ЗА ЧЕТЕНЕТО
Интервю на Мария Атанасова
Теодора Димова: Няма да участвам в гласуването
25.11.2008
Една от малцината по-млади български писатели, прескочили „балканския праг” на популярност; автор на пиесите “Без кожа”, “Кучката”, “Любовници”, “Змийско мляко”, “Невинните” и др., поставени в различни театри в страната и чужбина, и на романите “Емине”, “Майките” и “Адриана”, преведени на няколко езика. През 2006 романът й “Майките” получи Голямата награда за източноевропейска литература на КултурКонтакт, Австрия, и Wieser Verlag.
Вярно ли е, че до 27-годишна възраст късахте всичко, което пишехте, но накрая се предадохте – каква беше тази съпротива, инстинкт за самосъхранение, някакъв страх?
- Сега си мисля – много правилно не съм искала да се захващам с този път. Много правилно съм се съпротивлявала така яростно на писането – инстинкт, инстинкт за самосъхранение. За да бъдеш писател се изисква силен характер и воля – ако ги нямаш, историите, които пишеш, ще минават през теб като валяк и в крайна сметка ще те унищожат. А тогава не знаех дали притежавам тези характер и воля.
Казвате, че „писането не само че не е безобидно, а е много опасно занимание, с което е трудно да се справиш” – защо, какво преживяване е писането, създаването на истории и герои, каква е природата на тази страст и може ли тя да бъде разказана, описана с думи?
- Много пъти съм се опитвала да го описвам, особено при срещи с читатели, защото това като че ли е най-интересното – някаква тяга, след която вървиш, тя те кара да пишеш, ти само я захранваш с материал, само изпълняваш нейните указания, само не трябва да бъдеш ленив, само не трябва да се укриваш. Ако тази тяга я няма по време на писането, в готовия вече продукт липсата й е чудовищна и тази липса отблъсква читателя, защото е осезаема и грозна.
Когато се опитвате да опишете състоянието на писане, обикновено го изразявате като „разраняване”, „възпаление до крайност” на чувствата, на личността – не се страхувате да говорите за това, но защо все пак човек се подлага доброволно на подобно изпитание?
- Разсмивате ме истински! Разсмивате ме, защото това е въпросът, който непрекъснато си задавам – човек би могъл да преживее живота си толкова по-безгрижно и спокойно! Но това е свързано, очевидно, с пътя, съдбата, изпитанията, през които трябва да преминеш на тази земя. Нямам друго обяснение за тази иначе пълна нелогичност.
Някои от читателите в „Голямото четене” формулират страстта си към книгата като „моят друг живот”, „моят истински живот”, или като „единственият ми живот” – а как писателят, Вие, формулирате тази страст?
- Писането и четенето са двете страни, според мен, на една и също монета – недостиг, недостатъчност, непълнота на живот. Ако бяхме малко по-съвършени, малко по-себедостатъчни същества, нямаше да имаме нужда нито да четем, нито да пишем. Както светците. И някак съм сигурна, че техните молитви означават много повече за света, отколкото цялата литература.
Занимава Ви всичко, което се намира извън и след границите на биологичното човешко съществуване – какво има там? Рани, несигурност, страх, болка, отчаяние, вина, тъмнина?
- Да, всичко това, което казвате, и чувството за Христос. Но това е много дълбок въпрос, много съкровен, трудно ми е да говоря.
Българската национална телевизия започна кампанията „Голямото четене”, за да защити и популяризира книгата и четенето като жизнена необходимост и висша ценност на човешката цивилизация – вярвате ли в ползата от това начинание и гласувате ли заедно с останалите десетки хиляди българи за любимия си роман?
- Разбира се, че поздравявам БНТ за тази кампания, правена с финес, вкус и чувство за мярка. Смятам дори, че тя е нещо безпрецедентно на фона на ужасите по националните телевизии. Сигурна съм, че дори няколко човека да заговорят повече за “Железният светилник”, вместо за Румен Петков - ще е постигнала целта си. А както прочетох – човеците не са няколко, а над 50 000. И това ни изпълва с оптимизъм!
Понеже всичките Ви интервюта започват с представянето Ви като дъщеря на Димитър Димов, реших да избегна тази тема в нашия разговор, но ето че накрая не устоях на изкушението да Ви попитам: ако българските читатели изберат роман на Димитър Димов – ще изпитате ли малко ревност?
- Не, каква ревност! Та аз съм влюбена в неговите романи – “Поручик Бенц”, “Осъдени души”, “Тютюн”. Но след дълго мислене реших, че няма да участвам в гласуването. Според неговите правила, това би било недопустимо – точно защото съм негова дъщеря.
Интервюто с оригинално заглавие "Теодора Димова: Няма да участвам в гласуването" е копирано от сайта на БНТ с адрес:
http://chetene.bnt.bg/bg/interview/view/5
Изображението е копирано от адрес:
http://www.novinar.net/?act=news&act1=det&stat=center&mater=MTY5ODsyNw==
Няма коментари:
Публикуване на коментар