За магизма в Църквата

презвитера Александра Карамихалева,
Църковен вестник

Влизате в храма и виждате жена, която стои в идеалния център, в подкуполното пространство, с вдигнати ръце и вперен в купола поглед. Какво прави тя? Моли се екзалтирано? - не, “зарежда се”! Някой й е казал, че точно под купола “енергията” е най-силна, дори е чела, че това е установено с научни измервания.

Ако сте по-наблюдателен, ще забележите доста сложна система, по която повечето влизащи в храма палят свещи и се покланят пред иконите: една свещ тук, другата – там, третата на свещника в ляво… Броят на свещите и мястото на поставянето им е точно определен, поклоните, редът, движенията… всичко е като странен ритуал без никакво място за импровизации. Да не дава Господ нещо да се обърка: свещта им да угасне, да се изкриви, някой да им се изпречи на пътя…!


Ще видите други християни да правят някакви странни въртеливи движения по богослужебните одежди на преминаващите покрай тях духовници, подобни на движенията, с които опипват иконите. Какво правят? Молят се? И те се “зареждат”.


Същата причудлива вяра ще заведе тези богомолци и на други “силноенергийни места”: запустяло езическо капище, извор, скала, старо дърво… за да се зареждат и там.


С какво се зареждат, що за енергия е това и защо им е? Ако ги попитате, едва ли ще чуете отговори като: за очистване от греховете, за спасение, за възсъединяване с Бога , лично обожение, освещаване на човешкото ми естество…


Отговорът най-вероятно ще е: за здраве и успех.


За жалост мнозина от пристъпващите в храма имат същото отношение и към тайнствата на Църквата. Кръщават се, венчават се, изповядват се и се причастяват - за здраве и успех. И светената вода, и иконите, и върбовите клонки, и ореховата шума, и причастието – всичко е за “добра енергия”, за здраве и успех. Придава се изключително значение на броя, реда, количеството, мястото… Всичко това говори за неразбиране за това как действа Божията благодат, кое е важното и кое – второстепенно в живота на християнина.
Болшинството от българите, които днес заявяват себе си като православни християни, не познават истините на вярата си. Те макар и кръстени, са си останали невъцърковени, и прибягват до “услугите” на Църквата само при изключителни случаи. Техните представи за православната вяра са изградени под влиянието на електронните медии и популярната преса и представляват странна смесица от фолклор, народни традиции и откъслечни познания за окултизма, плод на личните им “духовни търсения”. Тези, изпаднали в трудна житейска ситуация хора, обикновено идват в храма напътени от “една много вярваща жена” или “една жена, която не е врачка, но много познава”. Тя им е казала точно в колко и в кои храмове трябва да отидат, колко свещи трябва да запалят, пред иконата на кой светец какъв дар да оставят, какви молитви да им прочете свещеникът и колко пъти… Водени от нуждата, тези хора идват в храма и се стараят да изпълнят стриктно всичко, което им е заръчано, та чудото да стане.


За жалост, в усърдието си да не объркат нещо, тези хора не влизат в храма като в дома на своя любящ Баща, а като в приемна зала със сложен непонятен протокол. Обикновено, ако на такъв човек свещеникът обясни, че всъщност е нужно съвсем малко: да откриеш чистосърдечно пред Бога затруднението си, да Му се довериш, думите на свещенослужителя се приемат с недоверие – прекалено просто им се струва, за да има нещо общо с религията или пък прекалено сложно, поради объркващата си неопределеност…


Църквата има своите традиции, определени порядки, към които дадена църковна общност се придържа, но те в никакъв случай не са с абсолютен характер и не са догматически-задължителни. Тези традиции нямат пряко отношение към спасението ни, следват се без дълбока вътрешна убеденост и основание, а просто защото “така се прави”, “така правят другите”, “така са правили дедите ни”…

Поради слабо познаване на духа на Православието и неспособност да се отличи същността от външното, духа от формата, главното от второстепенното, много християни се объркват, като виждат различни обичаи в различните църковни общности. Ще ги чуете да казват например: “Питам в еди какъв си случай мога ли да ходя на гробищата, може ли да се яде това или да се върши онова в този и този ден, а един свещеник ми казва едно, друг – друго. Един свещеник прави така, а друг – така – на кого да вярваш?” Подобно разминаване в практиката, макар и да е без каквото и да е съществено значение за спасението, кара такива неукрепнали и не познаващи вярата си християни да не вярват на никой свещеник. Освен на някоя “много вярваща жена”, която винаги знае точно какво, как и кога трябва да се направи. Около всеки храм има такива “много вярващи жени”, които по-добре от свещеника знаят кое как се прави.


Към благодатта и към сакралния живот в Църквата, отношението на много от редовните енориаши и на повечето влизащи инцидентно в храма, е магическо. За разлика от истинската вяра, която указва как човек да промени себе си и своя живот, за да пребъдва в съгласие и единение с Бога, за магическото съзнание важно е кое как трябва да се направи, за да получиш желаното. За магизма целите винаги са земни: здраве, материално благополучие, успех в личен и професионален план, отмъщение…, а постигането им не зависи от духовно-нравственото състояние, силата на вярата, чистотата на сърцето или етичността на желаното и Божията воля, а от външната форма, от правилното извършване на необходимите действия, от обреда.


В подобно разбиране за сакралния живот на църквата се корени прекомерното значение, което отдават християните на това: свещеникът добре ли е наръсил тях и предмета, който освещава, малка или голяма частица от Тялото Христово им е дал при причастяването, спазен ли е прецизно редът в храма и при обреда, колко и какви храни трябва да се приготвят, колко свещи трябва да се поставят, как да се нарекат, как да се запалят, кога трябва да се прекръстиш, кога трябва да се поклониш, да се изправиш… по време на службата…


Ако се допитате до редовните богомолци в храма, ще се изумите какво огромно количество от правила и важни неща има, за които нищо не си чувал по време на богословското си образоване.


Според православното разбиране Бог е Личност, разумна и любяща, а не несъзнателна сила, която можем да направляваме със система от сакрални действия и заклинания. Бог е наш Отец, милее и се грижи за нас и за Него е по-важно всяко движение на сърцето ни, от движенията на ръцете, устата и тялото ни. А благодатта Божия осенява призоваващото я с чиста вяра сърце, независимо къде и в каква поза сме застанали. Не само от самото напръскване, от веществото се освещаваме ние и вещите ни, а главно от Божията снизхождаща благодат и нашата воля да осветим целия си живот, всичко, сами себе си и целия си живот на Христа Бога да отдадем.


“Външната страна на църковния живот има смисъл и принася полза само когато тя се съединява с изпълнението на евангелските заповеди и с покаяние, когато подпомага себепознанието, смирението, осъзнаването на неспособността ни да станем християни без Божията помощ” (проф. Осипов).


Езическата вяра в амулетите, в предмети заредени с някаква сила, която предпазва човека от зло се прокрадва у християните като вяра в магическото действие на осветените предмети. Чантите, портмонетата и домовете на нашите християни са пълни с памучета, докоснати до мощи на светци и икони, парцалчета от ризи, иконки, кръстчета, опаковчици с пръст от свети места, листенца, клончета, шишенца и цели туби с вода от аязма от всички краища на света, елей, броенички…


Макар православието да поощрява почитта към светините и благоговейното отношение към тях поради разбирането че Господ ги е осветил, трябва да е ясно, че всички тези предмети не освещават и пазят от зло сами по себе си, автоматично.


Християнството е Христоцентрично. Всичко в него трябва да води към Христа Бога. Ако даден предмет спира вниманието ни върху самия себе си, а не отвежда човешкия дух към Христа, то той колкото и да е свещен, се превръща в идол, във фетиш. Ако светините не насочват вниманието ни към Онзи, Който освещава, към Онзи, за Когото казваме “Само Ти си Свет, само Ти си Господ!” (вж. Литургията), ако не издигат сърцето ни “нагоре” към Господа и не ни карат постоянно да дерзаем да бъдем свети, както Господ Наш е Свет, то празна е вярата ни (вж. Лев. 11:44; 1Петр. 1:16).


Влиянието на езичеството с неговите отделни тясноспециализирани божества прозира и в отношението ни към светиите, когато към един светец се обръщаме при пътуване, към друг при загубена вещ, към трети при главоболие. Пред една икона отслужваме молебен за раждане, пред друга, при алкохолна зависимост, пред трета - при безплодие… Всъщност Господ е дал на всички светии еднаква власт да приемат молитвите ни. Можем при всички обстоятелства да се обръщаме към когото и да е от светиите, уверени в тяхното застъпничество за нас и нашите нужди пред Божия престол. Не иконата ни помага при едни или други обстоятелства, а Христос по молитвата на светията и по вярата ни.


В крайна сметка нито благочестието само по себе си, нито поръчването на треби, приношенията, жертвите, нито поклонението пред светините, посещението на далечни параклиси и аязма и скъпоструващи поклонения в чужбина в търсене на чудеса ще ни ползват, ако пропускаме да забележим и съпреживеем най-голямото чудо, което се случва на всяка Литургия в енорийския ни храм. Стриктното спазване на правилата няма да ни помогне, ако не отворим широко вратите на сърцето си пред Господа, ако не дерзаем да се осветят ума ни, чувствата ни, плътта ни – целите да се проникнем от Христовото присъствие и да станем причастници на Божието битие. Ако „сами себе си и целия си живот на Христа Бога не отдадем” (вж. Литургията). | Църковен вестник, бр. 16, 2008 г.