ЗАДУШНИЦА

От дълбока древност почитта към мъртвите и грижата за задгробния им живот са част от всеки религиозен култ. Историята, археологията и етнографията познават най-различни ритуали и обреди, свързани с това почитание. То разкрива заложената у човека първична вяра в съществуването на "другия" живот - животът след смъртта.

Какво Бог иска от нас като християни във връзка с тази почит и грижа към починалите? Християнската вяра в задгробния живот и почитта към мъртвите се основават на учението на Господ Иисус Христос и най-вече на славното Неговото Възкресение, заради което вярваме и във всеобщото възкресение на мъртвите в определения от Бога ден. Затова и богоречивият апостол Павел, в своето послание до християните в Солун, като ги уверява, че думите му са „чрез слово Господне”, а не някакви негови лични, им описва така бъдещото всеобщо възкресение: Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда. Защото ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него. Прочее, това ви казваме чрез слово Господне, че ние живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим починалите, защото Сам Господ с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха, и така винаги с Господа ще бъдем. Прочее, утешавайте се един други с тия думи.(1 Сол.4:13-18)

Християнското учение определя земния живот на човека като подготовка и път към Небесното отечество. Тялото на човека е храм на Светия Дух и съсъд на безсмъртна душа. Смъртта е само временна раздяла на душата с тялото – състояние, в което всички починали ще дочакат Възкресението. При погребението тялото се връща в земята, от която е взето. Но подобно на зърното, което, попаднало в земята наесен, дочаква пролетта, за да даде живот на цял нов клас, така и човешкото тленно тяло положено в земята, ще дочака Пришествието на Възкръсналия Христос, за да се облече в нетление и да получи вечен живот.

Да, трудно ни е да приемем нещо невиждано от нас - мъртвите да възкръснат! Не по-малко трудно е било това и за християните от град Коринт, заради което са заслужили и упрек от св. ап. Павел и който упрек ние чуваме на всяка панихида: „Братя, ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви? (1 Кор.15:12) Но нали именно вярата спасява? Нали вяра в Бога и в Неговото Всемогъщество иска Бог от нас? Затова, възлюбени, когато решим да потърсим Божествените истини ще трябва да проявим не само склонност към знание, но в голяма степен и доверие към тях, когато ни се преподават в Църквата. Само така ще ги възприемем и със сърцето си. Защото само с разума не е възможно да се разберат истините на вярата; тя се основава на доверието ни в Спасителя, в думите на светите апостоли и праведници, чрез които е говорил Сам Бог.

Както вече се спомена, фундаментална истина на християнската ни вяра и учение е Възкресението Христово. Всички ние, които сме приели тази вяра чрез Светото Кръщение и които се наричаме православни християни, за нас не би трябвало да има съмнение в евангелското свидетелство за това изключително събитие. Защото "ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него" (1Сол. 4:14). И още: "Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра" (1Кор. 15:14). За важността на вярата във Възкресението и задгробния живот като неотменима част на християнското учение, говори и фактът, че в Символа на вярата (325-381г.) за това са определени специални текстове - членовете 11 и 12: "Чакам възкресение на мъртвите, и живот в бъдещия век."

Това изключително събитие е предречено не само в новозаветните текстове. Бог промислително ни е обещал възкресението и чрез старозаветните пророци: например чрез светия пророк Иезекиил, чието видение е описано в глава 37 на неговата книга - съставна част на Стария завет. Пророкът вижда поле, изцяло осеяно с човешки кости. На въпроса на Господ Бог, дали ще оживеят тези кости, Иезекиил отговаря, че само Той Самият знае това. Тогава Господ се обръща към пророка с думите: "Тъй казва Господ Бог на тия кости: ето, Аз ще въведа във вас дух - и ще оживеете. Ще ви дам жили, ще направя да израсте на вас плът, ще ви покрия с кожа и ще въведа във вас дух, - и ще оживеете и ще познаете, че Аз съм Господ" (Иезек.37:5-6). В пророческото видение Божието слово се изпълва на дело и човешките останки оживяват. Това пророчество красноречиво показва, че именно под въздействието на Божието всемогъщество, телата на починалите ще се съединят с душите си, и така ще оживеят.

Но ако все пак не ни достига вяра, за да приемем това, да извикаме на помощ разума…Колко неща около нас, наглед мъртви, оживяват пред очите ни! Погледнете как през пролетта всичко се възражда за нов живот. И колко разпръснати наглед неща се събират отново в дивна организация. Като си помислим, можем ли да посочим някъде около нас в Божието творение пример на истински хаос?! Интересен е следният случай с Исак Нютон. В разговор със свои гости, той засегнал темата за възкресението на мъртвите. Някои изразили съмнение, че това изобщо е възможно. "Кой и как ще събере пръснатия прах от умрелите тела, за да направи нови тела за душите?" - питали те. Започнали препирни. Нютон мълчаливо взел шепа железни стърготини, смесил ги с пясък и попитал : "Кой от вас може да отдели железните стърготини от тази смес? "При настъпилото всеобщо недоумение ученият взел един магнит и разбъркал с него сместа. Скоро по магнита се прилепили всички железни частици. "Онзи, Който е дал силата на този магнит, нима не може да извърши нещо по-велико върху нашите души, та когато дойде времето, те да се облекат в предишните, но обновени вече тела при възкресението?"

Какво, обаче, ще стане с хората, които доживеят до Второто пришествие на Христос? Св. апостол Павел, комуто Бог е дал да види бъдещия свят, описва така тяхната съдба: "Всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим" (1Кор.15:51 - 52). Това предричане означава, че всички хора, които са живи във времето на всеобщото възкресение, ще станат безсмъртни; техните тленни тела ще се изменят в нетленни, каквито ще бъдат и телата на възкръсналите покойници.

Тогава не само хората, но и целият ни познат и видим свят ще се измени от тленен в нетленен, както свидетелствува св.ап. Петър: „А сегашните небеса и земята, съхранявани от същото слово, пазят се за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци. Едничко това да не отбягва от вниманието ви, възлюбени, че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години - като един ден. Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние. И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем; тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят. И тъй, понеже всичко това ще се разруши, какви трябва да бъдете в свят живот и благочестие вие, които очаквате и желаете скорото дохождане на Божия ден, за който пламналите небеса ще се разрушат, и разгорелите се стихии ще се стопят? Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда. Затуй, възлюбени, като очаквате това, постарайте се да се намерите пред Него в мир, неосквернени и непорочни; и дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, (2Петр.3:7-15).

Какво, обаче, се случва с душите на покойниците и в какво положение се намират те до възкресяването им? Нито душите на грешниците в ада, нито душите на праведниците в рая получават пълно и окончателно възмездие веднага след смъртта си. Тогава те само предвкусват бъдещия си вечен живот. А какъв ще бъде той, ще се реши едва след възкресението на телата. Това е така, защото човек се състои от тяло и душа, и в неговите дела - добри или лоши - участвуват и тялото, и душата. Затова възмездието се отнася и до двете, и праведният Божий съд е отреден за времето след възкресението и на телата. В църковното предание са съхранени много случаи за избавление на грешници от ада по молитвите на живите. Затова светата Църква е определила молитви и обреди и за починалите. В тях духовниците, които са призвани от Бога да бъдат посредници между Него и хората, изричат и извършват всички символни и мистични думи и действия. Чрез тях може да се измоли Божията милост и прошка за душата на починалия. Това става при църковните обреди: опело, панихида, трисагий и т.н. Разбира се, ние трябва да се молим за покойните и в своите частни молитви, извършвани в домовете ни, както и да даваме милостиня на бедните, защото тя извънредно много помага за облекчаване задгробната участ на починалите. Трябва, обаче, при всякакви обстоятелства да избягваме извършването на каквито и да било нехристиянски действия и обреди, за които сме чували, или са ни казвали, че "така се прави". Като кръстени в Христовата вяра, и като членове на Христовата Църква, нямаме никакво оправдание да смесваме нейната обредност с нехристиянски вярвания и действия. В противен случай можем да станем виновници за задгробната участ на нашите починали, да ги натъжим със своите суеверия. За да не става това, ще трябва да даваме своето доверие там, където трябва, и да слушаме този, който е призван да ни поучи. Когато тленното ни тяло боледува, при инженер ли отиваме, или при адвокат, или артист? Не, но веднага търсим лекаря, защото той е призван и научен да се грижи за здравето ни. Колко повече това трябва да се отнася до грижата за безсмъртната ни душа, която често пъти безотговорно поверяваме в ръцете на непризвани и неуки „лечители”.

Задушница пред Великия пост

"Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи" (Лук. 20:38).

Тази задушница е в събота, пред Неделя Месопустна (Месни заговезни). Църквата чрез нас, своите членове, се моли за починалите свои чеда и е определила нарочни дни за това - съботите - в спомен на Великата събота преди Възкресение и задушниците, каквато е тази пред Великия пост. На тая събота е Задушница, защото на следващия ден, Неделя на Месни заговезни, с Евангелско четене се припомня картината на Страшния съд. През седмицата след тази неделя християните се подготвят за бъдещия пост, като се въздържат от месна храна. Великият пост започва от понеделник след сиропустната неделя – (Сирни заговезни).

Какво е редно и прилично да извърши християнинът в деня на Задушница?

Православната традиция изисква на този ден да посетим местата, където са погребани нашите родственици и приятели и да се помолим за спасението на техните души. Ние вярваме, че нашите починали близки продължават да живеят с душите си и че връзката между нас и тях не се прекъсва с това, че те телом са се отделили от нас.

Ако нямаме физическата възможност да сторим това (ако те са погребани в друго населено място), то най-добре е да запишем имената им в близкия православен храм, където да се споменават в Св. Божествена литургия. Залисани в житейските си грижи, ние често забравяме за нашите скъпи покойници. Не им отдаваме дължимата почит, рядко ходим на гробните им места. А дали се молим за тях? Всеки християнин трябва да знае, че тези души имат нужда от нашата обич и внимание и най-вече - от нашите молитви. На Задушница най-добре е на гроба на покойния да бъде извършена заупокойна молитва от свещеник. И да не забравяме, че приносите, които носим на гроба, не се явяват храна за починалите, от каквато те нямат нужда, а се раздават в тяхна памет. Раздавайки от нея помежду си и на бедните, ние даваме и материален принос към молитвите си, а и подавайки някому от нея, очакваме и неговата молитва, Затова е прието, когато приемаме такъв принос да речем с вяра: „Бог да прости!”/span>

Св. благоверен княз Александър Невски (Алексий)

Тропар

Пречестна клонка от благочестив корен си бил, блажени Александре;
Христос те яви като Божествено съкровище за руската земя,
нов преславен и богоприятен чудотворец;
днес събрали се с вяра и любов, с псалми и песнопения, радвайки се, славим Господа.
Него моли да спаси този град, държавата на твоите сродници да бъде богоугодна
и да се спасят всички православни християни.

Основният празник на св. Александър Невски е на 23 ноември.

На 30 август 1724 г. руският император Петър Първи тържествено пренася мощите на Св. Александър Невски в новата руска столица Петербург и така се установява вторият празник - 30 август, пренасяне на светите му мощи. В същия ден Руската църква празнува намирането на мощите на светия благоверен княз Даниил Александрович Московски (през 1652 г.), които почиват в Московския Данилов манастир. Паметта на княза се чества на 4 март, в деня на преставянето му (Св. Димитрий Ростовски).

През 1924 г. на 30 август е осветен храм-паметникът "Св. Александър Невски" в София, който след възстановяването на патриаршията ни през 1953 г. е избран и за патриаршеска катедрала.

Св. Александър Невски е роден през 1220 година. Живял по времето, когато руските земи били под татарско владичество. Св. Александър бил княз на Новгородската област. По време на неговото управление шведският крал с многобройна войска се отправил на поход срещу Новгород. Княз Александър поел защитата на града си, като възложил всичките си надежди за победа на Бога. Двете армии се срещнали при р. Нева. Новгородският княз с Божия помощ удържал славна победа, за която бил наречен "Невски".

По-късно св. Александър бил утвърден от татарския хан за велик княз Владимирски, Киевски и Новгородски. Тогава той станал единствен защитник на православната вяра и народа против татарите. Но св. княз действал не с меч, а с мъдрост и търпение. Св. Александър управлявал десет години и за това време направил много добри дела за вярата, Църквата и народа. Св. Александър Невски предал Богу дух на 14 ноември 1263 година на 44-годишна възраст. Бил погребан в съборната църква в манастира "Рождество Богородично", близо до гр. Владимир. На гроба му ставали множество чудеса. При император Петър Велики мощите на св. Александър били тържествено пренесени в Петербург и положени в построената в негова памет Александро-Невска лавра.

При посещението в Москва църковната делегация, водена от Българския патриарх Максим, получи безценен дар ­ частица от мощите на св. княз Александър Невски. Великият руски княз се прославил като смел защитник на православната вяра и своя народ от нашествията на татарите. В края на живота си пожелал да приеме монашество. Мощите му се съхраняват в Александро-Невската лавра, където извършват много чудеса. На 18 октомври 1998 година, след св. Литургия, с тържествено литийно шествие от Синодалната палата, богато украсената ракла с частицата от мощите на светеца бе пренесена и положена за поклонение в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски".
Вижте повече на http://www.pravoslavieto.com/life/11.23_sv_Al_Nevski.htm

Грапави размисли за поста

За поста и за това, защо трябва да го спазваме, в православната литература е писано много. За това, че въздържанието укрепва духовните ни сили, че ограничава похотите ни и т.н. Отците на Църквата не са пожалили сили да ни увещават за нуждата и полезността на поста, въпреки че постът е богоустановен акт на благочестие. „Бог е заповядал, за мое спасение и духовна полза, а аз се стремя да изпълня” ми се струва достатъчна мотивация. Постът е проява на послушание към Христовата Църква. Послушанието е акт на смирение и приемане на висш авторитет; изпълняване на заповед без разискване трябва ли или не трябва да се дава. Простата логика подсказва, че ако Църквата е Христова, а Христос Е Господ и Бог, то тя, Църквата, знае защо дава тази заповед. Човешката гордост ни внушава да мислим себе си по-скоро като праведни, нежели грешни. Оттам за нас става по – лесно да оспорим една заповед, да я обявим за анахронична, или от човеци дадена, отколкото просто до признаем своята слаба воля да я изпълним. Като забравяме, че често Бог изисква от нас просто да Му повярваме, ние настояваме непременно да бъдем придумани, колко е нужно и полезно за нас това или онова.
Доста често проявяваме високоумие и хитруваме пред Бога и ближните си. Вадим цитати за „духовния аспект на поста”: „Колко повече е важно в постния период да не осъждаме и мразим...” (Сякаш през останалото време това ни е позволено?!) Ние хората, когато грешим, по подобие на дявола се опитваме да въвлечем и останалите в своя духовен недоимък. Като видим, че някой съвестно изпълнява предписанието на поста, вместо да го облажим тайно и да се поучим от него, или поне да признаем пред себе си и Бога своята слабост, започваме да редим декларации от типа: „По-добре да изям две кюфтета, отколкото един човек!” (Демек – „да се изнервя от глад и да осъдя ближния си”) Хич и не забелязваме, че докато мрънкаме оправдания пред постещия си събрат, всъщност се величаем пред него, че ние живеем вярата си „духовно” а той – номинално и буквоядски.
Съществува вероятност да изпаднем и в друга (крайна) духовна ситуация – Като видим, че постим без затруднение, вместо да прозрем, че Бог проявява милост към нашата слабост и ни предпазва от падения, ние се захласваме по своята „святост” и започваме сами да си „вдигаме летвата”. Дяволът тогава ни обгражда със специално внимание. Ние бележим такива невероятни „духовни” рекорди, че надскачаме изискването на Църквата и съществува реална опастност да я презрем и дори – да изпаднем от нея. Душеспасителното послушание изисква да се стремим точно да изпълним, а не да „пре-изпълним”, за да не изпаднем в прелест.
- Как да постя?
- Пише го в типика.
- Кой трябва да пости?
- Ти. Останалите не са твоя грижа. Ако Бог те е поставил родител, учи децата с личен пример, но бъди снизходителен и внимавай да ни ги развратиш с крайности. Не ги насилвай да постят, но внимавай да не изпуснеш момента, когато ще пожелаят да те последват. Не бъди назидателен към ближните си, които още не са стигнали до твоя подвиг. Понасяй своя подвиг на тайно, но внимавай - да не би да се срамуваш от своята вяра в тоя прелюбодеен свят, та затова да криеш. Щом видиш, че се налага – свидетелствай. С Божия помощ - леки и спасителни пости!

свещеник Георги Георгиев

Християнският светоглед.

свещ. Георги Георгиев


„Аз съм човек. Заедно с цялото човечество съм създаден от Бога. Заради нас Бог създаде и устрои останалото творение и ни го повери, за да живеем в него и да го пазим, като съблюдаваме заповедите Му и не противопоставяме своята свободна воля на Неговата. Създал ни е по Свой образ, като е заложил в нас и неустоим копнеж да Му се уподобяваме, защото Той е свят и копнежът ни е по тази святост. Заради прародителски грях човешката природа се е поотдалечила от Божия образ и е затруднена в постигането на Божието подобие и святост, но милостивият ни Създател ни е обещал да ни въздигне и помогне, заради което и сам Той се е родил човек, показал ни е пример за непорочен живот, претърпял е доброволно смърт и е възкръснал, обещавайки и на нас възкресение. Устроил е и поддържа Църква (събрание), в която Той неотлъчно пребивава и се грижи за нашето духовно възстановяване, заедно с Пречистата Богородица, ангелските сили и светците – хора като нас, прославени от Него в святост, за да следваме техния пример.
Лично за мен е първостепенно важно да търся и постигам Божието подобие, подпомогнат от Него, и непрестанно да изчиствам вредните последици от собствените ми и на цялото човечество грехове, докато съм жив на земята. Защото, когато напусна този свят и се изправя пред моя Създател, ще бъде късно. Не знам колко време ми е отредил за това, но от опит знам, че ако положа малко усилия, Той ме възнаграждава с блаженството, към което е насочен и моят копнеж. Харесва ми да съм в Доброто и силно желая това да продължи вечно, да не е временно. Чувствам и вярвам, че и аз съм създаден за вечност. Искам, много искам да пребивавам в моята вечност с моя Бог! Стремя се да правя всичко възможно, за да го постигам, и съм сигурен, че Бог ще ми даде сили и за невъзможното.
Аз съм християнин. Наричам се така по името на моя Господ Бог Иисус Христос. Моля се на моя Бог и душата ми се радва от общението с Него, но Той е предвидил за нас, хората, да се събираме, за да отправяме заедно молитвата си към Него в Неговата Църква. Църквата е събранието на всички християни. За тази цел сме си построили и устроили храм. Когато сме заедно в Божието име, и сам Той е сред нас. Както Бог е приканил мен да съм християнин, така е призовал други като мен за Свои свещеници. Свещеникът предстои с нас пред Бога и извършва Тайнство, чрез което сам Бог става достъпен за нас, а ние самите се богоуподобяваме, като пребиваваме в любов помежду си, както и Той пребивава в съвършена любов към нас. Църквата Христова ни съпровожда през целия ни живот, за да можем да прекараме всеки даден ни миг като истински Христови последователи. В Нея сме кръстени в името Христово, като сме получили печата на Светия Дух, който укрепява нашите душевни сили в борбата ни със злото. В Църквата чрез свещениците получаваме опрощение на греховете си, както и сили да не затъваме в тях. За да укрепваме духовно, доста често постим, като се въздържаме от някои земни привързаности. Ако решим да свържем живота си в семейство, в Църквата получаваме от Бога благословение и сили за съвместния си живот. А като напуснем този свят, Църквата се моли за нас, чрез хората, у които сме оставили своята любов. Но преди всичко в храма на Църквата се извършва светата Евхаристия (благодарствена служба), като самият богослужебен чин е точно определен и се нарича литургия (общо дело, обществена служба). В нея, водени от свещенството, измолваме Дух Свети над предложените хляб и вино, като така получаваме възможност да се при-общим необяснимо за нас с Господ Иисус Христос за своя полза – всеки според своята нужда. Молим се и за целия свят, като вярваме, че и просиялите в святост наши събратя – светиите, се застъпват за нас самите. Аз и всички останали християни полагаме усилия да придобиваме християнски добродетели, за да живеем в богообщение. Опитваме се да умножаваме знанията си относно нашата вяра, за да можем заедно и без противоречия и грешки да я изповядваме. Така са правили всички наши предци – усърдно са изучавали и правилно са изповядвали своята вяра, затова и се наричаме право-славни. Защото славим Господа правилно. Длъжни сме да пазим вярата си чиста и печата на Св. Дух неповреден, за да не изпаднем в окаяно положение като общност и Бог да отвърне от нас Своя Дух. Ако пазим нашата апостолската вяра, това няма да стане. Затова и се молим така: „Господи, Който си изпратил Пресветия Твой Дух над твоите апостоли, Него, Благий Боже, не отнимай от нас, но обнови нас, които Ти се молим”.
Аз знам, кога в нашия храм се извършва общото богослужение и се старая да ходя на него редовно и навреме. Макар да знам, че ако пропусна да отида, цялата Църква се моли и за мен, се старая и аз да дам своя принос в това общо дело. По причина че е важно за мен да съм в хармония с общия ред по време на светата Литургия, аз се старая да изучавам как да се държа в храма по време на службата, за да принеса полза на себе си и другите и да не ги възпрепятствам, защото те имат същия стремеж. Научих се да внимавам в думите, които свещеникът произнася, за да може моята молитва да е част от общата.
В света, който ме заобикаля, се опитвам да живея като истински Христов последовател. Това прави живота ми тук труден. Стремя се към благополучие и щастие в този свят, но не желая да ги получа с цената на това, да отстъпя от Бога. По тази причина успехът и благоденствието стават второстепенна ценност за мен. Надявам се в деня, когато всички ще бъдем възкресени за вечен живот, да получа дяла на избраните в Царството Му.”


Горният текст представлява опит с пестеливи думи да се изобрази един християнски светоглед с елементи на вероизповед. Светогледът, както знаем, е система от възгледи, която ни обяснява нашето място в света. Той включва и йерархия на ценностите. Светогледът не може да се „сглоби” от лъскави парченца идеи, щипнати оттук-оттам. Или ако може, то не би било светоглед, а постмодерна идейна бутафория.
Повечето затруднения в отношенията между свещеника и някои християни е заради отсъствие у тях на християнски светоглед, както впрочем на какъвто и да било изобщо. Защото, ако човек е например инославен или атеист, то той не би ходил в християнски храм и недоразуменията биха се избегнали. Хората, които се чувстват призовани в храма чрез благодатта на своето кръщение, но нямат правилните очаквания, се поставят в невъзможност да приемат това, което там се преподава. Например, те не разбират и никога не научават какво представлява като текст и дух светата Божествена литургия не заради друго, а защото не смятат за ценно да узнаят това и да се впишат в богослужбата. Последицата е, че те не оценяват важността и смисъла на самата богослужба, както и мястото на свещеника в нея. И тогава идват въпросите: „защо попът влиза и излиза с едни чаши, облечен в тези дрехи; защо дърпа и спуска тия завеси; защо не ми дават да ходя из храма, както намеря за добре и изобщо – каква е тая тайнственост в 21. информационен век?! Какво толкова знае той, което аз не знам и не може ли просто да ме информира, вместо да разиграва тези неразбираеми спектакли?! Защо отказва да дойде у дома в неделя сутрин и защо го няма в храма в три следобед?! Питам го нещо елементарно, а той започва от Адам и Ева!”
Нарушената комуникация е очевидна, нали? Може би е време да си уеднаквим кодовете и сверим светогледите… Усилия, които и двете страни си дължат!

Трънливият път на енорийския свещеник

свещ. Георги Георгиев
(пълната версия на публикуваното във в.Монитор)

В началото на обучението си в Богословския факултет имах любимо занимание: любопитствах да науча от моите нови състуденти кой как е повярвал, как се е оказал сред активно вярващите християни. Дали съм бил възхитен от чудото на собственото ми вцърковяване, или е било проява на старото ми любопитство към човешките съдби, не съм мислил.
Част от състудентите ми, разбира се, бяха в Църквата „по наследство”.Тези хора обикновено са деца на свещенически семейства с вяра, винаги свързана с богослужението. Не са търсили вярата и не са имали дилемата дали да я приемат. Наследствено вярващите бяха извън моето внимание, тъй като въпросът, “как са повярвали”, е ясен. Интересни ми бяха неофитите (новоповярвалите)…
Имаше поразителни случаи, някои – абсурдни и комични. Един например свидетелствуваше, че когато дошъл в София от дунавския си град, за да продава декоративни рибки, се почувствал привлечен да слезе от трамвая и да влезе в красивата сграда на факултета, където тъкмо се подавали документи за кандидатстване. Друг пък в шести клас бил перспектвен футболист. След травма на игрището си дава сметка за безсмислената си кариера и пожелава да кандидатства в семинарията (средното богословско училище), изненадвайки своите родители с неочакван житейски завой. Трети незабелязано завърши факултета по богословие, докато беше в редиците на елитно военно формирование. Голяма част от тези новоповярвали българи пожелават свещенството, като приемат да носят неизвестните и за тях самите трудности (и радости) на това призвание. Днес сред моите събратя има доста хора като мен, с второ висше образование, завършили или не до края първото - НАТФИЗ, биология, славянски филологии… Аз бях завършил семестриално българска филология.
Свещеническото служение в своите детайли остава скрито за почти всички, дори за завършилите богословие. Ако човек не е расъл в семейство на свещеник и пожелае да стане такъв, носи в себе си доста илюзорни представи… Аз например си представях, че като свещеник ще дам възможност на своите заровени таланти да намерят своето приложение. Че хората с радост ще попиват учението на Църквата, изразено със слово. Оказа се, че ако човек не се почувства призован за вярата чрез Божията благодат, няма да приеме Божието слово като Божие. Навремето бях изучавал старобългарска литература, която е изцяло богословска, но си бях останал невярващ. Доста хора се заблуждават, че вярата е въпрос просто на образование. Може би просвещение, освещение… Навремето жителите на град Коринт спорели, кой на кого от апостолите е ученик, а апостол Павел ги укорява с думите: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте…(1Кор. 3:6 – 9)
Много често под слово се подразбира просто Библията. Днес тази книга, парадоксално казано, е прекалено достъпна… Често се чува: „Четох Библията, но нищо не разбрах”. Хората в света имат протестантско отношение към нея – не осъзнават нуждата от правилното й тълкуване, което се пази в в преданието на Православната църква. Протестантите постоянно я четат, но после така свободно я тълкуват, че протестантските „църкви” са достигнали динамичен брой от няколко хиляди.
Ние обаче, не сме Църква на Библията, а Църква, която е написала и притежава Библия. Томовете богословка литература, която доизяснява истините на вярата, залегнали в Библията, я надвишават по обем стотици пъти.
Малко са пресилени укорите към свещенството, че не обяснява чрез слово вярата. Често се оказва, че хората, запознати със словото, са си го намерили сами, след като сърцето им се е отключило от една подхвърлена дума. Но ако това отключване не е налице, нищо не ще се постигне, дори свещениците да ходеха от врата на врата да досаждат. С това са емблематични членовете на сектата „Свидетели на Йехова”. Случвало се е да обяснявам в проповед на дошлите в храма, че е по – спасително да участват в литургията, отколкото да шумят с торбичките и вадят погачите, а после да се появи коментар: „Той каза, че който носи погачи, няма да се спаси”.
Разбира се, словото трябва да се разпространява, особено в днешния наситен с фалшиви послания век. Тополата също, по Божия наредба, хвърля милиарди семенца, като от тях може да не израсте дори и едно ново дръвче. Семето на словото е важно, но важна е и почвата на отделната душа, както това добре се обяснява в притчата за сеяча. Затрудненията при възприемането на словото са различни. В града хората са по-образовани и повече схващат трудносмилаемата за днешните хора богословска материя, но натрупаната оттук-оттам камара от парчета псевдовяра им пречи да приемат. В селата, където са останали предимно слабообразовани българи, разбирането е по-трудно, а и пречат суеверията. Суеверията на село са циментирани от авторитета на старите хора, които ги разпространяват.
Най вредният елемент на суеверията е страхът от магии, или по друг начин наречени енергийни въздействия. Вреден е, защото човек тогава търси врачки и така доброволно се предоставя на истинско разрушително въздействие от страна на зли сили, които сега вече имат правото да въздействат. Това е дълбоко вкоренено вярване, което умело се осребрява от съвременните шарлатани – „магове”, „екстрасенси” и пр. Поразени са не само "простите хора от село", получили този страх по родово предание. Силно са податливи и интелектуалците, които по този начин намират лесни отговори на трудни житейски въпроси. Има много публични личности, които са абонирани за някой "развалящ” магии шмекер, или действително общуващ с демони човек.
При тези занимания е налице вътрешна потребност на човека да има възможност чрез действия на направлява съдбата си, по схемата "извършено действие - получен резултат". Не е задоволително за такъв човек да се моли на Бога и да се надява на удовлетворяване на молбата. Когато поръчват молитва, много хора гледат на нея така: "Попът ще ми чете и ще стане". Не се вслушват в молитвата, нито я съпреживяват. Някои нейни аспекти дори не им харесват и се чумерят. Горчиво ме разсмиват призиви от типа: „Ела да ми пееш на погачата (агнето)”. Веднага се сещам за народната песен „Агънце мило, байново”.

Разбира се, както при словото, страхът от магии може лесно да премине в здрава вяра само ако душата е готова да я приеме. Просто свещеникът трябва винаги да опитва, но сериозно рискува тези, които няма да му повярват, да се настроят срещу него.
Но рискът си струва, още повече, че не сме призовани да човекоугодничим, а да градим със здрави тухли върху основата на апостолското учение, а не със слама, както заповядва св. Апостол Павел (1Кор. 3:10-14).
Случи се веднъж, една жена дойде да поиска „един литър светена вода”. Подозрително попитах защо точно един литър. Оказа се, че жената е ходила при врачка, която й поръчала да вземе от храма тази вода, за да извършва с нея бесовските си занимания. Поговорих й, като не очаквах да ми повярва. Слава Богу обаче, тя веднага отхвърли страха от всякакви магии и с радост прие да разчита единствено на Божията защита. В рамките на една година, без никакви повече увещания и поучения от моя страна, тази жена стана истински и правилно вярваща християнка, която спазва постите, изповядва се и се причастява. Излиза, че Бог е излял благодатно върху нея Своето поучение, веднага след като тя отхвърли суеверието.
Суеверията, като едни духовни плевели са ... доста жизнени. Народът казва: "Магарето яде троскота, а той му пониква на задника". Трябва да се има предвид обаче, че ако някой свещеник се заеме на изкоренява троскота, магаретата ще са против и ще отидат другаде. Веднага ще се появи обвинението, че така хората се отблъскват от Църквата и се предоставят на маговете. Това обаче не е толкова вярно. По – вярното е, че ако оставиш суеверието да си расте заедно с вярата, ставаш съдружник на маговете. Те впрочем, с радост приемат това съдружие, защото така получават църковна легитимност за своите занимания. Често пращат своите жертви в храм, където „да им се четат киприянови молитви”, които впрочем отсъстват от требника. Как да постъпят свещениците? Да угодят на хората, или да ги хокат за техните суеверия? Оказва се, че хората са силно чувствителни към всяко по-остро отношение на свещеник. Неща, които преди свещенството си казвал на висок глас без особени реакции, като свещеник да ги прошепнещ само, се получава буря. Затова и свещениците бързо се научават да си мълчат по много щекотливи въпроси. Интересно е, че тези, които черпят вярата си от суеверията, са особено агресивни към свещенството. Готовността им за скандал е светкавична. Понякога премислиш три пъти, преди да се обадиш, едва промълвиш нещо и – експлозия! Веднъж на голям празник след службата забелязах, че една жена е донесла някаква мокетена пътека, имитираща зеброва кожа, и я постила пред дверите, като маха старата, която си беше в комплект с останалите килими. Зарекох се да си замълча, а после да я махна, но тази жена ме спря и ми заобяснява, че понеже често падала, както върви, й казали да купи пътека и да я сложи там, където минава свещеникът. Сметнах, че нямам време да й разсейвам празноверията. Едва ли не угоднически попитах: „Защо бе, мила, не дойде предварително да я изберем заедно тази пътека?” Мигновено ме заплаши, че ще я занесе в друг храм. С радост се съгласих, при което тя истерично се развика, че ни й приемам дара и дори се разплака. Вече беше късно да се направи каквото и да било. Да я бях взел тая пуста пътека…
Хората имат неправилни очаквания от свещенството. Те искат да видят в свещеника един съвършен в представите им образ, без да се интересуват как неговият носител ще го постигне. И... често "неговият носител" надява расото като маска, като по този начин става "варосана гробница". Това лесно се постига и лесно се поддържа. Хората знаят, че отдолу нещата няма как да са толкова читави и се успокояват в своята порочност. Подхилват се и се подиграват, ако те видят в магазина да купуваш постно през постите и неприятно се изненадват, ако им заявиш направо : "Да, постя, ела вкъщи да провериш!"
Или пък разказват (с одобрение!!!) една и съща лигава история: "Познавах един поп, който оставяше расото на закачалката и викаше – „Дядо попе, ти стой тука, а аз ще пия едно вино". Понеже знаят, че фалшивият образ е невъзможен, те не вярват в каквото и да било съдържание.
Хората имат спешна нужда от ударни дози истина, защото много са лъгани и вече им се струва нормално. Трябва да им бъде показано, че свещеникът не е дрехата, кроткото държание и лицемерната благост, а човек като тях, но правещ опит да промени нещата при себе си и който по силите си и с Божията помощ е поставен да помогне и на тях в тази спасителна задача, ако биха решили да се възползват.
Хората имат нужда от свещеници, които да разпознаят, както и да са облечени, според случая и мястото, защото те в същината си са едни и същи - истински, не лустросани, не маскирани... (не и негодници, разбира се).
Другото, което може неприятно да изненада свещеника, е слабото посещение на храма по време на служба. Ако тези, които са се кръстили като православни, ходеха на църква само веднъж в месеца, то нужните за това храмове щяха да са десет пъти повече от сегашния брой. Рядкото посещение влече след себе си хаос и многолюдие на най - светлите празници, като това понякога докарва на служещите в храма нерви и скандали, помрачаващи радостта от празника.

Съвременният човек паникьосано търси изгубеното си чувство за Святост и Истина в техния абсолютен порядък. Липсва му убеденост, че тези категории съществуват. Толкова заплетено изглежда, че човек се чуди откъде да го подхване. Може би малко и лошо се молим, защото сме донесли в Църквата лошите си навици. Милостив Господ!

Патриаршеско и Синодално Пасхално послание

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

„Избран от дните е този Божествен и свят ден. Хрисотс възкръсна тридневен от гроба, Като плени ада и възкреси човеците; прославяйки Го, всички да зовем: Христос възкръсна — хора, веселете се!" (акатист на Пасха; кондак!)

ВЪЗЛЮБЕНИ ЧЕДА НА РОДНАТА НИ СВЕТА ЦЪРКВА,

Възкресение Христово, Пасха, Великден - това е най-големият, най-тържественият празник на Христовата Църква, защото ни благовести победата на Христа над смъртта, изкуплението от греха и вечното спасение.

Днес тържествуват, вярата, надеждата и любовта. Тава е ден на свято веселие и особена радост. „Тоя ден е Господ сътворил да се зарадавме и развеселим в него" (Пс. 117:24). Днес всяко творение възпява възкресението - ангелите на небето, човеците на земята и цялата природа. Днес е прославата на доброто и гибелта на злото и неговите служители. Днес е тържество на добрите души и сърца. Днес Господ благодатно ни озарява с радостта на възкресението Си. Първите човеци Адам и Ева чрез греха и смъртта са изгубили живота, а сега чрез Живота в лицето на Възкръсналият Господ Иисус Христос смъртта се обезсили. Чрез непослушанието на Адам сме загубили рая, а сега чрез послушание във вярата, съхранявана от Църквата, ни се открива входа на рая. Великден - Пасха, по думите на Св. Йоан Златоуст, е залог за мира, източник на примирение, прогонване на враговете, разрушение на смъртта, избавление от греха и спасение на човеците. Затова вестта на „светоносния ангел" ни ощастливява и окрилява. Великден е денят на живота, в който любовта, идваща от горе, побеждава силите на злото и обезсили ада.

Чрез възкресението Христос победи ада и неговите порти никога не ще надделеят над Църквата Божия, независимо от средствата, с които дяволът си служи. Никога не ще бъде преборена Църквата, която е невеста на Христос. Затова сега, когато отново с душа и сърце тържествуваме Възкресението Христово, ставаме свидетели на това, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку наум не е идвало" с пасхална сила казваме: „къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е, аде, победата? Възкръсна Христос и животът тържествува..." нека Победителят на ада да победи нашите грехове, да ни удостои с мир, истина и праведност, и като Жених на Църквата да премахне от нея всеки разкол, ерес, схизма и лъжеучение, отдалечаващи верните от чистата радост на възкресението и пасхалната истина, която единсвено озарява целия мрак на нашия живот и ни указва надлежно пътя към необятния простор на Божия рай. Никой да не търси Истината при неправдата, защото Свещеното Писание ни казва: „защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна..."(Лк. 24:5-6).

Блажени свидетили на Христовото възкресение, възкресението Христово е извор на утеха небесна и надежда вечна, произтичаща от вярата, в страданията, кръстната смърт и славното възкресение на Спасителя. „Христос веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него..."(Рим. 6:9-10).

Възлюбени, в днешно време множеството рани на човечеството: войни, тероризъм, глад, мизерия, всеобщо финансова криза, бедствия, подлагат вярата ни на изпитание, но именно страданията и смъртта на Иисуса Христа и Неговото преславно възкресение правят вярата ни крепка и непобедима. Чрез възкресението Си Бог не премахва страданията, а ги побеждава с пасхалната Си благодат. Вярвайте! Защото св. ап. Павел, казва: „ Бог и Господ възкреси, и нас ще възкреси със силата Си" (1 Кор. 6:14). Затова да благодарим Богу, „Който ни дарява победата чрез Господа нашего Иисуса Христа" и непоколебимо да вярваме, защото поради греховността ни, живеем в цивилизация, подменяща ценностите, съдържащ бурен материализъм, бездуховност и отчаяние. С вярата си във възкресението, апостолите „победиха царства, вършиха правда" (Евр. 11:33), свидетелстваха без страх за „Христа Разпнатия, Който бе за тях - Божия сила и Божия премъдрост" ( 1Кор. 1:23-24). Вярата във възкресението е вяра в победата над греха, тя е „жива предства на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда"(Евр. 11:1). Вярата ни прави свободни от смъртта и тая свобода не разрушава, а гради. Това е силата на вярата. Вярата ни трябва да бъде по-силна, за да не бъдем съблазнени от някои,предлагащи ни други мирогледи. Възкръсналият Спасител е сред нас, като Слово Божие, Което ни говори непрестанно из страниците на Светото Евангелие и от всички църковни амвони, Той е Светото Причастие, което дава сила и живот на нашите души, устремени към съвършенството на злачните простори на Царството небесно. „Бог, Който някога заповяда да изгрее светлината от тъмнината, Той Същият озари сърцата ни, за да бъде светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса Христа" (? Кор. 4:6). Възкресението Господне е най- великото събитие и най- голямото чудо в историята на цялото човечество.

В днешния пресветъл ден на Възкресението, Светата Църква приканва своите верни чеда да забравят трудностите и несгодите в живота и да издигнат надежден поглед към Възкръсналия от мъртвите Господ Иисус Христос, да Го възхвалят и молят да преминем земното си поприще с достойнство и упование за наследяване на вечния живот.

Отечески поздравяваме с пасхаланата радост всички чеда на Българската Православна Църква в Родината ни и извън нейните предели, като им пожелаваме възкресната светлина да огрява душите и сърцата ви.. Благодат, милост и мир от възкръсналият Господ Иисус Христос.

ЧЕСТИТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО!

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

/източник - Православна младеж/

ВЕЛИКИ ПЕТЪК

Източник -

Църковни песнопения

Тропар, гл. 8

Когато славните ученици при умиването на вечерята се просвещаваха,
тогава, злочестивият Юда, обзет от сребролюбие, се помрачаваше,
и Тебе, праведния Съдия, предаде на беззаконните съдии.

Виж, жадний за богатства, как извършилият заради тях предателство, обесва се.
Бягай от ненаситната душа, одързостила се на такова против Учителя,
Който към всички е Благ. Господи, слава Тебе.

Кондак, гл. 8

Елате всички да възпеем заради нас Разпнатия.
Него като видя Дева Мария на дървото, казваше:
Ако и да търпиш разпятие, Ти си Син и Бог мой.

Тропар на отпуста, гл. 4

Изкупил Си ни от клетвата на закона с честната Твоя кръв прикован на кръст и с копие прободен, безсмъртие Си източил на човеците, Спасителю наш, слава на Тебе.

На вечерната тропар, гл. 2

Благообразният Йосиф, снел от дървото пречистото Твое тяло,
с плащаница чиста го обви и с благовония, в гроб нов покрито го положи.

Други песнопения

Совлекоша с Мене ризы Моя, и облекоша Мя в ризу червлену.
Возложиша на главу Мою венец от терний, и в десную Мою руку вдаша трость,
да сокрушу их яко сосуды скудельничи

Съблякоха ризите Ми и Ме облякоха в багреница,
наложиха на главата Ми венец от тръни и в дясната Ми ръка сложиха тръст,
за да ги съкруша като глинени съдове.

Одеяйся светом яко ризою, наг на суде стояше,
и в ланиту ударение прият от рук, ихже созда;
беззаконнии же людие на кресте пригвоздиша Господа славы;
тогда завеса церковная раздрася, солнце померче,
не терпя зрети Бога досаждаема, Егоже трепещут всяческая: Тому поклонимся.

Този, Който се облича със светлина като с дреха,
стоеше гол пред съда и плесници приемаше по лицето от ръце, които създаде.
Беззаконните люде приковаха на кръст Господа на славата.
Тогава църковната завеса се раздра, слънцето се помрачи,
като не търпеше да гледа оскърбяван Бога, пред Когото всичко трепери.

Днесь висит на Древе, Иже на водах землю повесивый:
венцем от терния облагается, Иже Ангелов Царь:
в ложную багряницу облачается, Одеваяй небо облаки:
заушение прият, Иже во Иордане свободивый Адама:
гвоздьми пригвоздися Жених Церковный:
копием прободеся Сын Девы.

Покланяемся Страстем Твоим, Христе:
покланяемся Страстем Твоим, Христе:
покланяемся Страстем Твоим, Христе.
Покажи нам и славное Твое Воскресение.

Днес виси на дърво Този, Който надвеси земята над водите;
с венец от тръни се увенчава Този, Който е Цар на ангелите;
в лъжлива багреница се облича Този, Който облича небето с облаци,
с плесница приема Този, Който в Йордан освободи Адам;
с гвоздеи се приковава Женихът църковен;
с копие се пробожда Синът на Дева.

Покланяме се, Христе на Твоите страдания.
Покланяме се, Христе на Твоите страдания.
Покланяме се, Христе на Твоите страдания.
Покажи ни и славното Твое Възкресение.

Кратко описание на деня

Велики петък е най-тъжният, най-тежкият ден за Божия син. Той бива разпитван, вина Му вменили, а Пилат, пoдстрекан от тълпата, която ревяла "Разпни Го", му издал тежка присъда (вж. глави Мат. 26, 27, Марк 14, 15, Лук. 22, 23, Иоан 18). В този ден Иисус претърпял безброй поругания, мъки, неимоверни страдания. Това е денят, в който разпънали на кръст невинния Агнец - "изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове", принесен в жертва за греховете на цялото човечество. Раздрало се небето и земята, слънцето скрило лика си, тъмнина надвиснала над Голгота.

Черен, мрачен, потресаващ е деня, в който Божият Син умрял, разпънат на кръст като най-позорен разбойник. На Велики петък бил погребан в каменен саркофаг в пещера, пред която властите оставили стража и огромен камък на входа. На този ден в храмовете е Неговото опело.

Неслучайно именно в този ден от Страстната седмица постът е особено строг: Църквата повелява тогава да не се яде, нито нещо да се пие (дори вода). А народът казва, че на Велики петък и пиле не пее и гнездо не вие. Всяко дихание страда заедно с Богочовека, съпричастно е на неговата смърт и погребение. В петък никой не подхваща каквато и да е работа.

Плащаница от Бачковския манастир от началото на ХV век.

Богослужението на Велики петък

На утренната служба (т.е. на Велики четвъртък вечерта) се четат дванадесет откъса от Евангелието, които разказват за страданията на Иисус Христос. По време на богослужението вярващите държат в ръце запалени свещи - символ на величието на Спасителя по време на страданията му и духовното бодърстване на християните.

На Велики петък през деня не се служи Света литургия, защото в този ден Сам Господ принесъл Себе Си в жертва, а се извършват Царските Часове.

На вечерня в храма се припомня и съпреживява Христовите страдания, смърт и погребение.

Преди началото на службата, на специално издигнато място в средата на храма се издига "гробът" Христов, украсен с цветя, а на престола се поставя Плащаницата - платът, с който е завито тялото Христово след свалянето му от кръста. Тя представлява парче плат, на което е извезан образът на положения в гроба Спасител. Молещите се пристъпват към нея и благоговейно се покланят на изображението.

Плащаница, изработена през средата на ХІХ в. от Витановския род, Тревненска школа.
Съхранява се днес в Регионалния музей в гр. Плевен. Източник: plevenmuseum.dir.bg.

По време на богослужението от олтара се понася Плащаницата и се извършва опелото на Господа сред бели цветя. Песнопенията са посветени на страданията и смъртта Христови. Едно от тях се нарича "Плачът на Богородица" - молитва в памет на душевните страдания на Дева Мария, която стояла до кръста на своя Син и Го призовавала, произнасяйки скръбни слова.

След като се изнесе Плащаницата на вечерното богослужение, с нея се обикаля около храма и символично се извършва погребението на Христос. В края на вечернята свещеникът взима Плащаницата от престола и я полага в "гроба" в центъра на храма.

Поклонението на плащаницата продължава две денонощия, до късно в събота вечер, когато тя се внася обратно в олтара минути преди пасхалното шествие на кръста.

За страданията на тялото Господне и безстрастието на Неговото Божество

Самото Божие Слово претърпя всичко в плът, като в същото време Божественото и единно безстрастно Негово естество остана неподложено на страдание. Защото когато страдаше единия Христос, съединяващ божественото и човешкото, съществуващ и в божествеността, и в човечеството, то тази част, която беше подложена на страдания, тъй като беше склонна да страда по природа, страдаше, но не страдаша заедно с нея и тази, която беше безстрастна. Защото душата, бидейки способна да страда, макар и сама да не бива разполовявана, в същото време, в което се разполовява тялото, заедно с него боледува и страда; божествеността, бидейки безстрастна, не страдаше заедно с тялото. Трябва да знаем, че когато говорим как Бог е пострадал, разбираме, че той е пострадал по плът, но не и че божествеността е пострадала по плът, или че Бог е пострадал посредством плътта. Защото, ако в същото време, в което слънцето осветява дървото, брадвата го сече, слънцето остава неразделено и неподложено на страдание, следователно колко повече безстрастното божествено Слово, ипостасно съединило се с плътта, остава неподложено на страдание, докато страда плътта. И както някой излива вода върху нажежено желязо, това, което по природа е склонно да страда от водата (огъня) се гаси, а желязото остава невредимо, защото то по природа не е способно да загине от водата, колко повече едната сама безстрастна божественост, докато плътта е страдала, не претърпяла страдания, макар и да е останала неотделима от нея.

Господ наш Иисус Христос, бидейки безгрешен, не е бил подчинен на смъртта, защото смъртта влиза в света чрез смъртта. Той умира, претърпявайки смърт за нас, и Самия Себе си принасяйки в жертва на Отца за нас. Защото пред Него, пред Отца, ние сме съгрешили и трябва Той да приеме откуп за нас и по този начин да се освободим от осъждението; защото кръвта на Господа е принесена на като на тиранин. И така смъртта идва, и поглъщайки телесната примамка, е уловена на въдицата на божествеността; вкусвайки безгрешното и животворящо тяло, загива и връща обратно всички, които някога е била погълнала. Защото подобно на тъмата се унищожава от идването на светлината, така и тлението чрез съприкосновяването с живота е прогонено и за всички се ражда живот, а за погубителя - гибел.

Макар и Христос и да умря като човек и Неговата свята душа да беше разделена от непорочното тяло, но божествеността остана неотделена от едното и другото, т.е. от душата и тялото и даже при такива обстоятелства единната Ипостас не се разделя на две ипостаси, защото и тялото и душата в едно и също време - от началото са имали битие в Ипостаса на Словото и макар по време на смъртта да са били разделени едно от друго, всяко от тях е останало, имайки едната Ипостас на Словото. Затова единната Ипостас на Словото е била Ипостас както на Словото, така и на душата, така и на тялото; защото никога нито душата, нито тялото не са получавали Ипостас отделна от тази на Словото, но винаги е съществувала единната Ипостас на Словото и никога не са били две. Затова Христовата Ипостас винаги е била една. Защото макар и по място душата да е била отделена от тялото, то по ипостас тя е била съединена с него чрез Словото.

Св. Йоан Дамаскин
Първа публикация в Интернет Фондация Покров Богородичен

Виж още:
Евангелските събития по четиримата евангелисти
Страшният съд над Бога Св. Юстин (Попович)

ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК

Източник -

Тропар, гл. 8

Егда славнии ученицы на умовении вечери просвещахуся,
тогда Иуда злочестивый сребролюбием недуговав омрачашеся,
и беззаконным судиям Тебе праведного Судию предает.
Виждь, имений рачителю, сих ради удавление употребивша!
Бежи несытыя души, Учителю таковая дерзнувшия:
Иже о всех Благий, Господи, слава Тебе.

Когато славните ученици при умиването на вечерята се просвещаваха,
тогава, злочестивият Юда, обзет от сребролюбие, се помрачаваше,
и Тебе, праведния Съдия, предаде на беззаконните съдии.

Виж, жадний за богатства, как извършилият заради тях предателство, обесва се.
Бягай от ненаситната душа, одързостила се на такова против Учителя,
Който към всички е Благ. Господи, слава Тебе.

Кондак, гл. 2, подобен: Вышних ищя

Хлеб прием в руце предатель,
сокровенно тыя простирает и приемлет цену создавшаго Своима рукама человека:
и неисправлен пребысть Иуда раб и льстец.

Хляба приел в ръцете Си предателят,
скришом ги протяга и приема цената на Създалия със Своите ръце човека:
И непокаян остана Иуда - раб и лъжец.

Тропар

Вечери Твоея тайныя днесь, Сыне Божий, причастника мя приими;
не бо врагом Твоим тайну повем,
ни лобзания Ти дам, яко Иуда,
но яко разбойник исповедаю Тя:
помяни мя, Господи, во Царствии Твоем.

Сине Божий, направи ме днес участник на Твоята тайна вечеря (удостой ме със светото причастие), защото не ще разкажа тайните на Твоите врагове, нито целувка Иудина ще ти дам (не ще ти изменя чрез греховен живот), но, като разбойника, ще Ти изповядам: помени ме, Господи, в Твоето Царство.

Кратко описание

Светите отци са устроили всичко премъдро, приемствено от божествените апостоли и Свещените и Божествени евангелия. Те са ни заповядали да спомняме четири събития на Велики четвъртък: Божественото умиване (на нозете), Тайната вечеря и установяването на Светите тайнства, усърдната молитва на Господа (Лук. 22:39-46) и, накрая, предателството на Иуда.

"Преломяването на Тялото и проливането на Кръвта", за което Христос говори на учениците Си, e истинска кулминация на земния живот на Спасителя (Мат. 26:17-35, Марк14:12-31, Лук. 22:7-38, Иоан 13:1-17, 26). Защото тук Той преломил хляба и дал да пият от чашата с вино с думите: "Вземете, яжте, това е Моето тяло, пийте от нея, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете". И с това установил великото тайнство Евхаристия (Причастие).

Първи били причастени апостолите. Без Иуда, който бил вече излязъл, за да осъществи заговора си. И когато Иисус отишъл на Елеонската планина, в Гетсиманската градина (Мат. 26:36-46, Марк 14:32-42; Лук. 22:39-46, Иоан 18:1), след кървавата Му молитва дошли много иудеи, стражари, фарисеи, а Иуда им го посочил с целувка.

Богослужението на Велики четвъртък

Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванадесет евангелия, т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, разказващи за Христовите страдания.

(Ако не можете да присъствате на богослужението, отпечатайте и прочетете сами целия текст).

На този ден свещенослужителите изнасят кръста от олтара, което символизира носенето му от Христос към Голгота.

По време на маслосвета, всеки желаещ мирянин бива помазан с елей за здраве.

В тропара на Четвъртъка се пее:

Когато славните ученици при умиването на вечерята се просвещаваха,
тогава, злочестивият Юда, обзет от сребролюбие, се помрачаваше,
и Тебе, праведния Съдия, предаде на беззаконните съдии.

Виж, жадний за богатства, как извършилият заради тях предателство, обесва се.
Бягай от ненаситната душа, одързостила се на такова против Учителя,
Който към всички е Благ. Господи, слава Тебе.

И както Христос уми краката на учениците Си, така в някои катедрални храмове след Литургия епископите измиват нозете на свещениците.

Слово в четвъртък на Страстната седмица

(за причастието)

Св. Теофан Затворник

Радвайте се, православни християни, че се удостоихте да се причастите със светите Христови Тайни. И толкова повече радвайте се, че се удостоихте с това днес, тъй като самото Тайнство е установено на днешния ден.

На днешния ден Господ е причастил светите Апостоли и им поръчал да учредят в светата Църква такова причастяване. Светите Апостоли учредили това. Ето и ние се причастяваме с пречистото тяло и пречистата кръв на Господа, за изцеряване на душата и тялото.

Радвайте се всички, които се удостоихте с тоя велик Божи дар. Но радвайте се със страх. Казвайте в себе си: Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Но не разсейвайте вашите мисли и чувства и внимателно пазете и душите и телата си. Вие се готвихте за светото Причастие с благоговение, но не помисляйте, че всичко е свършено и няма за какво повече да се трудите. Вие се потрудихте, за да получите дара. Сега трябва да се трудите, за да го запазите и да се ползвате от него спасително.

Някои ще запитат, защо е установено да се причастяваме и през Страстната седмица? Между впрочем и затова, за да помнят причастниците страданията на Господа и всякак да се пазят да не Му причинят нови страдания, след като са Го приели в светите Тайни. Нали Господ и сега още продължава да страда. Само че тогава Той е страдал от неверните юдеи, а сега страда от християните, които след светото Причастие не се стараят да живеят по християнски.

Когато се причастяваме, ние приемаме Господа у себе си. Нашето сърце става жилище на Господа и Господ в него е спокоен. Но ако след това някой започне да мисли за зло, желае злото и върши зло, с това той причинява безпокойство на Господа. Той ще се чувствува стеснен в такова сърце и ще страда в него.

Ще ви поясня това с един пример. Представете си, че някой ви покани на гости и ви настани в такава стая, дето няма на какво да се седне, през счупените прозорци духа вятър, от тавана тече, на пода мокро, в стаята хвърчат и хапят комари. За всички ни би било истинско страдание да бъдем в такава стая. Така и Господ страда в причастниците, когато те след светото Причастие не пазят както трябва жилището на своята душа, когато в тях мислите, желанията и чувствата, делата и думите не са в ред.

Защото когато някой се разсейва и дава воля на своите мисли, това е същото, че жилището на нашата душа е със счупени прозорци, през които вятърът духа и безпокои Господа.

Когато някой мисли само за това - да яде, да пие и да се весели, това значи, че за Господа е мокро и кално в жилището на нашата душа.

Когато някой завижда другиму, осъжда го, надсмива се над него, това е същото, като че ли той самия Господа жили и уязвява.

Когато някой е непослушен, ленив и не се съобразява с установения ред, това е същото, че Господ няма на какво да седне в жилището на неговата душа.

Когато някой има зли мисли и желания, гордее се, иска да присвоява чуждото, тогава в неговата душа Господ е като в стая, дето отвсякъде тече и Той не може да си намери място.

Ето виждате как и с какво можем да безпокоим Господа и да Му причиняваме мъка и страдание и след като сме Го приели у себе си чрез светото Причастие. Да се пазим от това! Нека бъдем смирени, кротки, миролюбиви, дружелюбни, състрадателни, без да се гордеем и изобщо нека ревнуваме за всяка добродетел. Тогава Господ ще бъде спокоен и радостен в жилището на нашата душа. За това и Той ще ни награди с радост и щени даде всяка утеха.

Тялото и кръвта на Господа са велик дар. И трябва да почитаме тоя дар, като нещо велико, с любов, благоговение и всяко себепредпазване.

Ще ви разкажа един много поучителен случай: преди години един разколник пристъпил към светите Тайни заедно с православни християни. Той получил частица от светите Дарове: но не я изял, а я увил в кърпа и когато се върнал в дома си, кой знае защо, поставил частицата в кошера при пчелите. Той бил пчелар. Вижте какво са направили пчелите. Макар и неразумни твари, те в дадения случай се оказали по-умни от човека. Щом видели частицата от светите Дарове, веднага изоставили своята обикновена работа, престанали да градят пити, а много грижливо и бързо започнали да строят прилично помещение за светото Тяло на Господа: устроили малък престол, после дискос и на него сложили св. частица и всичко оградили със свод, като че ли построили храм или олтар. След това застанали в кръг в пълен ред и бръмчали тихо, като че ли възнасяли хваление на Бога и се молили. Стопанинът, като забелязал, че пчелите престанали да летят, отишъл да види какво значи това. Отворил кошера и се ужасил, като видял как пчелите отдават благоговейна почит на тялото на Господа, което той бе пренебрегнал. Той веднага поръчал да повикат свещеника, разкаял се за своя грях, причастил се, станал завинаги благоговеен почитател на светите Христови Тайни и изоставил разконичеството.

Ето и ние сега приехме пречистото тяло и пречистата кръв на Господа. Нека се уподобим на ония пчелички и да проявим достойно благоговение към приетия от нас дар. Да станем като мед и като пчели. Медът притежава благоухание - ние да придобием молитвено настроение. Медът има сладост - ние да придобием взаимна любов. Медът има приятен цвят - ние да имаме примерно поведение. Пчелите са трудолюбиви - нека и ние да възлюбим труда. Пчелите са чисти - и ние да възлюбим чистотата. Пчелите са послушни - и ние да станем такива. И както онези пчели прилично са се наредили около светата частица и тихо бръмчали, така и ние да застанем мислено около Господа и да Му се молим най-вече в днешния ден с молитва, каквато е на сърцето ни. И Господ ще приеме нашето сърдечно обръщане към Него и ще ни благослови.

Братя, аз ви казах как можем да безпокоим Господа, Когато сме приели и да Го принудим да страда и как можем да Го успокоим и насладим. Нека избягваме първото и да полагаме грижи за последното. Ако така успокоим Господа, и Той ще ни успокои и ще ни изпрати всеки дар и успех в нашите работи. Амин.

Св. Теофан Затворник
Превод † Знеполски епископ Йосиф (Диков)

Нов диск с източно църковно пеене.

С голяма радост и нетърпение бързам да споделя новината, че дългогодишният учител по църковно пение Иван Праматаров издава диск с църковно монодично пеене.
Този приятен, диалогичен и прям човек носи в себе си всички чудесни качества на Тракия и Странджа - самоотверженост в труда в битността си на учител и църковен певец; смелост и принципност в отстояването.
Неведнъж съм цитирал неговата крилата мисъл, облякла с думи и моя собствен път към Христовата Църква - "Когато се откажем от това, което мислим, ще можем да приемем това, което е ... вярно". Той казваше това, когато някой от студентите настояваше на някакво "свое мнение" относно пеенето, но нима тази мисъл не обговаря и основното качество на християнина - с кротост, доверие и упование да предаде сам себе си на Христа, приемайки без съмнение учението, съхранявано неповредено в Светата Православна Църква.
Убеден и пламенен защитник на българската традиция в църковното пеене, г-н Праматаров и тук е останал верен на тази своя борба - в предложения диск са записани малко известни песнопения, с голям труд издирени и възстановени от него и от подобни нему възрожденци, подробно и с благодарност изредени в текста в сайта, представящ новия диск.
Впрочем, вместо несръчно да преразказвам, ви предлагам да посетите сайта, да чуете трите представени там песнопения и да се потопите в духовната атмосфера на времето, когато българското православие е заемало своето достойно място и в областта на църковното пеене.
На многая и благая лета!!!
свещ. Георги Георгиев

За да посетите страницата на Ив. Праматаров, кликнете на връзката.
ИВАН ПРАМАТАРОВ
http://www.ivanpramatarov.com/

Обръщение на Св. Синод на Българската Православна Църква

О Б Р Ъ Щ Е Н И Е на Св. Синод на Българската Православна Църква към българската нация относно бъдещето на децата на България във връзка със законопроекта за училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка на Министерството на образованието и науката

Скъпи братя и сестри, дами и господа,

Винаги, когато достойните ни предци са обръщали окрилен взор към бъдещето на родината ни, те са мислели за носителите на това бъдеще – децата. И за да има силна и благоденстваща България нашите мъдри прадеди са възпитавали следващите поколения в това да милеят за род и език, за вяра и традиция, за Църква и отечество. Родолюбивите ни предшественици са знаели, че народ без корени няма бъдеще. А за нашия народ дълбокият корен и неизчерпаемият източник на духовни и морални сили, на социално единство и благопреуспяване е православната вяра с нейната възвишена духовност и богата култура. Точно това имаме за свой най-важен дълг да предадем днес на нашите деца, за да съхрани България своята национална и културна идентичност и да пребъде, въпреки тежките предизвикателства, с които се сблъскваме в най-новата ни история. Блаженопочившият Старозагорски митрополит Методий Кусев подчертава това с думите: „Дайте на юношеството надлежно възпитание в духа на вярата и вие сте направили всичко, що е потребно, за да бъде отечеството честито и славно.”

Църквата, семейството, училището и държавата са призвани съвместно и с всички сили да подпомагат българските деца в тяхното развитие като себеотдайни, благородни, хармонични и високопатриотични личности. След демократичните промени Църквата подаде ръка на държавните институции и българските родители, за да стане възможно децата в училище отново да започнат да се запознават със спасителните християнски ценности и да изграждат в себе си духовни качества, които да ги предпазят от обезличаващото и развращаващо въздействие на злото в света, в който живеем. Църквата участва в редица образователни комисии, изготви концепция за въвеждането на предмета Религияв задължителната подготовка, състави учебни програми, учебници и помагала по Религия, подготви преподавателски кадри, чрез които да се осъществява високата мисия на училището едновременно да образова и възпитава децата. През последните двадесет години Църквата също така даде възможност на българските родители да изразят волята си като организира подписки, в които над един милион български граждани заявиха, че искат децата им задължително и задълбочено да изучават идеите, историята и културата на Православието. Междувременно в множество български училища директорите и учителите преоткриха и възстановиха духовните традиции на българското образование. Напълно съзнателно и доброволно, с активната подкрепа на Църквата, те създадоха кабинети по Религия, православни училищни параклиси, духовна атмосфера, в която вярата и знанието не се отричат, а взаимно се допълват. Тези нови народни будители ясно разкриват на децата ни, както и на нашите управници, че не бива да се отричаме от историята и вярата си, нито да допускаме те да бъдат хулени и подменяни.

За съжаление през последните години ставаме свидетели на точно обратните, злонамерени опити за обслужване не на българския национален интерес, а на чужди за страната ни интереси. Доказателство за това е изготвеният законопроект на МОН за училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка. "Венец" на разрушителните му усилия е онази негова част, която касае моралното и духовно образование и възпитание на българските деца и ученици. Законопроектът не осигурява дължимия статут на предмета Религияв учебния план и дори предвижда механизми, които още повече да го ограничават през следващите години. Нещо повече, законопроектът предвижда забрана за носенето на религиозни символи в училище, с което всъщност се опитва да наложи на учениците и учителите идеологическата доктрина на атеизма и бездуховността.

Българската Православна Църква не може да остане равнодушна към недемократичните и насилствени опити да се отнеме правото на българските деца, ученици и учители свободно да изразяват убежденията си, да живеят и работят съобразно своята християнска вяра, чието знаме е кръстът Христов. Никой няма основание да посяга върху почитта на нашия народ към кръста, който ни съпътства от раждането до смъртта и във вечността.

Тъй като по-голямата част от народа ни има православно самосъзнание, Българската Православна Църква счита, че така предложената забрана за религиозните символи е зле прикрит удар най-вече срещу традиционното вероизповедание в България – Православието. Това е чудовищен удар срещу народа ни от страна на някои високопоставени чиновници. Духът ни е възмутен, сърцето ни страда за това, че българи се противопостяват на българския народ и хладнокръвно се стремят да унищожат националната му идентичност, лишавайки децата от такова бъдеще, каквото нашите предци, проливайки кръвта си, се опитаха да осигурят за нас.

Но Българската Православна Църква няма да спре да работи за добруването на нашето отечество. И не ще се поколебаем пред нищо, но ще призоваваме и действаме така, че с мъдрост и любов да се погрижим за нашите деца като ги приведем до съкровищницата на вярата и духовното познание. Този е нашият дълг спрямо предците ни и спрямо поколенията, които идват след нас. Блаженопочившият Великотърновски митрополит Климент Друмев ни е оставил завет, от който не можем и не бива да се отмятаме: „ Ако нашите бащи, деди и прадеди са считали за своя най-висока, най-свещена длъжност да се не отклоняват от православната вяра, но да я пазят и да я предадат на нас чиста и непокътната и ако тая именно св. православна вяра е спасила народа ни от загиване, дала му е възможност да си запази името, езика, книжнината, да се възроди, да излезе тържествуващ от тежките неволи и да си приготви честити времена: ний, честитите потомци, сме длъжни още повече да пазим православната си вяра, да я почитаме и да живеем според нейните изисквания. /.../ Да не забравяме, че посегателствата върху вярата на народ никога не остават безнаказани за самия народ: те поколебават твърдостта му във вярата и ако се продължават, могат да подкопаят и самото му съществуване. Запазили сме през многовековни тежки времена Православието, запазил се е и народът ни от загиване. И занапред: има Православие у нас, има и български народ; няма Православие — няма и български народ. Това е гласът на цялата наша история, на целия наш многовековен тежък исторически живот, глас, който неумолимо тръби в ушите на всинца ни и който указва на бъдещето, напомня ни свещените наши длъжности спрямо народа и вярата му."

Тези, които вървят против народа си като водят българската младеж и децата ни към духовна гибел, заприличват на онзи човек, за когото Господ Иисус Христос казва: “Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда"(Евангелие от Матей, гл. 18, ст. 7). Защото всеки човек или режим, който се е опитал или се опитва да унижи Бога и Църквата, рано или късно претърпява провал, защото "Бог поругаван не бива"(Послание на св. апостол Павел до Галатяни, гл.6, ст. 7).

Свето Благовещение

Свето Благовещение

Празнува се на 25 март
Разрешава се и риба

Празнични църковни песнопения

Тропар, глас 4

Днес спасения нашего главизна, и иже от века тайнства явление:
Син Божий син Деви бивает, и Гавриил благодат благовествует.
Темже и ми с ним Богородице возопиим:
радуйся, Благодатная, Господ с тобою!

Днес е начало на нашето спасение и явяване тайната от вечност: Синът Божи, Син на Дева става, и Гавриил благодатта благовества, затова и ние с него викаме на Богородица: Радвай се благодатна, Господ е с тебе!

Кондак, глас 8

Возбранной Воеводе победительная, яко избавльшеся от злых, благодарственная восписуем Ти раби Твои, Богородице, но яко имущая державу непобедимую, от всяких нас бед свободи, да зовем Ти: радуйся, Невесто Неневестная.

На Тебе, бранната воевода, след като се избавихме от злини, ние твоите раби, Богородице, записваме победни песни, но и като имаща непобедима сила, благодарствени, от всякаква беди освободи ни, за да ти зовем: радвай се, Невесто неневестна.

Благовещение на Пресвета Богородица и приснодева Мария

В днешния ден християните възпоменават радостното за всички събитие: Ангел Божий донесъл на Дева Мария вест за скорошното явяване на отдавна очаквания Спасител. Нека си припомним какво благовествува св. Лука, който по-подробно от другите евангелисти описва събитията, предшествували рождението на Иисуса Христа.

"А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам.
Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените." Лука 1:26-28

В шестия месец след като архангел Гавриил възвестил на свещеник Захария за рождението на свети Йоан Предтеча, същият Божий вестител бил пратен в Назарет при Дева Мария. Тая преблагословена Дева била сгодена за един благочестив човек, на име Йосиф, който произлизал, както и тя, от рода на цар Давид.

Ангелът се явил при пресветата Дева и казал: "Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!" Смирената Дева се смутила от тия думи. Но ангелът продължил: "Не бой се, Марие, понеже ти намери благодат у Бога! И ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син, и ще Го наречеш Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давид; и ще царува над дома Яковов навеки, и царството Му не ще има край." Пресвета Дева казала на ангела: "Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?" — Ангелът й отговорил: "Дух Светий ще слезе върху тебе и силата на Всевишния ще те осени. Затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий."

След това ангелът възвестил също така на пресвета Дева за радостта, обещана на сродницата й Елисавета, която скоро трябвало да роди син. "Ето рабинята Господня — казала Мария, — нека ми бъде по думата ти?" Ангелът си отишъл, а светата Дева се отправила в планинската страна, при сродницата си Елисавета, която си изпълнила с Дух Светий и я приветствала, наричайки я майка на Господа.

Пресвета Дева била, както е известно, дъщеря на благочестивите старци Йоаким и Анна, които още от рождението й я били посветили Богу. Когато станала на три години, те я завели в храма. Скоро след това те умрели. А пресвета Дева Мария, като останала под напътствието на свещенослужителите, постоянно се намирала в храма, молела се и чела Свещеното Писание.

Преданието говори, че когато светата Дева навършила годините, в които според юдейския обичай девойките встъпвали в брак, първосвещеникът й обявил, че не може повече да остава в храма и че тя трябва да си избере съпруг.

Но пресвета Дева Мария отговорила решително, че била посветена от родителите си и сама се посветила Богу, затова тя трябва завинаги да остане девойка. А в Юдея нямало обичай доброволно някой да избира безбрачен живот за служене Богу и затова, за да не се наруши общоприетият обичай, свещениците сгодили Мария за един благочестив старец, на име Йосиф, далечен неин родственик, който трябвало да я пази.

Пресвета Дева Мария, като минала в дома на праведния Йосиф, водела скромен живот; занимавала се с ръкоделие и споделяла домакинските грижи с дъщерите на Йосиф.

Гласът й не се чувал в празни и шумни разговори; тя била кротка и мълчалива; най-голяма радост за нея било четенето на свещените книги.

Като изучила пророчествата, тя знаела, че е близко дохождането на Месия - Христос. В пророчествата на Исаия тя чела, че Месия трябва да се роди от Дева (Ис. 7:14), и от все сърце желаела да види тая благочестива Дева и да стане макар последна робиня на тая, от която ще се роди Спасителят на света.

И ето, тя сама трябвало да бъде Майка на Сина Божий!

Пресвета Мария със смирение и неописана радост приела тая блага вест: "Душата ми величае Господа - отговорила тя на Елисаветиното приветствие - и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, защото Той милостно погледна смирението на рабинята Си, защото ето, отсега ще ме облажават всички родове; загдето Силният ми стори велико нещо, и свето е името Му; и Неговата милост е от род в род за ония, които Му се боят."

"Днес е началото на нашето спасение - възпява св. Църква - и разкриване на вечната тайна:
Син Божий става Син на Дева и Гавриил благодат благовествува
Затова нека и ние с него да пеем на Богородица:
Радвай се благодатна, Господ е с Тебе!"

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Копирано от

Виж също и Слово за Благовещение на Пресвета Богородица