Из "Кризата в нашето училище", 1928 г.
Архим. Борис (Разумов)
Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава. То обръща изключително внимание на ума и пренебрегва съвършено душата. То дава само познания и не отглежда почти никакви добродетели. То развива само способностите на ума и атрофира силите на душата. То изостря само студения разсъдък и сподавя топлото жизнено чувство. То взима само главата на ученика, тъпче я със сухи и мъртви познания, създава обикновено в нея един хаос от истини и заблуждения, и най-често вместо да просвети ума, то го покрива с мрак. Не рядко то използва главата на ученика, за да влее през нея като през съсъд отрова в неговата душа. По тоя начин нашето училище, като обръща внимание само върху една способност на човешката природа - върху ума, осакатява вътрешно детето и води младежта към вътрешно израждане. По тоя начин то нарушава целостта и хармонията в човешката природа и разрушава нейната същност. По тоя начин то нерядко създава умствени изроди и морални чудовища. По тоя начин нашето училище разрушава също основния принцип и унищожава крайната цел на всяко образование и всяко възпитание: създаване цялостна и хармонична, благородна и завършена личност. Това едностранчиво интелектуализиране на нашето училище се дължи на тежката заблуда, че умствените способности са най-важното нещо, че умът е всичко в човека. Умът, обаче, е само една от способностите на човешката природа. Той не е същината на човека. Величието и същината на човека лежи другаде: лежи в божествената красота на неговата човечност и във величието на неговия богоподобен и безсмъртен дух.
Нашето училище не само се занимава изключително с ума и игнорира душата на детето, но върши нещо много по-страшно: то въобще отрича душата! Това е вторият смъртоносен недъг в нашето училище. За нашето училище е съвсем чуждо най-великото - вечното в човека: неговата душа. То презира тая божествена същност в човека. То признава само материята, само плътта и отрича душата. То се стреми да заличи съществената разлика между човека и животното и гледа да внуши на нашите младежи, че техните прадеди са били човекоподобни животни и че те са от животински произход. При такива внушения ясно е, какъв мироглед ще могат да си образуват тези младежи и какви заключения ще си направят те за себе си и за своя живот. Щом по същина и произход те са съвсем близо до животните, няма защо те да стоят и по живот далеч от тях.
Нашето училище, което външно се развива правилно и расте нормално, тъй както расте едно здраво животно без душа, вътрешно, в своята същина, е бездушно и мъртво. То е без положителен творчески дух, без идеализъм и въодушевление, без високи добродетели и благородни пориви, без далечни идеали и възвишени цели. Нашето училище е материалистично.
Нашето училище обаче отрича не само човешката душа: то отрича и вечния, абсолютния дух, от който човешката душа е само дихание. Нашето училище отрича Бога. В нашето училище открито се говори по всякакви начини против Бога и против всичко божествено в човека и природата. Но и да не става това, щом в училището не се говори за Бога, щом Бог е изгонен от него, значи: то е без Бог, значи: то е безбожно. Щом Бог не се утвърждава в училището, значи Той се отрича. Щом ние престанем да говорим в училището за Бога и душата, със самото си мълчание ние проповядваме безбожие и бездушие. Не може да има безразлично отнасяне. Всъщност, индиферентизмът е вече отрицание. В душата и съвестта на човека не може да има напълно безразлично състояние: човек или ще утвърждава, или ще отрича. А в нашето училище не само, че не се утвърждава, но и открито се отрича Бог. А щом се отрича Бог, отрича се и се руши всичко божествено и велико в човека и живота, отрича се и се руши човекът и животът в неговата същина. Нашето училище е атеистично.
Щом атеизмът и материализмът проникнаха в нашето училище, те започнаха да вършат опустошения във всички посоки. Те са тъмни сили, които рушат всичко положително и ценно, всичко възвишено и светло. Атеизмът е демонично явление, а материализмът - проява на животинщината в човека. И единият, и другият, доведени до последна консеквентност, означават край на всяка човечност и всяка култура. Атеизмът отрича Бога и всичко божествено в живота и човека, а материализмът отрича човека и всичко възвишено в него. Атеизмът означава победа и тържество на демоничното начало, а материализмът - победа и тържество на животинското начало в човека и живота. Атеизмът иска да демонизира човека, а материализмът се стреми да го превърне в животно. И единият, и другият, които имат еднаква същина, преследват една и съща крайна цел: разрушението на човешкия образ в човека, унищожението на човека в човека! И в нашето училище, където материализмът и атеизмът се ширят свободно, тези разрушителни сили преследват същата крайна цел и дават същите гибелни резултати. Нашето училище, което отрече Бога и душата, неминуемо трябваше да отрече и човека, който е немислим без душата и божественото начало в нея. То не познава и не признава човека. В детето то вижда и признава само ученика и не се интересува от човека в него. За нашето училище е непонятна най-великата цел на всяко образование, на всяко възпитание, на всяка култура и на всяко съществуване: съвършеният човек. Нашето училище биде обезчовечено.
Материализмът и атеизмът, от които се породиха почти всички злини в нашето училище, се проявяват и вършат своето разрушително дело сред обществото в определени форми. Формата на материализма е социализмът, на атеизма - анархокомунизмът. Корените на социализма се крият в материализма, а корените на анархокомунизма в атеизма. Последната основа на социализма е материализмът, неговата единствена цел - материалността. Единственият извор на анархокомунизма е атеизмът, неговата крайна цел - демонизмът.
Социализмът и анархокомунизмът, между които няма съществена разлика, тъй както няма съществена разлика между материализма и атеизма, отричат в действителност онова, което само привидно утвърждават. Социализмът отрича социалността и руши обществото, анархокомунизмът отрича човещината и разрушава личността. Социализмът е напълно антисоциално движение, анархокомунизмът - напълно античовешко явление.
Материализмът и атеизмът и техните рожби: социализмът и анархокомунизмът, които в нашето училище нараснаха до чудовищни размери и взеха образа на страхотни чудовища, разрушиха в душата на нашата младеж почти всички възвишени идеи и всички велики ценности. Те разрушиха религиозно-нравствената идея или идеята за Бога, разрушиха също социално-човешката и национално-държавната идея.
След като внесоха в нашето училище духа на отрицанието и разложението, те прогониха оттам и националния дух и се опитаха да заменят тоя дух с духа на интернационализма и безотечествеността. По едно време нашето училище беше стигнало до там, че в него само българският език напомняше, че то е българско. Нашето училище беше станало безотечествено.
Църковен вестник, брой 10 за 2003 година
Историческа справка:
Митр. Борис Неврокопски е роден със светското име Вангел Симов Разумов на 26 октомври 1888 г. в село Гявато, Битолско, Македония. Баща му загива в 1903 година като четник на Георги Сугарев. Завършва прогимназия в Одрин през 1904 г. и продължава образованието си в Духовна семинария в Цариград със стипендия, отпусната от екзарх Йосиф I.
През 1910 г. Вангел Разумов приема монашество под името Борис и служи като йеродякон при неврокопския митрополит Иларион. През 1911 г. продължава образованието си в Богословския факултет в Черновиц (Австрия) и го завършва с научна степен "доктор на богословските науки" през 1915 г.
През същата година се завръща в България и е назначен за учител в Свещеническото училище в Бачково. След това е учител в Пловдивската духовна семинария. През 1917 г. йеродякон Борис приема йеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим и заминава на мисия в Унгария, където до 1922 г. възглавява в църковно–просветно отношение българската колония.
През юли 1922 г. се завръща и е удостоен с архимандритско достойнство. От май 1923 г. до септември 1924 г. архимандрит Борис е протосингел при Софийската митрополия, а от септември 1924 г. до септември 1926 г. е началник на културно-просветното отделение при Светия синод и председател на храма "Свети Александър Невски". От септември 1926 г. до края на ноември 1931 г. е ректор на Софийската духовна семинария.
В средата на декември 1931 г. Борис е ръкоположен за епископ Стобийски. От 28 ноември 1931 г. е главен секретар на Светия синод, на който пост остава до 17 март 1935 г., когато е избран за неврокопски митрополит.
През 1932 г. е натоварен с историческата мисия по вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. Преговорите започват на 12 април и приключват успешно едва на 22 февруари 1945 г.
1937 г.За кратък период от време неврокопският митрополит Борис успява да извърши успешно строителство на над 20 храма. Наричат го „съвестта на Българската църква” заради изключителната му ерудиция - владеел е свободно 13 езика, и заради непримиримата му борба срещу атеизма на комунистическата идеология. На 29 септември 1948 г. изпраща писмо - протест срещу безчинствата на комунистическата управа в Неврокопска епархия до Светия Синод. Навсякъде говори, че най-голямата трагедия ще дойде от Съветския съюз, разказва за сталинистките мерки срещу духовенството. Поради тези му действия окръжният комитет на БКП го обявява за враг № 1 на народната власт. През 1948 г. във в. „Работническо дело” излиза статия срещу митрополит Борис, озаглавена „Един недостоен служител на Българската православна църква”. Въпреки всичко той не прекратява борбата си за връщането на църковните имоти, за връщането на вероучението в училище и не спира преиздаването на брошурата си „Кризата в нашето училище”, където основната теза е, че нашето училище обучава, но не възпитава.
Един ден митрополитът отива при близките си и казва: „Дойдох да се сбогувам, защото това ще бъде последното ни виждане. Снощи аз получих знамение, че моят край идва. Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене в небето. Аз отивам да осветя черквата „Св. Димитър” в село Коларово, но вероятно това ще бъде моят край.”
Последната проповед, произнесена в деня на убийството му, е: „Да помним и да се готвим винаги за смъртта. Помни своя край и никога не ще съгрешиш!” След приключването й благославя празничната трапеза, но още преди да е вкусил от нея, дядо Борис е повикан от един низвергнат свещеник - Илия Стаменов от с. Хърсово, според всички свидетелства - доносник и шпионин на комунистите. Бил разпопен заради кражба на църковно имущество, но след помилване лично от цар Борис III отървава затвора. Искал от митрополита да му съдейства да си възвърне свещеническия сан, на което дядо Борис се възпротивил. Тогава този нов Юда най-хладнокръвно го застрелва пред очите на хиляден народ. Последните думи на митрополит Борис били: „Недей! Вършиш голям грях!”
Илия Стаменов е осъден на 7 години затвор, от които излежава 3 на лек режим, но свършва в лудницата, като непрекъснато повтаря: „Аз го убих, аз го убих...”
Последното от 76-те издадени стихотворения на митрополит Борис звучи като обобщение и поанта на целия му живот:
„Моята любов -
ангелски покров.
Моята надежда -
девствена одежда.
Моите мечти -
грейнали звезди.
Моите желания -
пламнали страдания.
Мойта ранна връст -
мъченически кръст.
Моят път в живота -
пътят към Голгота.”
Източник: Мартин Николов, "Църковен вестник"
Няма коментари:
Публикуване на коментар