Скоро ще започнат да ни слагат номера.

Трагичното е, че доброволно се съгласяваме с това. И тая ни стръв, тая жажда тук, на Земята, да получим всичко, понеже раят е някъде далеч, води до масови фалити и банкрути. А тези, които успеят да спечелят, Господ ги вразумява с болести и страдания от друг характер.

- Плащаме си за това, че сме превърнали парите във фетиш?

- На финансовия пазар царят два гряха, които непрекъснато си оспорват мястото в сърцата на хората. Единият е сребролюбието, другият е страхът - да не загубиш парите. Хората всецяло са се отдали на трупането на пари и външно благополучие. За тях не е важно колко струват като човеци, какво вътрешно достойнство имат. Интересуват се само да изглеждат като другите по телевизията, да карат скъпи коли, да имат хубави къщи...

- Какво всъщност се случи с финансовите пазари?

- Настоящата криза беше очаквана, тя дори се забави твърде много. Защото повече от 13 години положението с недвижимите имоти и пазара на ипотечни облигации изобщо не е розово. Задлъжнялостта на американската икономика и на американските домакинства отдавна е надхвърлила всякакви разумни граници и рамки.

- Как човек може да се опази от капана на кредитната задлъжнялост?

- Кредитната задлъжнялост е следствие на желанието на хората в настоящия момент да потребяват своето бъдещо благосъстояние, т.е. човек използва сега средства, които очаква, че ще има след време. Той чертае планове и има някакви свои очаквания за икономически просперитет и колкото по-големи са те, толкова повече кредити взема днес.

Реално обаче невинаги хората са наясно как и откъде ще дойде този просперитет. Има два начина да изкараме повече - или да работим по-дълго, или за времето, което работим, да постигаме по-висок резултат. Много хора и в България обаче са свикнали да взимат, без да са го заслужили.

Банките могат много по-добре от един човек да направят сметка каква е перспективата за движението на лихвения процент в следващата и в следващите 10 години, защото имат нужната експертна мощ и информация.

- Доколко познаването на финансовия пазар е полезно за един монах?

- Строго погледнато, никак не е полезно. Монахът си гледа духовния живот и спасението на душата. В случая обаче, когато повечето манастири в България, в Русия и в съседна Румъния се възстановяват, хубаво е човек да е запознат с правилата на финансовите пазари.

- Не мога да не ви попитам и за големия научен експеримент в Женева. Ще скара ли търсенето на божията частица учени и религия?

- Това, което прави ЦЕРН, е нормален опит да се опознае материалният свят. Тези търсения няма да скарат богослови и физици, така както полимеризацията не може да скара химиците и езиковедите.

Това, което физиците са решили да търсят и са нарекли Божия частица, изглежда е поредната предстояща да бъде открита микрочастица. Едно много, много малко късче от необятната вселена, за която човечеството знае все още твърде, твърде малко.

Не бива названието "божия" да ни заблуждава; Бог по определение е свръхсъщностен и недостижим. Има един-единствен начин Бог да бъде докоснат, "хванат". Бог се оставя да бъде докоснат от тези, които са достойни за това, както е казано: "Блажений чистий сердцем яко тии Бога узрят" - "Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога". Бог присъства в пълнота в тялото и кръвта на богочовека Иисус Христос, когото всеки вярващ може да приеме чрез светото тайнство евхаристия. В Божиите очи и в очите на ангелите хората, които се опитват да го намерят в реактор или в невидима частица, изглеждат нелепо с опита си да достигнат Недосегаемия.





"Стандарт"

Алчността ни разчовечва

Източник: Сайта на Църногорския монастир "Св.св. безсребърници и чудотворци Козма и Дамян Асийски"

Бившият финансов брокер йеромонах Никанор избра спасението на човешката душа пред управлението на парите

Руми Борисова

Монах коментира световната финансова криза, предизвикана от фалита на американските банки. В това няма нищо необичайно, защото духовникът е бивш финансов брокер, управлявал огромни парични потоци на световните финансови пазари. В един момент от живота си сегашният йеромонах Никанор от братството на манастира "Св. св. Козма и Дамян" край брезнишкото село Гигинци решава да прекрати кариерата си на финансист и да отдаде живота си на Бога. За фалита на американската банка "Лемън Брадърс" и последвалите събития във финансовата сфера в целия свят той говори с разбирането на специалист, но и с думи човешки. Според него в срива на световните пазари има и духовна причина. Алчността разчовечва хората, казва духовникът. Според него на финансовия пазар царят два греха, които непрекъснато си оспорват мястото в сърцата на хората. Единият е алчност, сребролюбие, другият е страхът, който е най-големият смъртен грях, защото тези които се страхуват по трудно устояват на изкушенията.

Сега йеромонах Никанор, наред със следването на ежедневното си монашеско правило, заедно с игумена на манастира архимандрит Евгений, се е отдал на възстановяването на западналата света обител. Познанията му за управлението на парите се оказват безспорно полезни за богоугодното дело.

Често го питат как и защо е избрал спасението на човешката душа пред управлението на парите. "В Светото писание се казва, че човек не може да служи на двама господари, към единия ще се привърже, другия ще намрази. Любовта към Бога, към духовното в мене надделя над интереса и привързаността към професията" - обяснява отец Никанор.

Йеромонах Никанор: Алчността ни разчовечва

- Фалитът на американската банка "Лемън Брадърс" повлече след себе си тежки последствия и вече в цял свят се говори за финансова криза. Какъв е вашият коментар като бивш финансов брокер?

- Трябва да се има предвид, че това, което виждаме да се случва с финансовите пазари по новините е само върха на айсберга. Ние си мислим, че нещо е довело до друго, а не виждаме отдолу и зад кулите много по-сложните процеси и всъщност съвсем други причини довеждат до някакво следствие. Първо се случва фалит на една банка , после се срива борса, след това се обявява, че на някого не му излизат инвестициите и ние си мислим ,че едното води до другото и третото. А най често има друга причина, която остава скрита.

- Трябва ли да се плашат хората от тези процеси?

- Хората не бива да си правят изводи, че нещата на финансовия пазар са толкова прости. Тези процеси са доста отдавна. Затова някои анализатори са се изказали вече, че не са изненадани. То няма как и да си изненадан . Още докато аз практикувах ние смятахме, че ще дойде кризата. Тя даже твърде много се забави. Повече от 13 години положението с недвижимите имоти и пазарът на ипотечни облигации никак не е розово. Задлъжнялостта на американската икономика и на американските домакинства отдавна е надхвърлила всякакви нормални граници и рамки.

- Обяснете моля, какво значи кредитна задлъжнялост? Какво се крие зад този процес?

- Това означава че човек в момента потребява своето бъдещо благосъстояние,т. е. ти очакваш, че след време ще имаш определени приходи, някакво ниво на благосъстояние, средства, които искаш сега да използваш - докато си още млад, както обичат да казват хората. А колко може да се потребява - колкото очакваме да печелим в някакъв бъдещ период.
Колкото повече днес взимаме на кредит, това означава, че толкова повече имаме очаквания от бъдещия ни икономически просперитет.
Това означава, че трябва да сме наясно на какво се дължи той и откъде ние взимаме парите си. Не като много хора в България, които са свикнали да взимат, без да са го заслужили. Повечето хора знаят, че каквото с ума си и с ръцете си изкарат, това е. Има два начина да изкараме повече - или работим повече като време или за времето, което работим, независимо каква работа-интелектуалана или физическа, да постигаме по-висок резултат.

- Но как е започнал този процес?

- В това голямо кредиране е заложено очакването за голям технологичен поврат, пробив в технологиите и производителността, които обаче ги няма. Ние сме мислили, че всеки един от нас ще бъде в състояние да си изработи голяма хубава къща във Флорида или на Хаваите - ако мислим от гледна точка на американците. Обаче 10 години след като е купена къщата се оказва, че доходите, заплата все още не е надхвърлила очакваното ниво. Така става невъзможно да се плаща, това което вече е потребено. От друга страна нещата се влошават и защото това са пазари, свободна икономика.

- На какво се дължи тази голяма заблуда?

- Ние всички мислим, че в бъдещето ще сме по-богати и се юрваме да купуваме. А пазарът е пазар. Увеличеното търсене винаги качва цената, защото предлагането, особено в този сектор отговаря поне с година закъснение. Ако сега трима искаме да си купиме къща, тя тепърва трябва да се проектира и построи и има отстояние във времето. А ако има готова къща , тя се продава на този, който плаща най- много. Това и в България ни е добре познато - цените на имотите се раздуват като балон, но балон, който се пука. Когато всички, които са искали да си купят, вече са купили, тогава няма какво да подържа цената на пазара. От друга страна идва моментът, когато много домакинства не могат да си покрият разходите по ипотеките , затова и заради падналия долар се наложи да се корегират лихвени проценти. Това веднага влияе върху плащанията на домакинствата, защото банките не постъпват почтено.
Банките могат много по-добре от един човек да направят сметка каква е перспективата за движението на лихвения процент в следващата и в следващите 10 години, защото имат нужната експертна мощ и информация.
Но банките не искат да отпускат на хората заеми с фиксирана лихва.
Избягват това нещо, защото ще им се наложи да носят лихвения риск.
Предпочитат да го прехвърлят на домакинството и се оказва, че хората са договорили ипотеки при едни лихвени проценти, а те после се покачват и в един момент хората не могат да плащат.

- Тогава какво се налага да се направи?

- Стандартната практика и процедура, когато не можеш да платиш е банката да стъпи във владение на твоя имот защото вземането ти е станало ликвидно. Тя е притисната от банковите регулаторни механизми, нужни да подържат съответен финансов баланс, който включва и резерв за лоши кредити като обем спрямо общата сума на активите и пасивите. Излиза на свободния пазар и продава, но няма кой да купува, защото всички са си купили. Цените падат и всички обезпечения се обезценяват. Може и само един случай да повлече цените надолу. Целият актив, на който банката е разчитала като обезпечение намалява стойността си примерно наполовина и се налага банката да привлича пари за компенсации.

- Как това познание е полезно за един монах?

- Строго погледнато никак не е полезно. Монахът си гледа духовния живот и спасението на душата. Монасите, бидейки хора занимаващи се с молитва натрупват само нетленен капитал и това е в обществена полза. В случая обаче, когато повечето манастири в България, във Велика и Голяма Русия и в съседна Румъния се възстановяват, хубаво е човек да е запознат с правилата на финансовите пазари, за да може по-лесно и по-леко да търси начини за финансирането на строителството. Ние, монасите нямаме друг начин освен да търсим помощта на тези, които реално могат да помогнат.

- Дали кризата във финансовата система не е резултат от това, че хората превърнаха парите във фетиш?

- На финансовия пазар царят два гряха, които непрекъснато си оспорват мястото в сърцата на хората. Единият е алчност, сребролюбие, другият е страхът, който също е смъртен грях. В "Откровението" Господ е казал, че за страхливите няма място в Царството небесно, защото няма да устоят пред изкушенията.Когато човек има страх Божи не го е страх от нищо освен да не обиди Бога. А няма ли страх Божи, той има страх от всичко - от най-малката микроба и бацил и страх за парите. В сърцата на хората има една непрекъсната борба. Искат да вземат повече и тогава пазарите нарастват, акциите поскъпват. Или пък се плашат, че ще загубят това, което имат и тогава продават, притеснени за парите си.
Хората всецяло са се отдали на трупането на пари и външно благополучие. Човек е принизил себе си до един придатък на икономиката и материалното. За него не е важно колко струва като човек, какво вътрешно достойнство има, което ще му помогне и когато е охулван и обиден той да не се жертва духовно и душевно, а да е спокоен. Интересува се само да изглежда като по телевизията, да кара скъпа кола, да има хубава къща, а не да надвие снобизма.

- Как вие бихте обяснили духовната причина за финансовите кризи?

- Хората са повярвали и живеят със съзнанието, че раят е тука на земята и сега в този живот. Докато са още млади те искат да получат всичко, което може да им осигури съвременната цивилизация като удобство, като разкош и лукс и то ако може за всички. От там е и това масово теглене на кредити, които да се изплащат в бъдещето. А банките нямат нищо против да ги дават.

- Алчност ли е това?

- Разбира се, но това не е само алчност. Това е загуба на смисъла на живота след смъртта. Това е разчовечване. Това е пълна подмяна на смисъла на човешкия живот и приравняването му не към животно, а към предмет. Ние ставаме част от икономиката, като петрола, като целулозата и стоманата, като чиповете и компютрите. Така и хората стават една от стоките. Скоро ще започнат да ни слагат номера и баркодове. И това ще го видим след някоя година. Ние доброволно се съгласяваме с това нещо. И тая ни стръв, тая жажда тук на Земята да получим, понеже рая е някъде там, води до неизменното осъзнаване или фалит и банкрут на част от тези, които се стремят към това. А тези които останат и успеят в тези мании, защото все пак някой успява да спечели, там пък Господ го вразумява с болести и страдания от друг характер. И ние разбираме, че Земята е отдел плачевний - място за плач и покаяние, а там трябва да бъде радостта и там да се стремиме към доброто.